Алисън Ричман
Изгубената съпруга (26)

Ленка

След като узнах, че параходът на Йозеф е потънал, моят свят стана черен. Бях съсипана от мъка.

Майка ми каза, че лицето ми е загубило всякакъв цвят.

— Трябва да отидеш на лекар — настояваше тя, като ме увиваше не в едно, а в две палта.

Изтичаше краят на септември и вече официално бяхме във война. Два дълги ревера висяха на гърдите ми, но коремът ми пречеше да се закопчае което и да е палто.

Доктор Зилберщайн извади стетоскопа от чантата си и го допря до опънатата кожа на корема ми.

— Кога за последен път почувствахте движение? — попита той.

Очите ми бяха пълни със сълзи. Не бих могла да му отговоря. След мига, в който прочетох за потъването на Атения, всичко ми се изтри от паметта.

— Не мога да си спомня — отговорих му аз. — Нещо с бебето ли? — Почувствах, че губя почва под краката си.

Той ме накара отново да легна, докато се опитваше да намери пулс.

— Не мога да го чуя — каза той, — но това може да бъде просто от позицията. Идете си вкъщи и ще разберем след няколко дни.

Следващата нощ се събудих от силен кръвоизлив. Всичко изтичаше от мен. Съпругът ми беше мъртъв, а сега и бебето ми се превърна в желе от кръв по чаршафите.

Исках само да се присъединя към тях.

Майка ми ме къпеше и се грижеше за мен, а лекарят бе така любезен да ми даде скъпоценния морфин, за да мога да спя.

Спях и спях, като че ли в собствената си смърт. Не сънувах нищо. Сънувах черно. Никакви образи, никакви спомени, никакви мисли за бъдещето. Когато сънуваш мрак, си почти мъртъв.

В следващите месеци майка ми ме гледаше, сякаш бях новородено. Миеше ме, хранеше ме и ми четеше, а аз лежах като мъртвото ми бебе, безжизнена, с очи като матирано стъкло в леглото от моето детство.

Докато се борех да приема загубата си, нещата за семейството ми и общността около нас се влошаваха. Бяха ни отнети свободи, които някога считахме за безусловни. Вече не можехме да шофираме, да притежаваме домашен любимец или дори да слушаме радио. Бяха ни дадени два дни да предадем радиоапаратите си и смътно си спомням как татко уви радиото, което беше купил за майка ми преди години, и го предаде на властите.

Изглежда, Луцие беше единственият човек, на когото можехме да разчитаме, докато предишният ни живот се сриваше около нас. Тя се появяваше всеки понеделник, пристигайки като ангел, с пресни яйца и мляко от фермата на брата на Петър. За майка ми тези посещения бяха като спасително въже към света извън апартамента ни. Ситуацията очевидно се бе обърнала — вместо да предлагаме на Луцие упадъчно изобилни хранения в събота и подаръци, поръчани при шивачката Гизела, ние бяхме принудени смирено да приемаме каквото и да имаше в нейната кошница тази седмица.

Дъщерята на Луцие, Елишка, вече казваше първите си изречения, а пълничките й крачета и подобното на кукла личице караха мама и Марта временно да забравят нещастието си. Аз обаче не можех да понасям тази картина. Гледах Луцие да се усмихва, докато Елишка се въртеше в престилчицата си или гризеше коричка хляб, и се изпълвах със завист, която ме караше да се ненавиждам още повече. Беше ужасно да завиждаш на друг човек за детето, особено на някого, когото обичаш много. Но се чувствах толкова празна, че можех да мисля и жадувам само за заместител на това, което бях загубила.

Все пак Луцие бе тази, която ме спаси от мъката ми. Пристигна един следобед с кошница с храна, а също и с малък пакет специално за мен. Донесе подаръка, увит в кафява хартия и канап, до леглото ми.

— Ленка — нареди тя, — искам да го отвориш сега… не после.

Ръцете ми бяха отслабнали от обездвижването. Трепереха леко, докато опитвах да развържа канапа и да развия хартията. Вътре имаше кутийка с пастели и малък скицник.

— Спомняш ли си как рисувахме заедно?

Аз кимнах.

