Алисън Ричман
Изгубената съпруга (40)

Ленка

Според нейните изчисления Рита беше вече в шестия месец. Когато минавах покрай работилницата й, тя почти винаги седеше и все още рисуваше картички. Готовите — изсъхнали, бяха подредени на купчини от дясната й страна. Мокрите бяха пред нея.

Ръката й все още беше сигурна. Забелязах сцени с коне и бали сено, майка с дете, седящо в скута й, сцената на Рождество, която тя беше нарисувала в голямо количество, въпреки че беше едва септември.

Тереза стоеше в ъгъла пред статива и рисуваше копие на Еврейската булка на Рембранд. Дали от СС бяха поръчали това като садистична форма на ирония, или това беше тихо предизвикателство от страна на Тереза? Погледнах бързо платното и видях златното и червеното на роклята на булката, изпълнена от нежните мазки на Тереза.

— Красиво е — казах аз.

— Надявам се, че не знаят името на картината — каза тя. — Просто ми казаха да направя още един Рембранд.

Усмихнах й се и тя погледна директно към мен.

— Знаеш ли, че се твърди, че съпругата на Рембранд е била еврейка?

Кимнах и двете се усмихнахме със задоволство.

Но когато се обърнах към Рита, забелязах колко е бледа.

— Как си? — попитах, докосвайки рамото й.

Тя помълча за миг.

— Уморена съм, но съм по-добре, отколкото много други тук.

Знаех, че това, което тя казва, е истината. Имаше епидемия от тиф и лазаретът беше препълнен. Страховитите арести продължаваха. Лагерниците, които отпадаха физически, бяха изпращани на изток, в Полша.

Виждахме дима, издигащ се от крематориума на гетото, двата комина пушеха, изгаряйки телата на починалите в болницата или по време на работа. Независимо че единичните екзекуции бяха редки — обесване на онези, които бяха опитали да избягат — двете бесилки оставаха в центъра на гетото като ярко предупреждение към всички нас.

И все пак всяка седмица пристигаха нови влакове с все повече и повече евреи.

Понякога се разнасяше слух, че някой чул някаква информация от Съвета на старейшините, че хиляда ще пристигнат от Бърно, друг път можеше да са петдесет от Берлин, а седмица по-късно — още хиляда от Виена или няколкостотин от Мюнхен или Кладно. От прозорците на работилниците виждахме новопристигналите да вървят надолу по улицата. Жени, носещи бебетата си в едната ръка и куфар в другата. Младите и несемейните винаги вървяха отпред, възрастните и непридружавани хора се тътреха накрая.

Това ми напомняше погребална процесия — тези мъже, жени и деца вървяха с изражение на смърт и поражение на лицата си. Не можех да си представя как вече препълненото гето би могло да поеме дори още един човек.

Веднъж, точно преди вечерния час, Рита ми довери, че предишната нощ е видяла Фрита в своята барака. Бил дошъл да нарисува една жена, известна като Гадателката — стара жена, която винаги носеше скъсан шал.

Рита живееше в едно от таванските помещения, където поради наклона на покрива нямаше триетажни легла. Имаше само матраци и слама на пода и няколко ниски дървени легла.

Фрита открил Гадателката в ъгъла, седнала до прозорец, на който били наредени метални тенджери и тигани.

— Той бързо я нарисува с перо и туш — каза ми Рита. — Бялата й коса, завързана с парцал, очилата й, отпуснатата й челюст и беззъбата й уста. Не каза нищо, докато го гледах как рисува — добави тя. — Това беше нещо невероятно да се види. За секунди бе подчертал прекомерната тежест на главата й над слабото тяло, дължината на хилавите й ръце, огромните й очи.

Тя описваше как нарисувал прозореца, до който седяла, като отворен, въпреки че си оставал плътно затворен. Как пресъздал тухлената стена, която била в съседство, като разрушена по средата. Нарисувал склона на укреплението, старо оголено дърво в двора и желязна врата в древна стена. В единия ъгъл на листа три квадратни форми пране се веели на въжето като бели знамена.

— Отне му по-малко от час — прошепна Рита. — Гадателката го попита дали иска да му гледа на карти.

— И какво каза той? — вече бях запленена от историята.

— Каза, че, за съжаление, вече знаел какво го очаква.

Поклатих глава.

Рита притвори очи, сякаш тя също знаеше съдбата си.

— Гадателката не го отрече.

