Алисън Ричман
Изгубената съпруга (21)

Йозеф

Ако вечерта беше бяла и чиста, то сутринта беше мрачна и призрачна.

Тя бе така съсипана от новината, сякаш в рамките на няколко часа станах свидетел на раждането и на смъртта на жена си.

Казах й, че баща ми не беше успял да осигури изходни визи за семейството й.

— Засега, но се надяваме скоро да стане. — Имах намерение да смекча новината, загатвайки, че все още има надежда. — Баща ти вече знае.

Беше се загърнала в сатенена роба, под която се подаваше нощницата й. Седна да яде малката закуска, която бях направил. Чашата й с димящо кафе остана недокосната. Не посегна към кифлата си.

— Кога разбра това? — успя да прошепне най-после.

— Преди две вечери. Отидох при баща ти и той ме умоляваше да не ти казвам преди сватбата. Той иска да заминеш на всяка цена, а след като се настаним, да изпратим документи и за тях.

Тя поклати отрицателно глава.

— Йозеф, мислех, че ме познаваш по-добре.

— Познавам те, както и баща ти те познава. И двамата предположихме, че ще откажеш. Но сега сме женени и трябва да живеем заедно.

Тя остро ме изгледа, погледът й бе като нажежено желязо.

— Двадесет години с моето семейство не се равняват на една нощ с теб.

— Ленка. Ленка — повтарях името й отново и отново. — Моля те, чуй ме…

Тя не ми отговори, загледана през прозореца. Станах и отидох да взема документите ни от куфарчето си.

— Твоето семейство иска да дойдеш с мен. Ако искаш, можеш да пренебрегнеш моето желание, но със сигурност няма да отхвърлиш и тяхното, нали?

Тя отново поклати глава.

— Ще дойда, когато изпълниш това, което обеща. Когато държиш пет паспорта в ръката си, а не само два.

— Германската армия напредва. Вече всеки ден могат да навлязат в Чехословакия. Трябва да заминем, Ленка! Трябва да отпътуваме, и то сега.

Говорех силно и нетърпеливо. Ленка не трепна дори когато изкрещях, дори когато коленичих пред нея и я умолявах да тръгне.

Когато не можех повече да понасям мълчанието й, се изправих и се запътих в транс към спалнята. Седнах на леглото с белите чаршафи, които приличаха на спуснати платна, и заридах, обхванал глава с ръцете си.