Алисън Ричман
Изгубената съпруга (11)

Ленка

В Карлови Вари опаковахме багажа си като опечалени, които се обличат за погребение. Никой от нас не искаше да се връща в града. Павла ни беше приготвила пълна кошница със сандвичи и малки кексчета заедно с термос чай.

Вечерта преди заминаването не можах да изям и един залък. Чувствах се променена от това първо плуване, от целувката на Йозеф. Споменът за кожата му, мокра и хлъзгава, до моята. Как щях да издържа пътуването във влака с него и с Верушка в едно купе? Притеснена слязох по стълбите и когато ги видях да ме чакат в коридора, почти се спънах в краката си.

Верушка се изкиска:

— Понякога си толкова тромава, Ленка, но някак си винаги успяваш да изглеждаш красива.

Този коментар ми се стори странен, защото Верушка бе тази, която винаги изглеждаше прекрасно. Бузите й винаги руменееха от някаква дяволитост, тя изобщо не изпитваше срам. Никой не можеше да озари една стая като Верушка, особено когато носеше някоя от любимите си червени рокли.

Когато погледнах Йозеф, усетих, че е загрижен. Щеше да ни бъде трудно да не се поглеждаме. Да не се докосваме.

След като се настанихме във вагона, той извади книгата си, въпреки че изобщо не видях да обръща страниците. На всеки няколко минути усещах как очите му скришом поглеждат към мен. Направих някакви опити да рисувам, но не успях. Опитах се да успокоя ръката си, но моливът ми постоянно мърдаше от движението на влака.

И за двамата бърборенето на Верушка бе добре дошло. Слушахме я да дрънка за момчетата в нашия клас. За Томаш, който беше силен и груб, но имаше лице, което може да разтопи и камък, или за Карл, най-тихото момче, който въпреки това изглеждаше интелигентен и искрен. Нямах подобни спомени в главата си. Имах само Йозеф и никой друг.

Бях отсъствала само две седмици, но когато се върнах у дома, всичко изглеждаше променено. Влязох в тих апартамент. Майка ми седеше на един от червените кадифени столове, а по напудреното й лице се стичаха сълзи. Баща ми притискаше с ръце челото си, опрял лакти на камината.

Сестра ми прошепна, че имало инцидент в склада на баща ни. Хвърлили през стъклото на прозореца горяща бутилка с бензин, запалвайки помещението. Татко намерил всичко изпепелено. Останала само една стена и на нея някой надраскал Žid. Евреин.

Втурнах се към майка ми и я прегърнах. Тя така се вкопчи в мен, че помислих, че с ноктите си може да разкъса плата на гърба ми.

— Много съм изплашена, Ленка — изплака тя. Никога преди не бях чувала гласа й, изпълнен с толкова страх. Това ме ужаси.

Баща ми бе заровил ръце в косата си. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели като мрамор, жилите на врата му пулсираха в синьо.

— Ние сме чехи — извика гневно той. — Който ме нарича žid, а не чех, е лъжец.

— Какво казаха от полицията? — попитах. Куфарът ми все още стоеше до входната врата, а главата ми бе пламнала от образи и мисли, които не можех да подредя.

— Полицията? — Баща ми се обърна, а на лицето му се изписа сляпа ярост. — Полицията ли, Ленка?

И тогава и баща ми ме изненада, точно както майка ми. Но този път с безумния си смях.