Алисън Ричман
Изгубената съпруга (24)

Йозеф

Над палубата небето беше черно като мастило. Не помня даже една-единствена звезда, само бледата светлина от луната. Стояхме на студа, вятърът брулеше лицата ни. Майка ми бе облечена с коженото си палто. Беше зашила останалите бижута и чешки крони в подплатата. Сестра ми все още носеше любимата си червена рокля от вечерята. Бе танцувала с едно момче от Краков и поруменелите й след приятното прекарване бузи вече бяха покрити от неземна бледност.

Когато призоваха жените и децата, баща ми избута Верушка и мама пред нас. Само преди месеци бях казал сбогом на Ленка, а сега майка ми и сестра ми стояха вкопчени в реверите на смокинга ми, меките им влажни лица се притискаха до моето за сетен път.

Последните думи на Верушка прозвучаха като опрощение за мен.

— Тя беше права, че не тръгна. — Гледах я безмълвен как поведе остаряващата ни майка към спасителните лодки.

Обърна се и погледна за последен път назад към мен; един от помощниците на палубата придържаше майка ми да се качи в лодката. Докато скрипецът ги спускаше в морето, роклята й струеше нагоре като стълб от червен дим към тъмното небе.

Половин час по-късно двамата с татко все още чакахме да ни качат в една от последните спасителни лодки. Стоях там и си мислех, че тези, които остават, ще се удавят заедно. Гледах лицата наоколо. До мен имаше едно момче на не повече от седемнадесет години, с дребно бяло лице и гъста черна коса. В една от посинелите си ръце държеше лък, а в другата — цигулката си. Инструментът висеше като ранен израстък. Бях решил, че няма да го питам за името му. Не исках да знам имената на призраците, с които щях да споделя гробницата си, но татко се пресегна и го прегърна. Момчето трепна при докосването му.

— Вашето семейство в друга лодка ли е вече? — попита го татко.

Момчето потръпна.

— Не, аз съм сам.

— Аз съм доктор Якоб Кон, а това е моят син, Йозеф — каза татко, сочейки към мен.

— Аз съм Исак Кирш. — Той несръчно прехвърли лъка си в ръката, с която държеше цигулката, и се ръкува с татко и с мен. По-късно щях да науча, че е свирел на палубата, когато торпедото ни удари. Каза, че калъфът на цигулката му бил изхвърлен във водата при удара.

Това беше запознанство набързо, на фона на хаос и смърт. Там долу пищяха жени, а екипажът трескаво се суетеше по палубата. Те не бяха професионалисти от флота, а просто „наши момчета“, които са имали нужда от работа и бяха попаднали на круизен кораб на път за Канада.

Имаше все още стотици хора на палубата, когато ни набутаха в спасителната лодка. Това, което се случи после, ме преследва до ден-днешен. Преживявам го в съзнанието си толкова много пъти. Секунда по секунда.

Татко избутва Исак и мен пред себе си.

— Младите преди старите — казва той. — Ще се кача в следващата лодка.

Казвам:

— Не, татко.

Той посяга към бузата ми. Усещам топлината на дланта му. И в тази стремителна секунда аз съм онази трепереща птица от моето детство, свита в ръката му.

— Татко — повтарям, но той вече е взел решение. Отблъсква ме и избутва двама ни с Исак да се качим сами в лодката. Спускат ни във водата — басейн от мрак. Кърмата на огромния кораб започва да се накланя все по-ниско и по-ниско, виждам тела, хвърлящи се от палубата. В хаоса на спасителната лодка Исак успява да задържи цигулката си, но изпуска лъка си.

Спасителният кораб Кнуте Нелсън е дошъл да ни помогне. Но витлото му случайно се врязва в една от клатещите се спасителни лодки. Чувам писъците, виждам кръвопролитната касапница в морето, осветено от прожекторите на спасителния кораб. Червена коприна се разпростира над водата като парашут. Виждам сестра ми да пада като потъваща роза.