— Започни отново. — Тя отмести завесите до леглото ми. — Кое друго семейство все още има такъв изглед към Вълтава?

Не исках нищо повече от това да забравя празнотата в корема си, болката по нещо, което вече го нямаше. Но тя остана като рана, за която няма мехлем, като приглушен вой, който не мога да издам.

Луцие ми поднесе дар — напомняне, че все още имах зрението си и ръцете си. Онзи следобед отново започнах да скицирам.

В началото се борех да възвърна движението на ръката си. Пръстите ми стискаха молива, насочвах го към листа, но не можех да направя връзката между ръката и главата си. Постепенно нещата идваха на местата си и аз започнах да си възвръщам фокуса. Опитвах се да скицирам малките предмети в стаята ми. За мен бе благодатно просто да гледам нещата, които не бях забелязвала в продължение на толкова много месеци. Стъклените птици на бюрото ми, дървената свирка от детството ми и порцелановата кукла, подарък за рождения ден.

Всяка седмица Луцие ми носеше нови неща и открих, че кутия с въглен и лист твърда хартия допринасяха много за облекчаване на раните ми. Чувствах се като картина, изпълнена в черно и бяло. Но след няколко дни бях в състояние да добавя първите мазки цвят.

Мъката ми все още имаше своите приливи и отливи. Когато погледнех през прозореца и видех жени, които не бяха еврейки, да се разхождат с блестящи черни детски колички, а слънчевата светлина да се лее по шапчиците на техните бебета, аз все още исках да се свия на топка и да плача.

Друг път, когато нощем лежах в леглото си, чувствах такава болка в утробата си, че дори не знаех дали това беше от спонтанния аборт — защото никога не видях очите на това дете, не усетих хващането на пръстчетата му — или от загубената възможност някога да имам дете от Йозеф. Него вече го нямаше, отиде си и връзката, която бих могла да имам с него някога. Не бях успяла да скърбя дълго за Йозеф, след като получих новината за кончината му, защото абортът дойде твърде бързо, но сега бях пометена от окончателния факт на смъртта му.

Седмиците минаваха, моите пристъпи на плач намаляваха и бях в състояние все повече да се разсейвам с рисуване. Припомнях си как се заключвах в началото в тази същата стая и изучавах краката си или извиващите се сухожилия на ръката ми и се утешавах с мисълта, че има някои неща, които не могат да ми бъдат отнети.

Сгушвах се на прозореца на спалнята си със скицника на колене и рисувах покривите на замъка, моста под нашия апартамент и младото момиче, подскачащо по брега на Вълтава, както аз самата често го правех като дете. Рисувах, докато пръстите ми изтръпнеха, а роклята ми се покриваше с прах от пастелите.

Майка ми често почукваше на вратата и ме канеше да се присъединя към нея в салона за чаша чай и някоя бисквита, ако Луцие бе успяла да донесе малко масло. Сега салонът бе сянка на това, което беше някога. Преди седмици бяхме принудени да съберем малкото останало от нашите ценности, и да го предадем на протектората Бохемия и Моравия. Двете с Марта отнесохме наследствените сребърни свещници, порцелановите фигурки и украшения в центъра за складиране в Испанската синагога, където бяха регистрирани и после изпратени в Райха.

Мисля, че една от причините да съм доволна, когато си стоях в детската стая и рисувах, беше, че така можех да се изолирам от самотата и пустотата в останалата част от апартамента ни. Беше непоносимо да седиш в празна стая, която някога е била изпълнена с толкова много цвят и живот. Аз не копнеех за стъклото и украшенията по рафтовете. Непоносимо беше чувството за недоимък, просмукало се в стените, чувство, подсилено от вида на майка ни, седнала на износения диван с двете си момичета, старателно преструващи се, че последната бисквитка е екстравагантност, която нито една от тях не заслужава.

През по-голямата част от тази година преживявах всеки ден, като рисувах. Дори поставих малък статив до прозореца си. Недостигът на маслени бои ме направи по-концентрирана, отколкото бях в Академията. Улавях се, че първо полагам всеки щрих на четката в главата си, представяйки си го върху платното, за да се уверя, че е точен, преди да съм го нанесла там. Защото знаех колко ценен бе всеки цвят.

