Алисън Ричман
Изгубената съпруга (39)

Йозеф

Един от най-ранните ми подаръци от моя внук Джейсън е преспапие, направено, когато е бил на три годинки. Това е камък, който той е боядисал в синьо, с черно-бели очи и нос от оранжев филц. Подаръкът е все още на бюрото ми редом с документите, непосредствено до снимките на членовете на семейството ми, всички вече пораснали.

Обичам това преспапие. Всеки път, когато го поставя върху купчина от сметки, си спомням деня, в който го донесе вкъщи от забавачката.

Тогава той ме наричаше „деде“ — най-близкото нещо до „дядо“, което можеше да каже. Извади го от малката си червена раничка и ми го подаде.

— За теб, деде.

Държах го в ръката си и се усмихвах. Камъкът беше увит във восъчна хартия, матовата му боя — все още малко влажна, филцовият нос — не съвсем по средата, а двете пластмасови очички се поклащаха напред-назад.

— Ще го пазя грижливо — казах му. Отидохме в кухнята и го сложихме да съхне върху хартиена салфетка. След това заедно измихме ръцете си, а водата потече синя.

Затварям очи и си спомням моя внук, когато беше малък. Когато за първи път двамата отидохме в Музея на изкуствата Метрополитън и аз го преведох през Храма от Дендур^[1], обяснявайки му историята на египтяните, магията на йероглифите и проклятието, застигащо онези, разкопали гробниците. Помня радостта от първото му посещение в Зоологическата градина в Сентръл Парк, сладостта на първия му замразен горещ шоколад в „Серендипити“ и чудото на първото ни посещение в планетариума Хейдън, когато той ме попита дали всяка звезда символизира човек, който е починал.

Неговият коментар ме остави безмълвен. Не беше ли това една прекрасна мисъл — да си представиш всяка душа светеща в притъмнялото небе? Хванах ръката му и я задържах в своята. Когато проекцията на планетите и звездите изпълни черния купол, по лицето му се изписа израз на благоговение, а аз просто исках да го гледам непрекъснато. Исках да виждам как той опознава света, как се учи да си проправя път през него. И докато го наблюдавах как расте, скърбях за това, което бях пропуснал с моя собствен син. Джейкъб ме държеше на разстояние или може би аз бях този, който създаваше разстоянието. Никога няма да разбера истината.

Но знаех, че изпитвам желание двамата с внука ми да се залепим на тези столове в планетариума и да броя всяка звезда заедно с него. И колко ми се искаше неговата представа да е истина! Тогава в смъртта си аз щях да стана звезда. Висяща отгоре, светеща ярко над него. Защитаваща го с чиста бяла светлина.

Бъдещата му съпруга е красива, елегантна и изискана. Нейната червена коса ми напомня тази на майката на Ленка и на сестра й.

Бях се запознавал с някои от приятелките му през годините. Брюнетката, която срещна в Браун през първата си година, която не бръснеше краката си и подкрепяше правата на животните така пламенно, сякаш това беше религията й. Закръгленото италианско момиче във втори курс, чиито гърди бяха толкова едри, че все си мислех, че ще започне да кърми на масата, и близначката, която имаше едно кафяво и едно синьо око, с ъгловато лице и възпълничко тяло.

После имаше едно британско момиче, което той срещна по време на първата си година в чужбина, с най-чудесния смях, който някога съм чувал, и което ме очарова, въпреки че вече бях почти на осемдесет и пет и почти от десет години вдовец.

Когато влезе в юридическия факултет, започна да ме посещава по-рядко. Той беше по-зает, така че го разбирах. Имаше следването си, напрежението да получава добри оценки, както и привличането на алкохола и музиката в баровете на Ню Хейвън.

Беше ходил с Елинор не повече от година, когато обявиха годежа си; тогава я бях виждал само веднъж, в апартамента на Ребека, вечерта на Рош ха шана^[2]. Тя беше мълчалива и учтива. Бих могъл да кажа, че е интелигентна — от внимателния подбор на думите и интереса й към книгите, наредени по рафтовете на дъщеря ми.

Онази вечер бях дошъл със сина си и любезната доброжелателност на Елинор към него изцяло ме спечели. Тя седна до него и се опита да го приласкае да излезе от черупката си. Синът ми вече беше на петдесет, с посивяла брада и оредяваща коса, която подчертаваше лъщящата му, опъната и зачервена кожа.

Тя го попита какво чете и той изброи несвързано толкова дълъг списък, че бях сигурен, че й се зави свят. Но само след минута чух да говорят надълго и нашироко за едно заглавие и видях слаб проблясък в очите му. Исках да отида и да я целуна, щастлив, че Джейкъб най-после контактува с някого.

Виждах как Джейсън засияваше в нейната компания. Как не можеше да се бори с привличането, което изпитваше към нея. Тази вечер бях неутолим наблюдател, гледах също и собствената си дъщеря, с първите сиви нишки в твърдите й къдрици, как реже кравайчета и проверява дали има достатъчно крема сирене и пушена сьомга за всички. Гледах Бенджамин, вече навлязъл в агонията на средната възраст, който все още изглеждаше влюбен в нея. И този поглед ме стопли, защото скоро те щяха да празнуват тридесет и три години брак и не беше малко постижение да се запази пламъкът на любовта за толкова дълго време.

Същата вечер двамата със сина ми останахме до късно заедно и гледахме телевизия. Лекото бръмчене ми напомняше за тихите моменти между майка му и мен. Не можех да не тъжа, че Амалия няма да види сватбата на Джейсън и да споделим радостта от срещата с красивата му млада съпруга. Но после си припомних коментара на внука ми почти двадесет години по-рано в планетариума и се надявах, че е бил прав. Че тя е там и гледа по своя кротък начин — една от многото звезди, сияещи отгоре.