Алисън Ричман
Изгубената съпруга (19)

Йозеф

Понякога, когато децата питат за нашия сватбен ден, виждам апартамента в Куинс и синкавобелия сняг на противопожарната стълба. Масата за бридж, чиниите херинга със сметана и панерчетата с нарязан ръжен хляб. Чувам Франк Синатра по радиото и си представям дневната ни стая, с няколкото наши познати от кафене „Виена“. Но все пак ми е трудно да си припомня лицето на Амалия.

Спомням си, че тя сама си уши роклята. Прекара почти два дни в кроене и шиене на дреха, която в крайна сметка изглеждаше твърде обикновена. Квадратно деколте и ръкави буфан, без никакви дантели или панделки. Бе обута в изрязаните кафяви обувки, с които ходеше всеки ден.

Иска ми се да кажа на моите деца и внуци, че изглеждаше прекрасно и че цялата сияеше въпреки липсата на воал. Но по някаква причина лицето й си остава загадка за мен. Дали защото гледаше надолу? Или защото косата й, сплетена и вдигната над ушите, умело отвличаше вниманието? Или защото дори и в този момент бях някъде другаде. На място, което Амалия също познаваше — най-силната причина, която ни привличаше един към друг, причината да бъдем там, държейки се за ръце.

Оженихме се пред съдия, не пред равин. Нямаше религиозен ритуал, за да си разменим обетите. Нямаше кантор^[1]. Аз дори не счупих чаша.

Просто взех малките ръце на Амалия в своите, плъзнах златната халка на пръста й и я целунах сухо и внимателно по устните.

Наистина обичах Амалия. Ако някой някога се е съмнявал, греши. Човек съзира любовта в откритостта. Да виждаш изцяло и без съмнения. Никой не стоеше с нож, опитвайки се да ме извади от черупката и да надзърне в моето минало. Разказах на Амалия за парахода само веднъж. Отпускането на ръцете. Водите с цвят на въглен.

Но това беше достатъчно.

Обичах Амалия, защото тя не ме безпокоеше. Кой друг би ме оставил просто да гледам през прозореца и да не се дразни от мълчанието ми? Кой друг не би имал нищо против купчината книги на нощното ми шкафче и самотните нощи, когато бях в болницата?

Разказвам на децата си, че най-ясно си спомням лицето на Амалия в деня, когато ги роди. На дъщеря ми, която се появи на този свят сгърчена и с вик, поразил ме право в сърцето, казвам, че майка й беше като сънуващ ангел по време на раждането. Виждам на устата на Амалия конуса на маската с етер. Тя е в сумрака на съня. Лицето й е като на кукла със затворени очи, русите й мигли са бледи върху още по-бледата й кожа.

Тя е толкова спокойна, докато форцепсът изважда ритащата ни, врещяща дъщеря на този свят. Часове по-късно Амалия я държи в прегръдките си, кърми я и се вглежда в очите на бебето, виждайки собствената си майка, отразена в тях. Тя нарече нашата дъщеря Ребека — на майка си, а второто й име е Зора — на сестра й. Полюлява медальона със снимките им над главата на новороденото и казва kaddish^[2].

Целувам челата и на двете и се моля с нея за първи път от години.