А. С. А. Харисън
Мълчаливата съпруга (3)

3. Тя

В петък сутринта Джоди все още няма планове за уикенда. Необичайно за нея, но не е мислила дългосрочно. През седмицата присъщата й увереност я напуска. Обзема я съмнение и колебание, и простодушна надежда Тод да си промени решението и да се откаже от пътуването. Ала вече няма връщане назад. Снощи той си събра куфара и го занесе в офиса, защото щял да тръгне за провинцията веднага след работа.

Тя отнася телефона до прозореца и поглежда навън. Денят е ясен, бялата вода отразява ослепително белите слънчеви лъчи. Остри иглички от светлина пронизват очите й и чувствителната кожа на лицето и врата й. Чувства се уязвима и безпомощна — прилеп, защурал се на дневна светлина — но продължава да преглежда списъка с приятелките си.

Първо се обажда на Корин, после на Джун, после на Елен. Оставя им еднакво съобщение: „Какво ще правиш през почивните дни? Обади ми се, ако си свободна за вечеря. Става и днес. Или утре. Устройва ме и обяд. Ще се радвам да те видя. Звънни ми“. Отдръпва се от прозореца, обикаля стаята, оглежда плота за прах, прокарва пръст по полираната дървена повърхност. После се обажда на Шърли и оставя същото съобщение. Шърли е страдала от душевно заболяване. Джоди се запозна с нея на семинар и й допадна, че е умна и с чувство за хумор — поетеса, спечелила награди за творчеството си.

Педантичното планиране има предимства. Животът протича безупречно, когато графиците са уточнени за седмици и дори месеци напред. Рядко й се налага да си урежда срещи в последната минута и се чувства унизена. Все едно проси. Защо да не застане на улицата и да моли за подаяния там? Да изработи картички и да ги раздава. „Изоставена жена си търси компания за вечеря. Отчаяна е и следователно не е придирчива.“ Няма особена надежда Корин, Джун, Елен или Шърли да са свободни. Корин и Елен имат деца, Джун пътува много, а Шърли — е, Шърли невинаги прослушва съобщенията й. Желанието й да прозвънява обаче има граници.

Едва по-късно през деня — понеже никой не й се обажда — решава да пробва Алисън, макар да съществува съвсем минимален шанс тя да вдигне телефона или да отговори на съобщението й преди следващата седмица. Всъщност Джоди е толкова сигурна, че да се свърже с Алисън е изгубена кауза, та когато чува гласа й, за миг се разколебава, да не би да е сбъркала номера.

— Улучи момента — откликва Алисън. — Трябваше да съм на работа, но денят се обърка. Не е за вярване какви бедствия ме връхлетяха. Ще ти спестя подробностите. Обадих се на Джей Би да го предупредя, че ще закъснея, а той реагира, сякаш земята се е продънила. Глупаво е, понеже навалицата е чак след пет. Мъжете са такива деца! Обичат да си придават важности. Добре е, че всъщност жените дърпат конците. Както и да е, тази седмица съм на смяна, но в понеделник съм свободна. Ще излезем ли на вечеря?

Вечерята в понеделник не разрешава наболелия проблем на Джоди, но тя я записва доволно в бележника си. Алисън е от ексцентричните й приятелки — аутсайдер като Шърли, а не позната от университета или от професионалния й кръг. Срещна Алисън на курс по готварство — учеха ги как се чисти сепия и кралски скариди. Алисън не готви, но бе решила да положи усилие. Джоди не знае в какво точно се състои работата на Алисън, ала предполага — макар да е сервитьорка, а не компаньонка — че включва поверителни сделки с клиентите. Колкото и щедри бакшиши да получава, едва ли са й достатъчни, имайки предвид какви ресторанти предпочита и какво вино поръчва — винтидж бутилки, скъпи дори в представите на Джоди.

На другия ден — събота, Джоди няма пациенти. След безсънната нощ заспива чак призори и остава в леглото почти до обяд. Сега закусва и се опитва да чете вестник. Чудно защо се чувства толкова объркана. Нормално е Тод да го няма през деня дори в събота, когато сутрин се отбива на строежа, а после отива на фризьор и мие колата. Неделята обаче е друго нещо. Цяла седмица я очаква с нетърпение, защото тогава закусват спокойно и извеждат кучето на дълга разходка край брега. Утре обаче няма да е така.

Дано някоя от приятелките й да се обади. Включва телевизора и прехвърля каналите. Спира на „Зайнфелд“. Гледала е епизода, но го е забравила почти изцяло. Напоследък го забелязва и при филмите. Минава година и сякаш я обхваща амнезия. Замисля се, че ако трябва да изживее живота си отново — същият живот със същите събития, разгръщащи се по същото време — често ще се изненадва. Епизодът приключва, тя проследява финалната сцена все едно за първи път и я удря лавина от безнадеждност и съжаление.

