Алисън Ричман
Изгубената съпруга (10)

Йозеф

Амалия боядиса стените на апартамента ни в цвета на пилешка мазнина. Купи килим с цвят на пръст и тежки кафяви мебели с дебела тапицерия от двама братя евреи в Долен Ийст Сайд. Тя се обличаше в прости памучни дрехи с коланче около тънката талия, опъваше косата си назад, без да се разкрасява, с изключение на няколко капки сок от цвекло, втрити в устните й.

Винаги пиеше кафето си без мляко, а чая си — без захар. Радиото в хола ни свиреше мелодии на Бени Гудман или Арти Шоу, но тя никога не танцуваше. Вместо това тактуваше с крак по крака на стола, когато мислеше, че не я гледам. Изражението й винаги се променяше, когато слагах иглата на грамофона и пусках музиката на Били Холидей. Тези скръбни мелодии, тъжни и меланхолични, отвеждаха Амалия някъде далеч. Някъде навътре в мислите й, където не бях поканен да я последвам.

Черни тела, ритмично люлеещи се на южния бриз,

странни плодове, висящи от тополите.

Понякога я виждах да хапе устни, сякаш да потисне желанието да заплаче. Друг път я забелязвах да кима, сякаш в безмълвен диалог с певицата. Въпреки че никога не съм чувал Амалия да изрече и една дума от някоя от песните, когато плочата свършваше, тя ставаше, отиваше до грамофона и отново поставяше иглата, а гласът на Холидей отново изпълваше стаята.

Играчките и плюшените мечета на сина ни запълваха кошарката му, а три години по-късно, когато се появи дъщеря ни, там се напълни с кукли, тенджерки и тиганчета. Съседите ни на Източна шестдесет и седма улица си останаха непознати за нас. Всеки ден Амалия буташе виниловата количка, пълна с хранителни стоки, плодове, хляб от немския пекар и месо от кашер касапин, с добре заучено кимване към портиера ни Том. Тя си налагаше да се усмихва на пътуващите в асансьора. Ако децата ни бяха с нея, ръцете й посягаха към тях като тези на потъващ моряк към спасителния пояс. Може би затвореното пространство в асансьора или всички тези тела, натъпкани в малкото пространство, я разстройваха. Или може би Амалия просто не обичаше празните приказки.

— Гладна ли си? — питаше тя дъщеря ни. — Ето, препечен хляб и масло.

Нощем:

— Разстроен ли си? Болнични проблеми? — безпокоеше се тя. Кимвах, навличайки избелялата пижама.

В нашата спалня нямаше фотографии, картини или огледало. Единственият познат звук бе изтракването на стария й медальон, когато го оставяше в чекмеджето.

Мълчаливо разкопчаваше домашния си халат. Голото й тяло си оставаше като на момиче, въпреки че бе родила вече две деца. Стройни, бледи крайници, две малки зърна на гърдите, в които сърцето биеше винаги тихо.

Прегръщах я и мечтаех за друга.

Тя ме пускаше и правеше същото.