Алисън Ричман
Изгубената съпруга (22)

Ленка

Очите на баща ми са изпълнени с ярост и отчаяние. Две чаши студен чай стоят между нас. Той е изтощен от опитите си да ме вразуми.

— Трябва да заминеш. Трябва да заминеш. Трябва да заминеш — повтаря той отново и отново, сякаш ако го изрече достатъчно пъти, ще ме хипнотизира и най-накрая ще се съглася.

— Няма да ви оставя теб и мама — казвам му. — Няма да оставя Марта. Ще замина, когато Йозеф изпълни това, което обеща. Когато има в ръцете си визи за всички нас.

Баща ми скубе косата си. Бялото на слепоочията му изглежда като полирана кост.

— Няма достатъчно време, за да се получат всичките пет визи — удря с юмрук по масата баща ми. — Не разбираш ли колко бързо вече се влошават нещата? — Той трепери. В гнева си е почти неузнаваем за мен. — Ленка, семейството на Йозеф се опита да направи всичко по силите си…

— Как можахте вие двамата да не ми кажете истината?

— Ние и двамата те обичаме, Ленка. — Гласът му пресеква. — Ще разбереш един ден, когато имаш свои деца. — Той се овладява достатъчно, за да ме гледа право в очите.

— Но, татко, вие имате две деца. — Вече плача като малко дете. — Как може да очаквате да живея с мисълта, че съм отишла в Америка и съм оставила Марта?

Бремето между нас е смазващо. Той вдига глава към тавана, а въздишката му прозвучава по-скоро като освобождаване от мъка, отколкото като поемане на дъх.

— Какво да направя, за да те убедя?

— Нищо не можеш да кажеш, нито да направиш, татко — отговарям през сълзи.

— Ленка. — Ръката му се свива в юмрук, като изтръгнато сърце. — Ленка. — Той плаче в отчаяние. — Ленка.

Но в крайна сметка се отказва.

— Казах всичко, което мога да кажа. Решението е твое, Ленка.

За момент настъпва мълчание.

— Благодаря — нарушавам тишината. Отивам да го прегърна. Той трепери в ръцете ми.

— Ще видиш, татко — казвам, поднасяйки ръката му към устните си. — В края на краищата Йозеф ще успее да уреди всички ни. Ще видиш.

Вярвах в тези думи като в единствената възможна истина, която не подлагах на съмнение.