Алисън Ричман
Изгубената съпруга (61)

Епилог

На една маса в задната част на ресторанта дълги лъчи лунна светлина огряват възрастна двойка. Бъдещите младоженци танцуват.

Ръкавът й сега е дръпнат нагоре. Не шестте сини цифри карат стария мъж да заплаче, а малката кафява бенка на кожата над тях. Той трепери, протягайки пръста си да я докосне, тази подобна на стафида форма, която бе целувал преди цяла вечност.

— Ленка… — Той повтаря отново нейното име. Устата му едва го изговаря. Било е заседнало там цели шестдесет години.

Тя го гледа с очи, видели твърде много призраци, за да вярват, че той е този, за когото го смята.

— Аз съм Лейни Готлиб — протестира колебливо.

Тя докосва шията си, украсена с огърлица от дребни перли, принадлежала някога на елегантна червенокоса жена в Прага. Поглежда към американската си внучка с очи, пълни със сълзи.

Той е на път да се извини, да каже, че навярно се е объркал. Че в продължение на години е виждал лицето й в метрото, в автобуса, в една жена на опашката в бакалията. Сега той се страхува, че накрая е загубил и разсъдъка си.

Тя дърпа надолу ръкава си и го поглежда право в очите. Изучава го, както художник изучава отдавна изоставено платно. В съзнанието си тя боядисва бялата му коса черна и проследява извивката на челото му.

— Съжалявам — най-после казва тя с треперещ глас и сълзи в очите. — Не са ме наричали Ленка почти шестдесет години. — Покрива устата си и под ветрилото на белите си пръсти прошепва неговото име: — Йозеф.

Той трепери. Тя отново е пред него — призрак, оживял по чудо. Любов, която му е върната на старини. Изгубвайки способността си да говори, той вдига ръка и покрива нейната.