Алисън Ричман
Изгубената съпруга (36)

Ленка

През лятото на 1943 година майка ми отслабна още повече. Можех да видя сухожилията й под кожата, ключиците й стърчаха толкова релефно, че приличаха на сърп. Скулите й така се бяха изострили, че ми напомняха острите ръбове на фасетите в стъклените капки на кристален полилей.

Jugenfursorge — социалната инициатива за младите, замислена от Съвета на старейшините, бе направила за децата график, като тайно им гарантираше някакво образование и известно запознаване с поезия, драма и музика. Майка ми се връщаше от детската барака със замъглени очи, но въодушевена. Беше странно да се види как много по-младата й артистична същност възкръсва в Терезин. Сега пред мен се появяваше жената с дълго съхраняваните картини, изпълнени в цветовете на патладжан и сини сливи, която си бях представяла онзи следобед, преди много години, в мазето с Луцие. Тя гореше от вълнение в работата си с децата.

Майка ми каза, че скоро ще има изложба в мазето на едно от детските помещения. Всички деца правеха колажи и картини, така че аз продължавах да крада каквито можех материали от техническия отдел за тях.

Вече бях експерт в хитростите. На всеки няколко дни вземах цветен молив или малка тубичка боя, почти свършила, но все още можеше да бъде изстискана за няколко капки пигмент. Тереза и Рита също криеха разни неща, които да предам на майка ми, защото и те като мен бяха категорични, че не бива да се губи и едно парченце от материалите за рисуване. Тихо, без да казва нищо, Тереза извади две квадратни парчета платно от полата си. С предизвикателен вид Рита ми подаде остатък от въглен или пастел.

Когато имах възможност да посетя Ханс, той винаги питаше дали мога да го нарисувам. Шегувах се с него и му казвах:

— Е, тогава и ти също трябва да ме нарисуваш. — Изваждах къс хартия, скрита в блузата ми, и разчупвах парче въглен на две. — Ето — казвах, — опитай!

Той поглеждаше хартията и после мен, присвиваше големите си зелени очи и започваше да рисува. На страницата се появяваше несиметричен кръг. Две точки за очи и чертичка за уста. Но той беше едва на четири годинки и знаех, че това е важен етап за едно толкова малко дете.

Най-приятна от всичко беше мисълта, че нещо, леснодостъпно извън стените на Терезин, все пак може да бъде постигнато и зад тях.

Пресегнах се и докоснах с ръка малкото му рамо.

— Ленка — каза той тихо. — Обичам те.

— Аз също те обичам — прошепнах аз.

Но преди да мога да заплача, той хвана ръката ми и я притисна към хартията.

— Сега е твой ред — каза той.

— Да, мой ред е — усмихнах се аз.

И аз започнах да рисувам.

Изложбата на детското изкуство беше невероятно постижение. Майка ми, Фридл и другите учители бяха прекарали безброй часове с децата и сега техните красиви колажи и рисунки висяха по стените.

Ние с Марта минахме през изложбата, притиснали пръсти към устните си, толкова бяхме развълнувани от вида на работите и от тяхната широта. Имаше изображения на дървета и пеперуди. Някои деца бяха нарисували своите семейства, старите си домашни любимци, както и спомени от живота си преди Терезин. Но най-трогателни бяха картините, които се опитваха да документират сегашното им положение. Едно дете беше нарисувало спомените си от пристигането в Терезин. Седем фигури в една редица, всеки с идентификационния си номер, написан на раницата му, лицата им — тъжни и изплашени. Друго дете бе нарисувало двуетажно легло в бараката — над главата на спящата фигура бе изобразена мечта — плаващи облаци, изпълнени с блокчета шоколад и буркани с бонбони.

Картините им ме изпълниха с възторг. Можех да затворя очи и да си спомня моите детски акварели, усещането да видя за първи път боята, капеща от четката, ручеите мастилени цветове, разтичащи се по листа.

Бях толкова горда с майка си тази вечер. Тя стоеше в тъмното мазе със закачени по стените рисунки на своите ученици, в същата простичка рокля, която бе носила следобеда при нашето транспортиране до тук. Сега тя беше в петна от боя, на места поизтъркана и висеше на тялото й като стара торба, метната на плашило. Но майка ми стоеше там, скръстила ръце, и очите й сияеха по начин, който ми напомни образа й преди войната. Доволната й усмивка огряваше цялата стая.