Алисън Ричман
Изгубената съпруга (43)

Йозеф

Никога не разказах на моите деца или на внука си за Ленка. Те израснаха с мисълта, че техните родители са се намерили на фона на войната, двама преселници в чужда държава, които са се оженили заради общия копнеж да забравят.

Мисля, че Ребека би го обяснила като копнеж за ново начало, за ново семейство — защото нашите две бяха изчезнали като дим — като силно желание, което кънти в гърдите и замъглява преценката ни.

Мисля, че синът ми би казал, че съм се оженил за Амалия просто защото е по-добре, отколкото да остана сам.

А аз бих казал на децата си, ако те някога попитат за истината, че е по малко и от двете.

Когато дъщеря ми беше в колежа, научих, че погрешно съм бил посочен сред мъртвите на парахода Атения. Ребека открила това, докато превъртала купища микрофилми късно една вечер в библиотеката на училището.

По време на пролетната й ваканция, когато бяхме сами в апартамента с две чаши чай между нас, тя ми го разказа тихо.

Фотокопието, което бе направила от вестника, сега стоеше на масата. Погледнах го, преди да го докосна. Заглавието се отнасяше за подписването от Рузвелт на Прокламацията за неутралитет на Съединените щати. По-долу, до малка статия за навлизането на немската армия във Франция, имаше снимка на Атения и съобщение, че 117 души са потвърдени за мъртви. Името ми, тези на баща ми, на майка ми и на сестра ми бяха сред изброените в списъка.

— Добре ли си, татко? — попита ме Ребека.

Гледах вестника няколко секунди и се мъчех да повярвам, че това, което виждам, действително е вярно. Знаех, че бе настанал страхотен хаос, когато спасителната лодка акостира близо до Глазгоу. Бях съобщил за смъртта на родителите ми и на сестра ми на един чиновник и единственото обяснение, което можех да предположа, бе, че когато съм му казал името си, той случайно го е вписал заедно с другите като на един от починалите.

— Това е невероятно — казах аз. Стомахът ми се преобърна и мислех, че ще повърна.

— Все едно ти е даден втори живот — каза тя. Гласът й звучеше младежки и в същото време проявяваше дълбоко разбиране за годините си. Спомням си, че тя се пресегна покрай чашата и чинийката и докосна ръката ми.

Но аз не мислех за дъщеря си и нейното състрадание. Вместо това главата ми беше пълна с мисли за любимата ми Ленка. Тя е прочела това в чешките вестници. Повярвала е, че съм мъртъв.

Спомням си, че се извиних и казах на дъщеря си, че трябва да си легна. Чувствах се замаян. Чувствах, че се задушавам. Ленка. Ленка. Ленка. Виждах я бременна, вдовица, облечена в черно, вярваща, че е изоставена. Ужасена. Сама.

Вината ми ме задушаваше. Чувствах непрощаващата й хватка от години. Писма до Червения кръст. Търсения, които не водеха доникъде. Писма, в които се заявяваше, че Ленка е била изпратена в Аушвиц и е смятана за мъртва.

Това ли означава да си влюбен? Да скърбя вечно за глупавата грешка, която бях направил? Колко пъти се връщах към онези последни часове в нашия апартамент? Трябваше да настоявам да дойде с мен. Трябваше да я обгърна с ръце и никога да не я пусна.

А моята наивност ме пронизва като шило за лед. Болезнена, бавно кървяща рана.

Затварям вратата на спалнята, докато дъщеря ми пие чая си. Протягам ръце, представяйки си Ленка. През всичките тези години единственото, за което мечтая, е да я прегърна, да я утеша.

Да й поискам прошка.

Но чувам само тишина, после звукът от съдовете, които Ребека отнася до мивката.

Скръствам ръце като топка от възли.

Въздух и спомен. Притискам ги дълбоко в сърцето си.