Алисън Ричман
Изгубената съпруга (25)

Йозеф

Когато след години Исак свири на цигулка на тържеството по случай тридесетия ми рожден ден, той е единственият човек, който наистина ме познава такъв, какъвто съм. Свири музиката, към която съм пристрастен. Меланхоличната музика на Брамс или втора част на Американския струнен квартет от Дворжак. Мелодията, свирена от първата цигулка, ме кара да плача всеки път, когато я чуя.

Той е със седем години по-млад от мен. Вече е цигулар в Нюйоркската филхармония. Яде сухите сладкиши на Амалия и пие сладко вино.

Харесва ми да мисля, че сме от едно и също тесто. Всеки от нас пристигна тук самотен. Аз нося бремето на жена си и бебето ни, хванати в капан в Европа, той носи своята цигулка, сякаш тя може да свири серенади на неговите призраци.

Казва ми, че свири за майка си, която обичала народната музика на своето село край Бърно. Свири за баща си, който обичал простотата на Менделсон, за малкия си брат, който мразел звука на цигулката и плачел всеки път, когато я чуел.

Моята Амалия седи в кухнята си и го слуша. Скръства ръцете си и затваря очи. Понякога, когато той свири, я гледам, а лицето й е унесено някъде надалече.

Тримата се храним на скромната ни маса, подавайки си панерчето с хляб. Цветята, които Исак е донесъл, са поставени в стъклена бутилка от мляко, запазена от Амалия.

И животът ни продължава тихо, в мир и безопасност.

Откривам утехата в чаша добро уиски. Намирам облекчение, чистейки лепкавите коридори в едно начално училище, учейки сам английски език, като чета учебниците, оставени по чиновете на деца, с петнадесет години по-малки от мен. Правя това, докато самият аз завършвам медицинско училище.

Писмата, написани до Ленка, за да й кажа, че съм в безопасност и работя по въпроса за изтеглянето й от Прага, се връщат неотворени и се събират в кутия под леглото ми, където се намира и първата снимка от сватбата ни. До дървените играчки и миниатюрния самолет, които бях купил почти десетилетие по-рано в Лондон, замаян от радост в очакване на раждането на сина ми.