През есента на 1941 година на евреите бе наредено да носят жълтата звезда на Давид.

Спомням си септемврийския следобед, когато се регистрирахме в канцеларията на Гестапо и ни дадоха звездите. Четиримата се върнахме у дома, където вече ни чакаха Луцие и Елишка. Луцие си имаше ключ, беше влязла и започнала да прави палачинки от брашното и яйцата, които бе донесла.

Пъхнахме жълтите филцови звезди в джобовете си и седнахме на масата. Лицата ни бяха напрегнати. Можех да видя сълзите, изпълнили очите на майка ми, когато гледаше сладкото розово личице на съименничката си. Татко седеше изправен на стола си и гледаше стенния часовник, а ние с Марта се опитвахме да забравим парещите звезди в джоба и просто да се наслаждаваме на вкусните палачинки на Луцие, от които дебелеехме в детството ни.

Звездата на майка ми падна на килима, когато Луцие я прегърна за довиждане. Стоях зад тях и видях безшумния й полет — по-силен и от най-силния вик.

Мама внимателно я вдигна и я сложи обратно в джоба си, придържайки я с длан, сякаш да я прикрие от малкото момиченце на Луцие. Но Елишка я беше забелязала.

— Виж, мамо, леля Лишка има звезди в джоба си. Тя е късметлия, мамо!

Майка ми коленичи и я целуна по челото.

— Мястото на звездите е на небето, скъпа. Помни това.

Очите на Луцие бяха пълни със сълзи, когато се приближи към майка ми. Тя взе ръката на дъщеря си и я целуна. Толкова исках да вземе и моята, защото помнех чувството за сигурност, излъчвано от тази ръка. Топлата мекота на дланта й, когато ме прегръщаше, успокояващата сигурност, която ми даваше като дете, докато вървяхме по улицата. Спомен от детството ми, когато единствените звезди бяха тези, греещи в нощното небе, точно както каза майка ми.

Един следобед отидох да взема малкото хранителни стоки, които можех да получа с моите купони. Имаше само няколко часа през деня, през които евреите можеха да пазаруват. Опашките бяха дълги и по рафтовете на магазините нямаше почти нищо. Този ден обаче аз имах късмета да получа малко брашно и масло, няколко репички и две ябълки.

Вървейки към вкъщи, срещнах едно момиче, което беше в по-горен курс в Академията — Дина Готлибова. Тя не носеше жълта звезда и аз се изненадах, когато се спря да говори с мен.

— Току-що гледах анимационния филм Снежанка — каза тя. — Свалих си звездата, за да мога да вляза.

Бях шокирана. Аз не бих могла да поема такъв риск.

— Не можеш да си представиш какви рисунки… — Тя преливаше от въодушевление. — Героите са толкова реалистични, цветовете — толкова наситени… Искам да изтичам у дома и да рисувам цяла нощ!

За няколко секунди бях забравила звездата на палтото си и гладните ми родители и сестра, които ме чакаха в апартамента. Стоях възхитена от вида и гласа на моята стара съученичка, преливаща от ентусиазъм за един филм.

Поговорихме още няколко минути, когато забелязах германския офицер, идващ към нас, и се изплаших да продължа разговора.

Как ми се искаше да остана там с нея! Енергията й бе заразителна, възхищавах се на смелостта й, но нейната жълта звезда беше в джоба й, а моята бе явно пришита на ревера. Разговарящи открито, двете можехме да предизвикаме само неприятности.

— Дина — докоснах леко ръката й, — толкова се радвам да те видя, но трябва да се прибирам и да занеса тази храна, колкото и да е малко, вкъщи на майка ми.

Тя кимна и се усмихна, показвайки ми, че разбира защо съм станала нервна.

— Да се надяваме, че ще се видим скоро — каза тя и след това се разделихме.

Тази вечер, над воднистата супа с кнедли от брашно и две разделени на четири ябълки, аз си представях какво е чувството да седя в тъмния кинотеатър и да гледам анимационен филм. Да се смея на веселите образи, танцуващи на екрана, светлината от прожекционния апарат да озарява косата ми, а жълтата ми звезда да бъде заровена дълбоко в джоба ми.