Намира убежище в банята — ритуалът й включва потапяне във вряла вода до врата. Облаците пара, обгръщащата я топлина, чувството за лекота и същевременно за плътно поглъщане (тялото олеква, водата тежи) са могъщ тоник, способен да цери всякакви болежки, но макар да кисне, докато кожата на пръстите й се набръчква и побелява, Джоди излиза от ваната сърдита, изоставена и изморена. Заспива на дивана и се събужда след час, разтреперана във влажната хавлия.

Дезориентирана след забравен сън, тя се облича, слага каишката на кучето и тръгва към езерото, вливайки се в съботната тълпа по крайбрежната алея. Слънцето озарява водата и хората са оживени, привлечени от топлината — тичат, карат велосипеди или ролери или просто се разхождат. Повечето са двойки или семейства — със загорели ръце и крака и със звънливи гласове, отекващи в чистия въздух. Фройд ходи до нея и размахва опашка на децата, които искат позволение да го погалят. Тя го повежда през поляната към песъчливия бряг, хвърля му пръчка и го наблюдава как плува след нея. Кучето поне се наслаждава на деня. Той е приспособимо създание, лесно е да му угодиш. Знае, че Тод не се прибра вкъщи снощи, но докато цапа из езерото, вирнал нос над водата и свил уши, Тод е най-далечната мисъл в ума му.

Щом се прибират у дома, Джоди изпива един адвил и проверява съобщенията. Елен се е обадила. Предлага да обядват някой ден през следващата седмица. Джоди си облича къси панталони, спуска завесите в спалнята и ляга в неоправеното легло с романа, който чете — историята на три поколения жени, чиито изпитания включват брутални съпрузи, неблагодарни деца и социални и културни лишения в тесния социален кръг в провинциално градче. Ужасният им живот я разсейва известно време, но след като дочита книгата и я затваря, завръщането към реалността е тежко. Небето в прозореца й е равномерно сиво, стаята тъне в сумрак, температурата е паднала. Ясно е, че приятелките й няма да се обадят; планирали са вечерята отрано и вече се подготвят. Съблича омачканите дрехи, слага джинси и тениска и се примирява, че ще прекара нощта у дома.

В хладилника намира половин ябълков пай и го изяжда направо от формата за печене. Първо изгребва ябълките с лъжица, после блата — с пръсти. Тод също няма да й се обади. Няма да я попита как е, да й каже, че му липсва. Знае го някак си и увереността поражда чувство за нещо необратимо, наподобяващо птици, отлитащи преди буря. Преди двайсет години любовта им избухна в страстни пламъци и се изстреля със скоростта на ракета в орбита. Напоследък инерцията й се забавя — грозен факт, пред който е неспособна да се изправи. Често й се струва, че годините оттогава досега са се нагънали като дипли на акордеон, приближавайки далечните спомени.

На втората среща гледаха „Играчка — плачка“ и после обсъждаха филма пред киносалона — пристъпваха от крак на крак, бъбреха и се смееха. Втората среща е самостоятелна територия — енергийно поле със собствени закони и условности. На третата среща някои неща вече са ясни, докато първата е отявлен рисков експеримент. Втората среща обаче — срещата помежду им — е минно поле, което прекосяваш пипнешком, лутайки се между необуздани надежди и яростен скептицизъм. Втората среща е взаимно откровено признание за интерес, без да се пренебрегва факта, че той може да се обърне срещу теб. Тогава всичко е несигурно, въпрос на догадки. Втората среща е мътно море, в което или трябва да заплуваш, или се давиш.

Нощта не беше топла; пролетта още беше плаха. По това време на годината обаче хората са оптимисти и се обличат по-леко от необходимото. Джоди и Тод не бяха изключение — тя беше с жилетка, той — с пуловер. Все пак тръгнаха — уж да намерят място да хапнат, но всъщност безцелно. Скоро попаднаха в плен на инерцията на движението — хипноза, от която бяха безпомощни да излязат. Вървяха на юг по Мичиган авеню, прекосиха парка и се върнаха обратно през Луп. Не се държаха за ръце, дланите им дори не се докоснаха, но се бяха заели сериозно с непосредствената задача — задачата на втората среща — с низ от лични откровения и искрени признания.

— Като дете бях дебел — сподели той, докато минаваха по моста на Мичиган авеню.

— Но не наистина дебел — тя не можеше да си го представи.

— Прякорът ми в училище беше Бъчонко.

— Леле. Докога беше така? — Едва ли бе продължило дълго.

— О, докато навърших дванайсет или тринайсет. Тогава започнах да крада коли.

— Крадеше коли?

— Май не биваше да го споменавам.

— Но не си ги крадял наистина, нали?

— Какво имаш предвид?

— Връщал си ги, след като ти свършат работа.

— Как ли пък не!

— Но не си ги… разглобявал, за да продаваш частите?

— Не, не. Нищо подобно. Просто пусках стереото и карах. С приятели, с приятелки. За кратко се преструвах на богато копеле, което има всичко.

— Хванаха ли те?

— Никога. Извадил съм късмет.

