Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lost Wife, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране
Интернет
Корекция и форматиране
NMereva (2020)

Издание:

Автор: Алисън Ричман

Заглавие: Изгубената съпруга

Преводач: Дафина Янкова Китанова

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1237-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6308

История

  1. — Добавяне

XXIX.

Ленка

Малко хора са чувствителни към звука от откъсването на лист хартия от скицника или скърцането на перото на писалката, жадно за мастило. Но за мен те са като звук на бръснач или коса, прорязващ въздуха. Това бяха острите и решителни звуци на техническия отдел, които чувах всяка сутрин, влизайки през вратата.

За разлика от работилницата, тук нямаше купища блудкави пощенски картички или плътни маслени платна, изпращани с камиони за украса на интериора на германските вили. Тук съществуваше атмосфера на оперативност и неотложност.

— Ние тук сме отговорни за много неща, Ленка — обясни Фрита. — Архитекти изготвят планове за разширяването на Терезин. Имаме нужда от нови пътища за увеличаващото се население. Чертежи за нови бараки. Железопътната линия от Бохушовице трябва да бъде продължена до Терезин. Остарялата канализационна мрежа на лагера трябва да се осъвремени. Всичко това трябва да се изготви от архитектите и инженерите, работещи в този офис, а художници като теб ще им помагат.

Докато говореше, той се движеше из стаята с тихо достойнство. Забелязах, че всички работеха, виждах линията на гърбовете им, извити над чертожните дъски. Някои се бяха събрали на групи, купчина материали лежаха в центъра на обща маса. Всички глави бяха наведени надолу. Не видях нито едно лице.

— Имаме крайни срокове, които трябва да се спазват, Ленка. Така че, когато ти кажа, че нещо ще ми трябва след три дни, постарай се да го направиш за два.

Аз кимнах.

— Недей да хабиш материалите. Те са най-ценното ни имущество.

Отново кимнах.

Докато говореше с мен, очите на Фрита оглеждаха стаята. Физическото му присъствие беше сигнал за всички, че редът в чертожната стая трябва да се спазва през цялото време. Тук командир бе Фрита, а останалите бяхме неговата войска. Но аз се чудех защо работехме — и то толкова усърдно — за армия, чиято цел бе да ни затвори в гетото сред болести и глад? Къде бе съпротивата? Исках да попитам Фрита. Огледах помещението, десетките мъже и жени, които приличаха на механични роботи, и потръпнах. Не можах да почувствам каквато и да е съпротива.

 

 

— Ленка, запознай се с Ото Унгер.

С Фрита стояхме до бюро, над което един хилав мъж се бе навел над книга с илюстрации.

Когато се изправи, видях, че лицето му е изваяно. Имаше вид на моделиран от глина, с дълбоки тунели, вдълбани с пръсти под очните му кухини.

— Аз съм Ото. — Той се изправи и протегна ръка. Усмивката му беше топла, но пръстите му — леденостудени.

— Аз съм Ленка Кон — казах аз.

— Ленка? — Той изрече името ми като въпрос. — Хубаво име. Ти си единствената Ленка, която съм срещал в Терезин.

Изчервих се.

— Не флиртувай, старче. — Фрита размаха пръст към него. Това бе първата проява на веселие, с която се срещах, откакто бях влязла в стаята. Усмихнах се.

— Откога на четиридесет и две си стар? — подразни го Ото. Поклатих глава, суровите условия очевидно го правеха да изглежда по-възрастен от годините си. Беше само въпрос на време, преди същото да се случи и с мен.

— Ото, искам Ленка да се включи в създаването на работната книга, описваща подробно напредването на железопътната линия от Бохушовице до лагера. Покажи й формата, който използвахте при проектирането на канализационната система. Тя трябва да оформи илюстрациите по този образец.

— Няма проблем, господине. Да, веднага.

— Хайде да започнеш тук.

Нещо у Ото ми напомняше за баща ми. Той имаше големи тъмни очи, тясно лице и благ маниер на говорене. Издърпа един стол за мен и ми подаде купчина технически чертежи.

— Това са инженерните проекти — започна той. — Ще трябва да направиш някои илюстрации, които да допълнят книгата. Рисунките трябва да показват мъжете, работещи по изграждането на железопътната линия до Терезин, и новите сгради, които я заобикалят. Ще ги изпратим на германците, които са поискали подробна информация за разширяването на Терезин.

Кимнах, че съм разбрала заданието.

— Има гваш и акварелни пигменти по рафтовете, а също четки, писалки и мастило. Избери боите, които според теб са най-подходящи, но моля те, опитай се да не правиш грешки.

— Да, знам — усмихнах се аз. Виждайки колко усилено се стараеше майка ми, за да осигури материали за своите ученици, аз знаех важното им значение.

Той се усмихна в отговор. Беше топла, бащинска усмивка и тя ме накара да почувствам колко ми липсва татко.

