Алисън Ричман
Изгубената съпруга (7)

Ленка

Йозеф се превърна в моя тайна. Носех неговия образ в себе си всяка сутрин, когато изкачвах стъпалата на Академията. Когато Верушка между другото споменаваше брат си, безпомощно се изчервявах.

Нощем си представях гласа му, опитвах се да извикам във въображението си точната му интонация, когато ме бе попитал дали обичам да танцувам. И после си представях как танцуваме. Телата ни — омекнали едно срещу друго като топла глина.

Когато Верушка и Елза говореха за любовните си увлечения, слушах внимателно. Гледах как се оживяват лицата им пред очакването на тайна среща и как се разширяват очите им, когато описваха някой страстен втренчен поглед или докосване от нечия ръка. Задавах им въпроси и правех целенасочени усилия да покажа ентусиазъм по отношение на момчетата, чиято обич търсеха. През цялото това време криех тайна, която понякога чувствах, че ме задушава.

Борех се с мисълта дали трябва да кажа на моите приятелки за чувствата ми към Йозеф. Имаше няколко удобни момента да призная това. Но всеки път, когато почти започвах, се опасявах от неодобрението на Верушка. Колко пъти я бях чувала да се оплаква, че вниманието на родителите й е фокусирано върху Йозеф или как ненавижда следобедите в дома си, защото баща й настоява за пълна тишина в къщата, за да може Йозеф да учи.

— Да идем в Обецни Дум за торта — предложи тя, опитвайки се да ни ободри един следобед след часовете. — Време е за финалните изпити на Йозеф и ще трябва да ходя на пръсти, ако се прибера вкъщи сега.

— Защо не учи в медицинската библиотека? — поклати глава Елза.

— Мисля, че и той би го предпочел — отвърна Верушка, докато прибираше скицника в чантата си. — Но баща ми иска да бъде сигурен, че той наистина учи.

— Горкият…

— Не го казвай! — Верушка вдигна ръка към Елза. — Горкият, ама друг път. Той е техният брилянт. Съкровището им. Единственият им син — въздъхна подигравателно тя.

Очите ми проблясваха при мисълта за него, наведен над масата в трапезарията им, прокарващ пръсти през косата си, опитвайки се да се концентрира.

Така че засега аз го пазех в тайна. Всяка дума, която ми беше казал по пътя до дома ми, бях съхранила в паметта си. Всеки един от неговите жестове преминаваше през съзнанието ми като внимателно поставен танц. Можех да видя очите му, които се обръщаха към мен, да си представя ръцете му върху бузите си, да почувствам дъха му в зимния въздух.

Първата любов — няма нищо, което може да се сравни с нея. След толкова години все още си спомням първия път, когато вдигнах поглед и видях лицето на Йозеф — светкавичното разпознаване, което не може да се опише с думи.

В тези първи погледи, в тези първи разговори аз не изпитвах съмнение в любовта ни, а по-скоро усещах абсолютната й неизбежност.

И така нощем аз позволявах тези чувства да заливат тялото ми. Затварях очи и оцветявах платното на въображението си с щрихи в червено и оранжево. Представях си как пътувам към него, усещах допира на кожата ми до неговата, обвиваща го като топло одеяло в съня му.

Верушка, Елза и аз прекарахме голяма част от есента на втори курс в клас. Изискванията бяха по-големи, отколкото през първата ни година. Рисуването от натура, по-рано недостъпно за жените студентки, сега беше част от учебната ни програма. Все още не бяхме виждали мъж модел, тъй като само жени се появяваха на малкото драпирано легло в класната ни стая, но ние все пак се стараехме да предадем точно всеки крайник, извивка и ъгъл.

По обяд седяхме в двора и ядяхме пакетирани сандвичи, докато се наслаждавахме на слънцето и свежия въздух. Елза понякога носеше малки мостри на крем и парфюм от аптеката на баща си. Всички бяха опаковани в малки стъклени флакони с елегантно надписани етикети.

— Опитай това — каза ми Елза. — Това е розово масло. То е любимото ми. — Тя премести косата ми зад ухото и намаза малко от него на врата ми.

— О, това е толкова приятен аромат — съгласи се Верушка. — Защо ти никога не ни разказваш за твоите симпатии, Ленка? — смушка ме тя. — Ние с Елза си дрънкаме, а ти никога не споменаваш нито едно момче!

— А ако се страхувам, че няма да го одобрите?

— Никога! — възкликна тя. — Казвай!

Засмях се.

— Не съм сигурна, че ще можеш да го запазиш в тайна, Верушка — подразних я аз.

Тя се изкиска и посегна за малкия флакон с розово масло в ръката на Елза.

— Не е нужно да ми казваш — заяви, като мазна малко масло зад ушите си. — Аз вече знам.