Продължавах да чувам слухове за много картини и рисунки, които Фрита и колегата му Лео Хаас рисували тайно, но видях само две от тях, и то случайно. Една сутрин бях дошла в чертожната стая по-рано, тъй като исках да събера материали за майка ми, преди другите да пристигнат.

Когато отидох там, в стаята все още беше тъмно. В дъното светеше крушка. Приближих се и видях една фигура, прегърбена над мивката. Беше Фрита.

— Господине? — Гласът ми прозвуча много по-силно, отколкото възнамерявах. При звука Фрита бързо се обърна. Ръката му направи рязко движение встрани и един стъклен буркан се разби на земята.

— Ленка? — извика той, като се извърна. — Изплаши ме!

— Толкова съжалявам, толкова съжалявам, господине… — Сигурно съм прозвучала като нервно дете, опитвайки да се извиня. Веднага се втурнах към пода и се опитах да събера с ръцете си парчетата счупено стъкло.

— Не, Ленка. Недей. — Той вдигна ръка да ме спре. — Ще се нараниш и тогава каква полза от теб? — Бързо отиде в ъгъла на стаята, взе малка метла и коленичи, за да почисти отломките. — Не трябва да се промъкваш така преди началото на работното време. — Изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан. — А защо си тук толкова рано? Какво ще стане, ако някой те хване?

Работеше бързо и експедитивно, докато ми говореше, като събираше стъклените частици върху парче картон и след това ги изсипваше в кошчето за боклук близо до бюрото си.

Вървях след него.

— Съжалявам, господине. Трябваше да бъда по-съобразителна. — Избягвах погледа му. Думите ми спираха в гърлото, докато се мъчех да намеря обяснение за ранното си идване… — Аз… аз просто исках да започна по-рано тези илюстрации на тръбопровода за СС — излъгах аз. Докато стоях до него, не можех да не видя две нови рисунки с туш върху бюрото му.

Първата изобразяваше пристигащ транспорт. Втората беше от общата спалня за стари хора в Кавалир. Три подобни на скелети тела, отново скицирани с туш и перо, са нарисувани, погледнати през решетките на сводест прозорец. Телата бяха изтощени от глад, с кухи очи, хлътнали бузи и удължени шии, гърчещи се под тънките завивки върху наровете.

— Не е нужно да идваш рано, Ленка. Часовете, в които работиш за германците, са повече от достатъчно.

Кимнах и отново погледнах скиците на бюрото му. Фрита сигурно забеляза това, очите му изведнъж срещнаха моите и задържаха погледа ми, сякаш искаше да каже: Не ме разпитвай за тези рисунки.

Бързо се завъртя и ги обърна обратно.

След секунда чухме шум от стъпки. И двамата се обърнахме да погледнем. Беше Хаас.

— Какво, по дяволите, прави тя тук? — попита той, когато ме забеляза.

— Съжалявам… — започнах да заеквам същото извинение, което бях дала на Фрита, но Хаас вдигна ръка, за да ме спре. Явно не му трябваха моите извинения.

— Киш — излая той. Киш бе прякорът на Фрита. — Казахме без други!

Погледнах към Фрита, който гледаше Хаас право в очите.

— Ленка е толкова старателна, че искала да започне да работи по-рано. — Очите му се разшириха, сякаш да сигнализира на Хаас да спре.

За няколко секунди между тях последва мълчалив обмен. Хаас повдигна една от тъмните си вежди, след това Фрита кимна. Приключиха мълчаливия си диалог, като всеки се взираше в другия. Хаас, изглежда, разбра, че единственото ми престъпление бе пристигането ми в неблагоприятен момент.

— Много добре. — Фрита беше този, който приключи кризата. — Мисля, че Ленка вече разбра, че не трябва да идва на работа по-рано, отколкото се очаква.

— Да, господине.

— Не искаме германците да знаят, че сме били тук, така че нека тримата да се споразумеем да не споменаваме повече за това.

— Да, господине — кимнах. Погледнах към Хаас, който търсеше нещо из стаята.

— Хайде сега да се върнеш в бараката си, Ленка. — Той вдигна книгата от покритите чертежи и ги нави на руло толкова бързо, че не можах да видя нищо, освен пъргавите движения на ръцете му. — Нека да не споменаваме повече за това.

Аз кимнах.

Фрита се обърна към Хаас.

— Ще се върна след един час, когато дойдат другите — каза той.

Хаас беше вече на бюрото си с гръб към нас. Той кимна с глава.

Фрита пъхна навитите рисунки под мишницата си и двамата тръгнахме мълчаливо и енергично към вратата.