Алисън Ричман
Изгубената съпруга (8)

Йозеф

Амалия се безпокоеше, че всяка вечер, след като се върнех от болницата, аз се усамотявах в кабинета си за половин час. Винаги на масата имаше приготвена за мен вечеря. Обичайната храна: задушено месо, панерче ръжен хляб и варени зелени зеленчуци. Изяждах ги, докато все още са топли, единствено във вечерите, когато нямах раждания, което се случваше рядко.

Нямаше ключалка на вратата на кабинета ми, но Амалия и децата знаеха, че не трябва да ме безпокоят там. Дните ми в болницата бяха дълги и изнурителни и имах нужда от няколко минути уединение, за да ми се избистри главата.

Станах акушер-гинеколог, защото бях уморен да бъда преследван от смъртта. Имаше нещо успокояващо в това ръцете ми първи да поемат едно ново човешко същество, раждащо се на този свят. Да въвеждаш един живот в този свят, е дар, казвам ви, всеки път, когато се случва, това е чудо.

Водех списък на всички деца, които съм изродил, от първото през 1946 година до последното, преди да се пенсионирам. В един дневник, подвързан в червена кожа, имах таблици с името на бебето, пола и теглото му при раждане и дали е родено вагинално, или с цезарово сечение, което беше по-рядко.

Чудя се дали, след като умра, децата ми ще намерят дневника. Надявам се, че ще разберат, че това не е акт на суета от моя страна. Изродил съм 2838 деца, преди да се пенсионирам. Всяко записано име е така важно за мен, както първото. Винаги, когато докосвах с върха на писалката си разграфената хартия, спирах, за да помисля за милион и половина деца, загинали по време на Холокоста. Предполагах, че след толкова години в професията чувството ми за почит към мъртвите ще отслабне, но това никога не се случи. Дори с остаряването ми, с това, че сам станах баща и дядо, тези чувства само се усилваха. Когато гледах децата си, аз вече разбирах как трябва да се е чувствал баща ми пред опасността от унищожаване на семейството му. Колко пъти съм ги люлял в ръцете си като бебета и съм се питал какво е това зло, което би искало да угаси тази радост, това необикновено и най-съвършено творение?

Любовта към децата ми беше толкова силна, че понякога предизвикваше паника. Открих, че съм обсебен от всеки аспект на тяхното благосъстояние. Надминавах загрижеността на Амалия при болезненото никнене на първите зъбчета и първата им хрема или грип. Гледах педиатъра на децата ни с недоверие. Той бе израснал в уюта на Форест Хилс и нямаше опит със заплахата от коремен тиф или дифтерит. Част от мен осъзнаваше, че се държа неразумно, но друга част смяташе, че такава бдителност просто естествено върви с това да си родител.

В сърцето ми имаше болка, че баща ми не бе доживял да ме види отдаден на ролята си на родител и лекар. Защо чак сега, години след смъртта на баща ми, можех най-после да разбера онези бръчки по лицето му? Толкова дълго ли ми трябваше да призная, че вече изглеждам точно като него? Представяйки си очите му сега, можех да видя погледа, който пазеше за отчаян пациент, или тихото опустошение — толкова лично, че не се поддава на описание — обхващащо го, когато се случваше да загуби дете при раждане.

Най-после мога да смъкна пластовете на неговата официалност и строгост и да открия скритата под тях човешка същност. Виждах как се боря със собствените си очаквания спрямо моя син — които вероятно никога няма да бъдат постигнати — и да разбера колко разочарован трябва да е бил баща ми от мен.

Имаше нощи, когато ми се искаше да мога да го върна, да го накарам да седне срещу мен. Бих му казал, че сега вече разбирам това, което винаги се бе опитвал да ми предаде — че в нашата професия съществува нещо много съкровено. Че най-после съм разбрал, че ръцете ми са благословени да поемат едно толкова свято същество като гърчещо се, ревящо новородено в първите мигове на неговия живот.

Но това са само няколко от многото неща, за които съжалявам. Скривам тези мисли дълбоко сред много други. Точно както медальонът на Амалия оставаше затворен, а върнатите ми писма до Ленка — скрити сред стари кутии за обувки от Алекзандър и Орбах. Намирам се сам в кабинета си със затворена врата, търсещ утеха в дневник с 2838 имена.