— Кой? — Елза вече се развълнува. — Кой е?

— Фреди Клайн, разбира се! — усмихна се Верушка.

Фреди Клайн беше един много нисичък наш състудент. Той беше сладък и мил, но подозирах, че изобщо не проявява какъвто и да било интерес към момичетата.

Разсмях се.

— Верушка, ти ме разкри.

Тези изпълнени с настроение следобеди скоро щяха да изчезнат. Бизнесът на баща ми започна да запада през втората ми година в Академията. През зимата на 1938 година клиентите му спряха да дават нови поръчки. Само един беше достатъчно честен да му каже, че се притеснява да го свързват с евреин. Луцие беше единствената ни позната не-еврейка, която остана лоялна към нас. Тя продължаваше да ни посещава с бебето, закръглено херувимче, което вече ходеше и издаваше тихи звуци и внасяше толкова необходимата жизненост в иначе угриженото ни семейство.

Контрастът между майка ми и бебето на Луцие в скута й разкриваше, че е започнала да остарява. Напрежението от западащия бизнес на баща ми и неизреченият страх от нарастващия антисемитизъм бяха започнали да се отразяват на лицето й. Сякаш игла на гравьор бе изписала по него тънки линии, които я правеха да изглежда по-тъжна, а може би и по-крехка, отколкото преди.

Като пощенска картичка от отдавна минала ваканция пазя образа на мама с бебето на Луцие — Елишка — в скута й. Имам усещането, че някога съм била в салона на апартамента ни на Сметаново набрежи, седнала на червената тапицерия с чаша чай в ръцете. Ето ме — дъщеря, която гледа как майка й остарява пред очите й. Виждам детето на бавачката ми и живота, който е пред него, в мрачен контраст с този пред майка ми. Всъщност никога не нарисувах тази картина, въпреки че често мислех за това. Както поезията, която се рецитира, но никога не се записва, е по-силна, защото се запазва единствено в съзнанието.

 

 

През втората година в Академията изцяло се отдадох на обучението си. Докато Верушка всеки следобед мъкнеше скицника си в Cafe Artistes и седеше в съблазнителна поза сред унилата интелигенция, аз се връщах в апартамента ни, за да подготвям домашните си и да държа под око родителите си.

Знаех, че присъствието на Марта би било достатъчно, но ставах все по-загрижена за тях. Собственият ми живот все още не се беше променил. Продължавах да посещавам училище и общувах с приятели от време на време, когато ми се искаше. Но финансовото бреме за издръжката на семейството при влошаващите се условия тежеше на татко. Като дъжд, стичащ се в канавката, загрижеността му полека започна да струи и над всички нас.

Вече бяха освободили прислужницата, майка ми прекрати посещенията си при шивачката Гизела. Беше се захванала сама и с готвенето. Татко се опитваше да продаде по-голямата част от инвентара си, за да съкрати разходите и да събере пари. Шепнеха си, че може да се опитат да емигрират в Палестина, но как биха могли да започнат наново в страна, където нямаха роднини и не знаеха езика и културата й?

Всяка нощ лежах в леглото си със затворени очи, но ушите ми дочуваха откъслеци от разгорещените им дискусии. Неприятно ми е да го призная, но по това време все още бях погълната от себе си млада жена. Не исках да повярвам, че семейството ми страда и животът ни започва да се разпада. Исках само да се забавлявам. Затова отивах в стаята си и се опитвах да мисля за нещо, което ме правеше щастлива. Мислех за Йозеф.

През юни напрежението започна да ескалира в цяла Европа и родителите ми приеха добре новината, че семейството на Верушка ме кани да прекарам две седмици в летния им дом в Карлови Вари. Бях много щастлива, като разбрах, че Йозеф ще пътува във влака заедно с нас.

Въпреки че родителите ми се радваха, че аз ще се поразсея, Марта не беше особено доволна.

— Наистина ли трябва да отидеш? — Марта вече беше на дванадесет и се чумереше, ако не участва в нещо, което възприемаше като забавление за мен.

Сгъвах роклите си колкото можех по-внимателно, защото не исках да се намачкат.

— Марта — въздъхнах аз. — Ще се отегчиш до смърт. Най-вероятно ние просто ще взимаме скицниците си и ще рисуваме край реката по цял следобед.

— Йозеф ще бъде там — изплези се тя. — Затова искаш да отидеш, знам.

Щракнах коженото си куфарче, за да го затворя, и дръпнах закачливо една от плитките на Марта, минавайки покрай нея.

— Това са само две седмици — успокоих я аз. — Грижи се добре за мама и татко и не яж твърде много шоколад. — Надух бузи като дебеличко детенце и й намигнах. Спомням си как бледата й кожа почервеня от гняв.