— Много добре тогава. — Той скръсти ръцете си. — Ще те оставя да работиш, Ленка. — Върна се на стола си и посегна към перото и блока си.

 

 

Лицето на Ото бе с цвета на восък. Той изглеждаше меланхоличен, когато рисуваше, докато останалите в стаята бяха почти безизразни. Понякога го наблюдавах с крайчеца на окото си. Той всеки път навлажняваше хартията с вода преди полагането на пигмента. Това правеше рисуването по-трудно, защото цветовете можеха да се размият. Границите можеха да се размажат. Чудех се дали така изпробваше уменията си. Трябваше да работи много по-бързо, за да включи всичко в рисунката.

Понякога поглеждаше моята работа.

— Харесва ми изражението на войника… — каза той, леко развеселен.

Погледнах малката фигура, която бях нарисувала до мъжете, работещи по полагането на релсите, и забелязах, че му бях придала почти маниакален израз.

Засмях се за секунда.

— Дори не съм осъзнала, че съм го направила. Може би трябва да започна отначало.

Ото поклати глава.

— Не, запази го. Точно е. Казват ни, че искат да предаваме всичко с абсолютна точност, а ти си направила това. Те всички са дребни лайна — прошепна ми той. — Мразя това. Ненавиждам да работя за тях. — Натисна писалката си така силно върху хартията, че мастилото направи локвичка. Рисунката трябваше да се бракува.

Погледнах към развалената рисунка и потръпнах. Какво щеше да направи Фрита, ако види топката смачкана хартия? Но не Фрита беше с избухлив нрав, а неговият заместник — художник на име Лео Хаас. Той рядко общуваше с някого от нас. Разговаряше само с Фрита.

Но Ото не изхвърли хартията в кошчето за боклук. Разбира се, че не. Изчака да изсъхне и после я сгъна на малък плосък квадрат и я скри в джоба си.

 

 

Двамата с Ото започваме да прекарваме повече време заедно. Донякъде нереалистично се надявам, че той ще ми разкрие, че е част от артистичната съпротива. Но той казва много малко, с изключение на това, че мрази да бъде принуждаван да рисува за хора, които искат да видят него и семейството му мъртви.

По обяд ядем заедно хляба си, дъвчейки бавно, като се преструваме, че е нещо друго.

— Аз ям кнедли и кисело зеле днес. Купища зеле — казва той. Ото отчупва залък стар хляб. Гледам го как затваря очи и се опитва да извика цялата сила на въображението си, за да превърне един залък в нещо, което му доставя далеч по-голямо удоволствие.

— Аз ям шоколадова торта — казвам му. Хлябът в устата ми е като дървени стърготини. Все пак подлагам ръката си под дажбата, докато ям. Няма да позволя и една трохичка да падне.

Ото се смее, а очите му се пълнят със сълзи.

Петнадесетминутната ни обедна почивка е почти към края си.

— Фрита е страхотен човек. Ние сме късметлии, Ленка. По-добре сме от останалите — казва той, сякаш трябва да го напомни на себе си или на мен.

— Да, знам — кимам. Два листа хартия са сгънати в сутиена ми. — Знам, Ото.

 

 

Всеки ден научавам нещо повече за техническия отдел и за нашия шеф от новия ми приятел Ото. Научавам, че Фрита е един от първите пристигнали в Терезин през ноември 1941 година — Aufkommando. Това е избрана група от около 350 висококвалифицирани еврейски инженери, чертожници, механици и строителни работници, доброволно напуснали Прага, за да помогнат за разширяването на инфраструктурата на Терезин, да го подготвят за наплива на евреи, които скоро ще бъдат транспортирани. Тези хора дошли да работят в Терезин по-рано с обещанието, че нито те, нито техните семейства ще бъдат изпратени „на изток“.

Научих, че много от колегите ми в техническия отдел като Фрита са помогнали с първоначалните планове за лагера. Един инженер на име Иржи бе създал чертежите за цялата канализационна система, а друг — Бек, бе изготвил оригиналните планове, използвани за изграждане на гетото. Тези мъже имаха познания за инфраструктурата на лагера, неизвестни дори на СС, и по-късно тази компетентност щеше да се окаже безценна. Ако искате да скриете нещо така, че никой да не знае къде да го намери, това бяха мъжете, които трябваше да попитате.

 

 

Ежедневните ми петнадесет минути с Ото са жизненоважен източник на информация за мен. Един ден се осмелявам.

— Чувала съм, че Фрита и Хаас се опитват да изпратят своите рисунки навън — прошепвам.

Ото не ми отговаря. Дъвче по-бавно. Затваря очите си, сякаш се преструва, че не е чул какво му казах току-що.

— Ото? — Повтарям въпроса си.

Той пак не ми отговаря.

— Ото? — Гласът ми е малко по-твърд.

