Алисън Ричман
Изгубената съпруга (47)

Ленка

В Терезин имаше жесток глад. Имаше болести. Имаше изтощение и пренаселеност. Но въпреки ужасяващите условия и непреодолимото чувство на отчаяние, ние все пак някак си успявахме да създаваме изкуство.

Нацистите бяха забранили внасянето на музикални инструменти в Терезин, тъй като те не се считаха за необходимост. Карел Фройлих тайно бе донесъл своята цигулка и виола, Курт Майер — акордеон. Имаше и легенда за виолончелото: собственикът му внимателно го разглобил на дузина парчета, преди да го депортират, а след като дошъл в Терезин, отново го сглобил. Откриха едно старо пиано, с един крак. Бяха го опрели до стената и закрепили с допълнителни подпори, а под майсторските пръсти на Бернар Коф то оживя.

В крайна сметка музикантите от Терезин станаха дръзки. Из лагера се носеше слух, че Рафаел Шахтер, един от най-талантливите и обичани диригенти в гетото, подготвя изпълнението на Реквием на Верди.

— Реквием е меса за мъртвите — каза Ото, клатейки глава. — Тоя човек да не си е загубил ума?

— Той е смел — отвърнах аз. — Застава срещу несправедливостта да бъде затворен.

— Ще получи куршум в главата. Това ще му се случи, ако го осъществи.

— Не направиха нищо, когато децата представиха „Брундибар“.

— Това е различно, Ленка. Това е музикален еквивалент на въстание.

Не знаех какво да мисля. Знаех, че Съветът на старейшините е разбрал за идеята на Шахтер и не са били въодушевени еврейски хор да изпълни католическа меса. „Терезин е единственото място под контрола на нацистите, където все още може да се изпълни нещо еврейско — твърдели те. — Навсякъде другаде е забранено.“

Шахтер не можеше да бъде разубеден.

— Това е една от малкото останали ни свободи — казваше той в своя защита. — Германците пеят нацистките си лозунги, маршовите си песни. Нека изпълним наш собствен реквием при нашите условия. Нашите гласове да се надигнат и обединят.

Шахтер проведе кампания в защита на идеята и мнозина го подкрепиха. Неговото изпълнение на Продадена невеста беше легендарно. Той дирижира операта, стоейки до полусчупеното пиано, подпряно с няколко подредени една върху друга дървени кутии. Бях в публиката, когато се изпълняваше операта, а нощта бе толкова мразовита, че водата в съдовете бе замръзнала, хората трябваше да се струпат заедно, за да се стоплят. Но си спомням, че изпълнението им предизвика възторг. Много хора дори се разплакаха от благодарност. На фона на суровата заобикаляща ни действителност звукът на тези гласове предизвика такава силна буря от емоции, че когато огледах публиката, можех да видя не само сълзи от радост, но също и сълзи на надежда и въодушевление.

Хоровите певци на Шахтер оставаха невероятно лоялни към него. Щом получи одобрението на Съвета на старейшините да изпълни реквиема, той се захвана да работи върху това, което се превърна в театрална проява на сила. Реализацията на идеята му щеше да бъде негов собствен бунт срещу тиранията на нацизма за сметка на Верди.

Сто и двадесет певци бяха избрали да предоставят своя талант в подкрепа на каузата на Шахтер. На една репетиция той им бе казал:

— Всички вие сте смели хора, за да се присъедините към мен. Да, ние сме евреи, които пеят католически текст. Но това не е какъв да е реквием, това е този, който ще се пее в чест на всички наши паднали братя и сестри, майки и бащи. Нашите приятели, вече загинали в ръцете им.

В дните преди изпълнението Петър нарисува плакати в черно и златно, съобщаващи за представлението. Помогнах му да ги закачим из лагера. Бях замаяна от вълнение в очакване на реквиема.

Немощните ми родители гледат на тази вечер като на голямо събитие. Майка прави всичко възможно да подобри външния си вид, като хапе напуканите си устни вместо червило и щипе бузите си вместо руж. Няма държавен театър в позлата, няма кадифена рокля и наниз от перли за мама, нито черен костюм и копринена жилетка за баща ми. Майка е в дрипи и косата й е напълно побеляла. Те са двама старци, прозрачни сенки на това, което някога са били.

Същата вечер моите родители, сестра ми и аз се наблъскваме заедно със стотици други около импровизираната сцена. Еднокракото пиано е в центъра на сцената и оживява под майсторските ръце на Гидеон Кейн. Фройлих стои с цигулката си и гали струните й, за да я накара да пее, като съперничи и на най-добрия глас в хора.

Дори и след толкова години, няма друг музикант, който да ме докара до сълзи, като Карел Фройлих, когато свиреше в Терезин. Докато го гледах онази вечер с инструмента, сгушен между врата и костеливото му рамо, със затворени очи и хлътнали бузи, притиснати към дървото, човек и цигулка изглеждаха вкопчени във вечна прегръдка.

Сигурна съм, че не бях единствената, която усеща тръпки, преминаващи през тялото. Сплели ръце, тези сто и двадесет певци пяха по-красиво и по-мощно от всички други, които съм чувала преди или след това.

Но няколко дни след изпълнението скритото послание бе разбрано от нацистите. Всички участващи певци до един бяха изпратени със следващия транспорт на изток. Рафаел Шахтер остана в Терезин.

Шахтер повтори изпълнението и отново всички сто и двадесет певци бяха изпратени на изток.

Когато Реквиемът бе изпълнен за трети и последен път в лагера, Шахтер успя да събере само шестдесет певци.

Иронията не остана неразбрана.

Всеки певец, който участваше в Реквиема, пееше меса за собствената си смърт.