На гарата Верушка и брат й ме чакаха. Йозеф беше в бледожълт костюм, Верушка — в лятна рокля без ръкави в маково червено. Щом ме видя, тя се втурна радостно да ме посрещне и ме хвана под ръка.

Йозеф стоеше и ни наблюдаваше. Очите му неотклонно ме следяха. Когато срещнах погледа му, той посегна към куфара ми. Без да ме пита, го взе и го занесе при носача, който придържаше количка, пълна с вещите на Верушка.

Пътуването с влак до Карлови Вари траеше три часа. Родителите на Верушка имаха къща в провинцията, недалеч от известния минерален център, където се пиеше лечебната вода.

Това беше първото ми посещение там.

— Лекувай се и за нас — мило рече татко. — Ще се върнеш още по-красива.

Майка ми вдигна поглед от бродерията си, когато татко каза това, и имах чувството, че се опитва да запомни как изглеждам, като че ли малката й дъщеря се превръщаше в млада жена пред очите й.

Бях сложила в багажа си скицник, кутия въглени и някои пастели, за да мога да рисувам природата по време на двете седмици в къщата.

След като похапнахме сандвичи с пушена риба и пихме чай в кафенето на гарата, тримата тръгнахме обратно към вагона на първа класа, където носачът вече чакаше с багажа ни.

Йозеф свали сакото си и го сгъна върху куфарите ни на горния рафт.

Беше необичайно топло за сезона, дори и за месец юни, и аз завидях на небрежния жест на Йозеф. Не можех да направя нищо срещу топлината, не можех да сваля и един кат от дрехите си. Роклята ми определено не беше твърде топла, но с комбинезона и чорапите, както и при задуха в купето, се притеснявах, че ще започна да се изпотявам. Мисълта за петна под мишниците ме ужасяваше. Исках да седя там в роклята си като средновековна Мадона, а не като дрипав уличен гаврош. Планът ми да бъда привлекателна за Йозеф се проваляше.

Имаше още двадесет минути до тръгването на влака за дългото ни пътуване и се надявах, че Йозеф ще отвори прозореца. Но той просто си седеше, скръстил крака срещу Верушка, и разсеяно прокарваше пръсти през косата си.

— Йозеф! — оплака се скоро Верушка. — Защо не отвориш прозореца, моля те?

Той се изправи и го отвори със сила. Шумовете на гарата нахлуха в купето ни. Семейства, жонглиращи с багажа си, прибързани сбогувания и викове на носачите, че влакът тръгва след петнайсет минути. Затворих очи и си пожелах вече да сме пристигнали. Но ветрецът, идващ от прозореца на влака, ме охлади и почувствах, че Йозеф всъщност не е забравил спътницата си. Защото продължаваше да вдига поглед от книгата си и да поглежда скришом към мен.

Тръгнахме навреме и Верушка бърбори почти през цялото пътуване. Йозеф беше извадил книга от куфара си и аз се възхищавах на способността му да изключи гласа на сестра си. Ако не друсаше толкова, бих могла да извадя скицника си и да помоля да нарисувам брата и сестрата, но знаех, че ръката ми нямаше да е достатъчно сигурна при усещането за движещите се колела под мен.

Когато пристигнахме в Карлови Вари, взехме конски файтон и минахме през града с разноцветни фасади и островърхи покриви. Йозеф говореше на файтонджията, обяснявайки му посоката, и когато ме хвана да се взирам в него, отвърна на погледа ми с лека усмивка. Всъщност не бяхме разговаряли по време на пътуването във влака. Аз отвръщах прилежно на приказките на Верушка и я слушах внимателно, а Йозеф успя да прочете цялата си книга.

Когато пристигнахме в дома им навътре в планината, почти веднага разбрах, че ще имам достатъчно възможности да рисувам. Пейзажът беше величествен, с буйна растителност, с ивици от злачно зелено и ми напомняше на илюстрациите от детските книжки за феи и горски царства. Диви цветя, високи стъбла лупина и звездни астри изпъстряха пейзажа. Самата къща беше красива и стара, с широка веранда и с типичната за Бохемия куличка, която сякаш се канеше да пробие небето.

Бяхме посрещнати сърдечно от една стара жена на име Павла. По-късно научих, че е била бавачка на Йозеф и Верушка, когато са били малки. Йозеф се наведе да целуне Павла по бузите, а малката й кръгла глава почти се скри в големите му ръце.

— Родителите ви пристигнаха снощи и решиха да останат на баните до тази вечер — каза Павла. — Направила съм любимите ви сладки с конфитюр. Искате ли сега от тях с чая?

Трябваше да потисна желанието да се засмея, защото тя говореше с тях, сякаш все още са на три години.

Йозеф поклати отрицателно глава, но Верушка, която винаги беше гладна, с нетърпение прие поканата.