— Чух те първия път, Ленка — казва той. Бърше устата си с кърпа, която е с цвета на мръсен парцал за съдове. — Знаеш ли, че имам жена и петгодишна дъщеря? — пита той, като сменя темата. — Името й е Зузана.

Шокирана съм. За първи път той споменава за тяхното съществуване.

— Не ги виждам толкова често, колкото бих искал. Нощем ми липсват толкова много, че затварям очи и се опитвам да си представя, че копая тунел между моята барака и тяхната.

— Много съжалявам, Ото — казвам. — Нямах представа.

— Ужасно е да заспиш, сънувайки, че копаеш с нокти земята.

Не казвам нищо. Кимам с глава.

— Сякаш си погребан през цялото време. Задушаваш се.

Отново кимвам.

— Не — казва той, — не знам нищо за никаква съпротива.

Гледа ме и очите му са изпълнени с предупреждение. Ирисите му приличат на стоп знаци, заповядващи ми да престана.

— Ленка — казва той, хващайки ме за ръката, — време ни е да се прибираме вътре.

 

 

Гледах смаяна как Ото започна да рисува акварел на крепостните стени на Терезин. Той работеше бързо, първо направи тъмните линии на тухлените стени, а след това ги запълни с преливащи се топли кафяви и жълти тонове. С умела ръка нарисува меката облачна мъглявина на планините отзад и терени във воднистозелено. На следващия ден, след като беше скрил картината, за да може да изсъхне, той взе четка, мастило и перо и нарисува оградите от бодлива тел, прорязващи листа като острие на нож.

Знаех, че нацистите са забранили всякакъв вид илюстрации, които ги показват в неблагоприятна светлина. Беше ни казано, че всеки заловен в това ще бъде затворен в малката крепост или изпратен със следващия транспорт на изток. Така че за мен не бе изненада, че все още не бях виждала изображения на ужасите, ставащи в лагера. Ако такива картини съществуваха, те можеха да бъдат нарисувани само тайно — или нощем в бараките, или на оживени места, където никой не би гледал. Все пак ще излъжа, ако не кажа, че усещах някакъв таен език между Фрита и Хаас, докато всички ние работехме.

— Запиши си това! — провикваха се понякога един на друг над бюрата си. Сякаш си казваха какво записват.

Фрита и Хаас не ни притесняваха, трябваше само да спазваме сроковете. Сигурна съм, че знаеха, че много от нас отмъкваха материали за наша собствена работа по стаите. Ото дори беше достатъчно смел, за да работи по някои от своите картини през деня. Той ме научи как да пълня скицника си с илюстрации за германците, а личните си работи да скривам между страниците. Ако офицер от СС ни изненадаше в студиото, ние можехме просто да обърнем една страница в скицника, за да покрием това, което всъщност рисувахме.

Все още не се бях сприятелила с Петър Киен. Понякога го виждах тайно да скицира програма за опера или за пиеса, които щяха да бъдат изпълнени преди вечерния час. По-късно виждахме тези плакати, приковани на стълб до някоя от бараките, и всички се събирахме да гледаме представлението за тази вечер.

Като погледна назад сега, трудно ми е да повярвам за колко много артистични дейности успявахме да намерим време в Терезин. Въпреки че германците си затваряха очите за представленията, ако те не бяха критични спрямо Райха, винаги следваше някоя неизбежна жестокост. Колко пъти виждахме германски войници да ръкопляскат на прекрасния диапазон на тенора или на омагьосващата ария на сопраното, а още на другия ден да нареждат включването на същите тези певци в следващия транспорт на изток.

 

 

Често гледах Рита в тези представления. Беше ми казала, че обича пеенето, и бе започнала да се вижда с един мъж на име Оскар, който имаше хубав глас и обикновено бе избиран за някоя от главните роли.

Бяха красива двойка — тя с високите си скули и подстригана руса коса, а той с широките си рамене и бадемовидни кафяви очи. Когато пееше за другите, Оскар винаги слагаше ръка на сърцето си, сякаш ласкаеше всяка нота в името на своята любима. Това, разбира се, бе Рита, която стоеше в ъгъла с лъчезарната си усмивка и блеснали очи. В кратките моменти, преди да прозвучи сигналът за вечерния час, аз често ги виждах да се промъкват зад врати и други скрити места в лагера, за да откраднат някоя целувка, и се усмихвах щастлива, че двамата са намерили малко романтика сред тая мизерия.

Въпреки претъпкания и обхванат от болести Терезин, любовни истории като тази на Рита и Оскар по някакъв начин разцъфтяваха. Чувах много от момичетата в бараката да говорят за гаджета и тайни срещи. Виждах как се опитваха да оправят вида си само с голи мръсни пръсти и малко слюнка върху дланта. Виждах как пощипват бузите си и прехапват устните си, така че малки капчици кръв да им придадат някакъв цвят.

Но аз си нямах никого, освен призрака на Йозеф в сърцето ми. В нощите, в които бях в състояние да сънувам, сънувах само него.