Алисън Ричман
Изгубената съпруга (55)

Ленка

В живота ми има толкова много загуби. Мога да ги броя като мъниста в броеница на бедуин. Всяко топче е затоплено и загладено от нервна ръка. Нося тази броеница в главата си, всяко камъче — със свой собствен цвят. Йозеф е най-тъмносин, смъртта му е с цвета на океана. Моите родители, напуснали този свят в най-непростимия дим от комина, са с цвят на пепел, а Марта е най-чистото бяло. Нейното е в центъра на моя наниз.

Двете със сестра ми работехме в Аушвиц заедно, рамо до рамо в една стая до крематориума. След като есесовците нареждаха на мъжете, жените и децата, избрани за газовата камера, да съблекат дрехите си, нашата работа беше да преглеждаме техните неща.

Имаше купища палта и шапки. Купища рокли и чорапи. Купища стъклени бебешки бутилки. Купища и купища биберони, малки черни обувчици. До ден-днешен не мога да гледам струпано пране в къщата ми. Бързо сгъвам и прибирам всичко, за да не ми напомня за Аушвиц.

Беше ни казано да се ровим с ръце и на колене и да претърсваме всяка свалена дреха. Беше ни наредено да разпаряме шевовете и да търсим скрити жълтици и диаманти, пришити тайно в подплатата на костюми, както и да проверяваме за джобове, в които все още има пари. Проверявахме също вътре в главите на куклите, търсейки наниз от перли или гривна, която може би е напъхана там.

Всеки ден работехме от сутрин до здрач. Газовите камери и крематориумът горяха седем дни в седмицата, двадесет и четири часа в денонощието. Когато идвахме сутрин, дрехите бяха натрупани почти до тавана. Пръстите ни привикнаха да работят пъргаво, да опипват подгъва на полата не за прецизност на шевовете, а с търсещо докосване на сляп човек, пипащ буквите от Брайловата азбука.

Опитвах се да изпадам в транс, докато работя. Не исках да мисля за горката отчаяна жена, зашила брачната си халка в подплатата на палтото си, диамантените обеци — в яката, или малките златни монети — в периферията на обточена с кожа шапка.

На двете с Марта ни беше наредено да слагаме в кутии всичко, което намерим. Правех каквото ми беше казано. Дори не вдигах поглед, докато разпарях шевовете и режех копринената подплата. Работех като човек, който вече е мъртъв. Как можех да не работя по този начин, когато чувах писъците на дошлите с последния транспорт, строени в редици отвън, крещящи, когато разбираха, че ще бъдат обгазени? И виковете на децата или майките, молещи за милост? За всяко парче злато, разпрано от плата, един от тези викове ме пробождаше. До последния си дъх никога няма да ги забравя.

Колкото и слаба и почти умираща да изглеждаше сестра ми с всеки изминал ден, у нея имаше явно неподчинение, което никога не можах да проумея. Както работехме рамо до рамо, понякога я виждах да взима някое бижу, което е намерила, и да го хвърля в нужника.

— Какво правиш? — изсъсквах аз към нея. — Ако те видят, ще те застрелят!

— Предпочитам да ме застрелят, отколкото да им дам нещо от това! — Тя стискаше женска кадифена пола и видът на ръцете й бе ужасен. Те вече не приличаха на ръцете на сестра ми, а на птичи нокти. Само жили и кости. — Ако евреинът, който почиства нужника, намери този диамант, може да го размени и да спаси живота си…

— Те ще те застрелят — казах аз. — Ако знаят, че сме сестри, ще ме застрелят първа. Ще те накарат да гледаш и след това ще те застрелят.

Но Марта не отстъпваше:

— Ленка, ако им дам всичко… животът ми вече е свършен.

Тази нощ се сгуших още по-близо до измършавялата си сестра. Усещах до себе си слабия й ханш, почти безтегловната й ръка, която тя прехвърли над мен в неспокойната си дрямка. Сякаш прегръщах празна клетка за птички, с ребра като тел, с кухо тяло.

Ако знаех, че я докосвам за последен път, щях да я прегърна толкова силно, че костите й да изскочат под тънката обвивка на кожата.

На следващата сутрин един есесовец видя сестра ми да хвърля брошка в нужника. Той й изкрещя, питайки я какво прави. Марта стоеше там като замръзнал лебед. Белите й крака стърчаха под подгъва на кафявата рокля от чувал, но не я видях дори да трепне.

— Иди и го извади, мръсна еврейска курва — извика той. Тя не помръдна отначало. Моята красива червенокоса сестра. Той се приближи към нея, насочил пушката си право в лицето й. — Влез в този нужник сега, еврейско лайно!

Видях я да стои там, гледайки го право в очите, и без да шепне, без никакъв трепет в гласа си, малката ми сестра каза последната си дума, изречена предизвикателно:

— Не!

И тогава, направо пред мен, с бързина, присъща само на злото, Марта бе застреляна в главата.