— О, да, Павла! Това би било прекрасно! — Тя се обърна към мен. — Ще трябва да се лекуваш на баните след две седмици готвене от Павла. Ще бъдем тлъсти като пълнени гъски, когато се върнем в Прага.

— Само ще се измия и след това ще дойда при вас — обещах аз. Бях нетърпелива да разопаковам куфара и да сменя роклята си.

— Нека да взема куфара ти, Ленка — предложи Йозеф. Ръката му бе хванала дръжката.

Понечих да го спра, но той вече се беше отправил към стълбите.

— Оттук — каза той. Вървях след него нагоре по виещите се стълби, а сенките ни се движеха по белите стени. Когато влязохме в стаята за гости, той постави куфара ми на пода и се приближи до прозореца, гледащ към планината. Долу имаше градина, пълна с рози, и голям открит кът за почивка със стара дървена маса и боядисани в бяло железни столове.

— Ето — каза той, като отвори двете стъклени врати. — Сега можеш да дишаш свеж въздух, колкото си искаш. И се надявам, че няма да има умиращи птици в градината. Бих се почувствал много неудобно, ако не мога да съживя някоя за теб.

Засмях се:

— Дано да нямаме нужда от медицинските ти умения нито за птици, нито за Верушка или за мен!

— Е, тогава ще те оставя да си починеш преди вечеря. Сигурно си уморена от пътуването.

Погледнах го и кимнах с глава:

— Малко почивка ще ми се отрази добре.

Изпращайки го до вратата, усетих как топлината се разлива по лицето ми. Чак когато той излезе от стаята и затвори плътно вратата зад себе си, бях в състояние да огледам наоколо. Едва след като червенината по кожата ми започна да се разсейва, свалих сандалите си, изпънах краката си в леглото и затворих очи. Главата ми беше пълна с мисли за Йозеф, докато ветрецът галеше кожата ми.

Този следобед обикалях из къщата, затаила дъх. Кристалните полилеи блестяха на слънцето. Имаше големи резбовани мебели, типични за Бохемия, и красив порцелан, вече подреден на масата за хранене редом с високи, ръчно изработени кобалтови винени чаши. В средата Павла беше поставила миниатюрна ваза, пълна с маргаритки.

Вечерта в същата вазичка бяха аранжирани рози. Трапезарията, която преди беше изпълнена със слънчева светлина, сега беше тъмна, осветена само от ниските пламъчета на свещите. Високите гравирани чаши бяха пълни с червено вино. Комплекти бял порцелан бяха подредени по масата, а голяма сребърна кана хвърляше деформирано отражение.

Бях забравила колко различни са родителите на Верушка и Йозеф от моите. След като размени няколко задължителни любезности с мен, през останалата част от храненето доктор Кон разпитваше Йозеф за обучението му.

— Какво си донесъл със себе си за четене, Йозеф?

Йозеф замълча за секунда, докато режеше месото си.

— Любовникът на Лейди Чатърли, татко.

— Хайде де, Йозеф.

— Наистина, татко. Анатомичните описания се оказват доста полезни за обучението ми, между другото.

Йозеф погледна към мен над чашата си с вино. Усмихваше се, горната му устна бе оцветена от виното. Приличаше на малък пакостник — палаво момче, надяващо се да ме накара да се усмихна.

Двете с Верушка почти се задавихме от смях, но доктор Кон, изглежда, не усети хумора в закачките на сина си. Докато старият Кон се усмихваше на анекдотите на Верушка, то почти не понасяше лекомислие от страна на сина си.

— Обучението ти е важно, Йозеф.

Лицето на Йозеф почервеня.

— Разбира се.

— Да бъдеш лекар, не е само професия, това е чест.

— Осъзнавам това.

— Наистина ли? — Доктор Кон поднесе салфетката към устните си. — Често се питам дали е така. Загубил съм точната бройка на децата, които съм довел на този свят — заяви той. — Но нямаше нищо по-важно от това за техните родители и аз съм щастлив, че съм им помогнал.

— Да, татко.

— Практикуването на медицина не е нещо, към което можем да се отнасяме лекомислено.

Докато доктор Кон говореше строго на Йозеф, аз се опитах да си представя ранената птица в дланите му. Искаше ми се да бъде така деликатен и с Йозеф, да си позволи да се усмихва в неговата компания, а не да го разпитва така безмилостно. На този човек, който знаеше точно какво да прави с крехката ранена птица, му липсваше бащински инстинкт спрямо собствения му син.

Можех да видя как Йозеф се напряга под гневния поглед на баща си, как стиска челюсти, а лицето му става все по-сериозно.

Когато погледнах към Верушка, за първи път установих, че прилича на майка си. Бяха като две порцеланови кукли, навели глави надолу, втренчили неподвижно очи в чиниите си.

В отражението на сребърната кана видях собственото си лице. Принудена усмивка, прикриваща неодобрение.