Алисън Ричман
Изгубената съпруга (35)

Йозеф

Отбелязваме shiva^[1] в нашия апартамент — Ребека с младото си семейство, аз и апатичният ми син. Както изисква обичаят, покриваме огледалата с кърпи. Разкъсваме дрехите си. Седим небръснати на ниски столове.

Внукът ми чете книга в моя кабинет. Той вече е в гимназията и обича книгите така, както и аз, когато бях на неговата възраст. Майка му го мъмри да седне с нея и с вуйчо си, но аз й казвам, че няма проблем. Той е млад. Той е жизнен. Няма защо да седи в тъмната стая с нас и да приема посетители, на които дори не знае името.

Приятелка на дъщеря ми донася още една чиния с rugelach^[2] и блюдо гевреци с пушена риба. Тя си записва всеки пристигащ в малък бележник, за да може после да им благодари с писмо.

Диванът е покрит с калъфките, които Амалия бе ушила сама. Завесите са спуснати, така че да не влиза слънчева светлина. Навън, по Трето авеню, такситата надуват клаксоните си и майки викат децата си, които излизат от училище. Кутиите в шкафовете все още са с етикети, внимателно надписани от Амалия: Брашно, Захар и Сол. Телефонните номера на болницата, пожарната и полицията, записани от нея, все още са залепени на стената.

Вече ми е трудно да си спомня гласа й. Една седмица в реанимацията след инсулт, дълъг сън, а след това безмълвно сбогуване. Знам, през следващите седмици ще я търся в простичките памучни рокли, които висят в гардероба, в тубичката с крем за ръце на нощното й шкафче или в кръглия ръжен хляб, който ще изсъхне, без да го споделя с друг.

Не си въобразявам, че Амалия ще ме посещава като призрак. Тя ще бъде заета другаде — в търсене на семейството си в небесата, политаща в ръцете на майка си и баща си и молеща прошка от сестра си, която ще й каже, че би трябвало отдавна да е забравила това.

Нейният призрак най-после ще си бъде у дома. Защото това се случва, когато в крайна сметка се върнем при любимите си хора, с които сме били разделени. При тези, които никога не сме забравили. Плъзгаме се в тях като две съвършени ръце. Пропадаме в тях като два пухкави като памук облака.

Исак присъства на погребението на Амалия, но не дойде вкъщи да засвидетелства почитта си. В продължение на седем дни го очаквах да се появи или да се обади. Но той не го направи. Най-накрая, след още една седмица, ми се обади и ми каза, че съжалява. Каза ми, че имал лоша настинка и бил на легло цяла седмица. Също така спомена мимоходом, че вероятно е изпуснал някъде лъка си и сега трябва да си купи нов.

Но нещо в гласа му подсказваше, че не ми казва истината и в двата случая. Изведнъж си представих как погребва лъка редом с Амалия. И веднага щом го помислих, разбрах в сърцето си, че е вярно. Докато с децата вървяхме към лимузината, аз погледнах назад и го видях да стои сам край гроба й, мрачно навел глава.

Представих си как го поставя в земята, когато никой не гледа, за да бъде погребан до нея. Тихо. Точно като нея. Една нота, увиснала в многолюдното небе.

— Всичко е наред — казвам. — Разбирам. Просто ще трябва да си купиш нов.

— Да — отвръща той. — Нов.

Мисля си за двата лъка, които Исак бе изгубил през годините. Единият падна в морето, където аз загубих родителите и сестра си, а другият — поставен до жена ми, с която живях тридесет и осем години. Всяка от личните ми загуби бе маркирана от едно-единствено изпускане от неговата ръка.