Тя не си го представяше така. Имаше нещо у него, нещо… достолепно — тази дума изплува в ума й — и то противоречеше на неочакваната картина на детството му. Мнението й за него леко се промени.

— Когато бях малка, родителите ми често не си говореха — призна тя. — Веднъж продължи почти цяла година.

— Как е възможно?

— Говореха с другите. Ако нямаше никого, а бяхме само децата, рано или късно се започваше: „Джоди, кажи, моля те, на баща ти, че е време да се подстриже“. А той, разбира се, е в стаята.

— И ти му казваше?

— Глупаво е, но да, обикновено повтарях посланието. Била съм твърде малка, предполагам, та да не им обръщам внимание.

— Трябва здравата да са се мразели.

— Понякога изглеждаше така. Но друг път всичко беше наред.

— Моите поне бяха последователни — въздъхна той. — Той я тормозеше, а тя се страхуваше. Винаги едно и също.

— Не бих предположила. — Стъписана, бръкна в чантата да извади балсама за устни и пак промени представата си. — И теб ли тормозеше?

— Не особено. Мен ме пренебрегваше.

— Какво работеше баща ти?

— Сезонно, в парковете. През зимата си стоеше вкъщи. Държеше стола и запасите в сутерена. Чувах го как си мърмори и знаех, че до вечерта ще се напие до козирката. Ходех на пръсти и се молех да заспи и да остане там, където е.

— Тежко ти е било — отбелязва тя и продължава да коригира представата си.

— Много време мина оттогава. Той почина. И двамата си отидоха.

Той спира да си завърже обувката. Привежда се вдървено в студа.

— Най-трудното в моето семейство бяха преструвките — признава тя. — През повечето време всичко беше страхотно, но дори когато не беше, той отиваше на работа, тя приготвяше вечерята и сядахме заедно на масата. Мама и татко ни разпитваха какво сме правили в училище и после си лягаха. Не обсъждахме нищо. Затваряхме си очите.

— Какъв всъщност им беше проблемът?

— О, знаеш, обичайният. Не го биваше в моногамията.

— Моногамията не е за мъже. Или мъжете не са за моногамия. Все едно. И двете са верни.

— Така ли мислиш?

— Знам го.

— И твоите родители ли имаха същия проблем?

— Моят старец обичаше само уискито.

— Откъде тогава си толкова сигурен за моногамията?

— Рано или късно всички мъже изневеряват. По един или друг начин. Татко кръшкаше с бутилката.

Припомняйки си този разговор, тя се пита защо не е привлякъл вниманието й, защо не е размислила. Вместо да сигнализира тревога обаче алармената сирена в главата й бе останала странно мълчалива.

Докато вървяха на север по Ласал, край Търговската палата, край банки, магазини и общинския съвет, я обзе натрапчиво усещане, че е в тунел. Офиссградите, възправени от двете им страни като хребети ограничаваха обзора й, а сребристото небе в края на прохода я притегляше напред. Той й разказваше как е починал баща му, как майка му се е посветила на грижите за него. Измъкнали го от убежището му в сутерена и той вехнел на дивана. Понеже умирал, съпругата му позволявала да се утешава с бутилката.

— Беше жълт. Миришеше на алкохол и урина. Ръцете му трепереха и се изпускаше. Когато го изнесоха от къщата, изхвърлих дивана на боклука.

— Майка ти е била светица — отбеляза Джоди.

— Трябваше да го напусне.

— А защо не го е направила?

— Заради някаква криворазбрана преданост. Кой знае? Няма как да надникнеш отвътре в нечий брак.

— Да. Както и да изглежда на хората отстрани, брачната връзка понякога е неунищожима.

— Баща ти сигурно е бил лекар или професор, или важна клечка — предположи Тод.

— Не точно. Сега е пенсионер, но беше фармацевт. Имахме дрогерия на ъгъла на Парк и Мейн стрийт. След училище работех там. Цялото семейство помагаше. Е, аз и братята ми. Не и мама.

— Защо не?

— Не знам. Била е достатъчно заета с домакинството, предполагам. Или разочарованието я е спирало. Вземаше уроци по пеене, но така и не стигна по-далеч от църковния хор. Мечтаеше да участва в бродуейски мюзикъл. Знаеше всички песни и ги пееше вкъщи. Мама беше малко странна птица. Фантазьорка, да го наречем така.

— Момичетата не приличат ли на майките си?

— Така казват. Но мисля, че приличам повече на татко.

— Кой от родителите ти е лош шофьор?

По-късно й хрумна теория защо останаха толкова дълго на студа, но вече не си я спомня точно. Помни само, че беше свързана с издръжливостта и сближаването. Не е забравила обаче как, когато най-сетне намериха закусвалня и топлеха ръцете си върху чашите с кафе, докато им сервират храната, се почувства свободна, сякаш всички бариери са се вдигнали. И как към полунощ се върнаха в къщата в Бъктаун, запалиха свещи и разгънаха спалния чувал.