Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (8) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 7
Чатъм се мобилизира

Но все пак къде ще остане поезията на морето, ако ги няма свирепите вълни?

Джошуа Слокъм, 1900 г.

По едно странно съвпадение на първа страница на „Ню Йорк Таймс“ от 18 февруари 1952 г. е публикувана статия за танкери от Втората световна война, но тя няма нищо общо с драмата, която се разиграва до брега на Чатъм. Статията описва как „добре известни в страната личности“ са инвестирали сто хиляди долара и са спечелили два милиона и осемстотин хиляди долара от покупката и отдаването под наем на пет танкера от Втората световна война. Разследваща комисия на Сената ще проведе публични изслушвания относно танкерите и корупцията в правителството. Обаче най-големите новини на деня са свързани със Студената война, политическото напрежение в световен мащаб и засилващата се надпревара във въоръжаването. Британците току-що са обявили, че ще тестват ядрено оръжие в Австралия, а при преговорите за временно примирие в Корея комунистите настояват Съветският съюз да е участва в поддържането му. Генерал Дуайт Д. Айзенхауер ще получи още подкрепления от НАТО, а Франция, Англия и САЩ обмислят приемането на Западна Германия в Алианса. Някъде на последните страници, почти сред рекламите за курсовете на Дейл Карнеги и нов филм, наречен „Африканска кралица“ с участието на Хъмфри Богарт и Катрин Хепбърн, има кратко съобщение за снежна буря, която се разразява в Нова Англия. Дните на горещите репортажи от мястото на събитието още не са настъпили и засега единствените, които са добре информирани за бедствието с двата танкера, са хората в Бреговата охрана и жителите на Чатъм.

* * *

Ед Семприни тъкмо е приключил един особено дълъг ден в радиостанцията WOCB в Кейп Код. Телеграфните агенции току-що са предали новина от Ню Йорк — че Уили Сътън „Актьора“ е заловен на няколко пресечки от полицейското управление в Бруклин и с това най-сетне приключва петгодишното издирване на най-търсения банков обирджия в Америка. Сътън е спечелил колоритния си прякор благодарение на склонността си да използва сложна маскировка по време на обирите. Това е гореща новина и за Нова Англия, защото сега ФБР иска да разпита Сътън за обира на „Бринк“ в Бостън, който по това време още е неразкрит. Арестът на Сътън е голямо събитие, но не по-голямо от бурята, която всява хаос в региона. Семприни е прекарал голяма част от деня, като е съобщавал информация за снежната покривка и кои училища ще прекратят занятия. Когато най-сетне се прибира у дома, му се обажда негов приятел, журналистът Лу Хоус, който работи като дописник на бостънския „Поуст“. „Не си прави труда да сядаш на масата за вечеря — съветва го Хоус. — До Чатъм се е разбил танкер.“ Преди Семприни да успее да отговори, Хоус добавя още информация за печалната ситуация: „И не е само един. Два са!“. После казва на Семприни, че тръгва към Спасителната станция на Чатъм.

„Ще ме вземеш ли с теб? — пита Семприни. — Искам да дойда.“ Той затваря и се обажда на своя техник Уес Стидстоун. „Събирай оборудването и ще се срещнем в Чатъм — казва му той. — Мисля, че попаднахме на нещо голямо.“

Съпругата на Семприни, Бет, дочува разговора и поглежда през прозореца към снежната виелица, озарявана от уличната лампа.

„Трябва ли да излизаш в такава нощ?“ — пита го тя с тревога. Семприни само кима изморено, облича вълненото палто, слага си шапката и се чуди какво ли го чака.

Той е израсъл в Алънтаун, Пенсилвания, където работи в малък седмичник, преди да започне работа като репортер за „Стандарт Таймс“ в Кейп Код през 1940 г. „Имах чувството, че това е друга планета“, казва той за прехода от стоманолеярните на Алънтаун към боровинковите полета на Кейп Код. Старомодни мотели опасват дюните покрай пътя към външния Кейп, а кичозни магазини приканват туристите по оживеното шосе 28, което е главният маршрут от Борн за Провинстаун. Носът е лятната дестинация за работническата класа, но и за най-висшите кръгове на обществото. Никъде това не е по-очевидно, колкото в Чатъм, където малките крайбрежни мотели споделят гледката към океана с позлатено бижу, наречено Чатъм Бар Ин. Чатъм Бар Ин отваря врати през 1914 г., като дългата му веранда предлага прекрасен изглед към Плезънт Бей. Тук отсядат някои от най-изтъкнатите фамилии в Америка; фамилии като Рокфелер, Моргентау и Форд. Луксозният хотел е убежище и за холандското кралско семейство по време на изгнанието му през Втората световна война.

Ед Семприни обаче няма много време да намокри краката си в Кейп Код, където служи по време на Втората световна война, през март 1941 г. Той воюва пет години в така наречения Китайско-бирманско-индийски театър на военните действия, преди да се върне в новия си дом. През следващите няколко години снове между Кейп Код и Пенсилвания, където работи за кратко в един ежедневник, преди да се установи за постоянно в Кейп Код с Бет, която среща по време на войната. Докато работи в Пенсилвания, негов приятел от радиостанцията WOCB му се обажда с предложение. „Местя се в Калифорния — казва той на Ед. — Искат да направят радиостанция там, а ти познаваш Кейп и новинарския бизнес. Включи се, ако те интересува.“ Семприни се обажда където трябва и така започва кариерата му в радиото.

* * *

Лу Хоус спира пред дома на Семприни и натиска клаксона. Като че ли клаксонът и двигателят са единствените изправни части в очукания стар шевролет. Семприни чува рева на клаксона и тръгва през снега към колата, качва се на пътническото място и потърква измръзналите си ръце пред отвора на парното. Бързо осъзнава обаче, че то не работи. „Дано това пътуване да си струва“, мисли си Семприни, когато тръгват от дома му през заслепяващия сняг.

Докато бурята продължава да се вихри, жителите на Кейп Код остават в топлите си домове и се гушат до радиото, за да слушат новините за спасителните акции. Тези, които имат късовълнови приемници, могат да следят драматичните разговори между станцията на Бреговата охрана и спасителните екипи.

Първи за бедствието близо до брега разбират градските управници по време на годишната сесия за бюджета. Членовете на сесията пристигат един след друг и имат време само да се изтърсят от снега, преди да им кажат за ужасната ситуация в морето. Проблемите на града ще трябва да почакат. Професионалният фотограф Дик Келси веднага осъзнава важността на случващото се, хуква към дома си, грабва своя стар 4×5 скоростен фотоапарат, две светкавици и няколко кутии с филм и тръгва към рибарския пристан.

Ако някак успеят да се върнат живи, спасителите ще са измръзнали, гладни и вероятно в много тежко физическо състояние. Затова градският търговец на мъжко облекло е натоварен да донесе топли дрехи. Местният представител на Червения кръст също е известен за ситуацията. Жителите на града се прибират у дома и започват да приготвят топли ястия за моряците, с надеждата те да се завърнат. Хората в Чатъм са отраснали с морето и знаят какво трябва да направят, за да помогнат на моряците в беда и на мъжете, които рискуват живота си, за да ги спасят.

* * *

Градът зависи от морето още от самия си основател, който купува земята, по-късно наречена Чатъм, с една лодка. Уилям Никърсън, тъкач от Норфолк, Англия, е първият заселник тук през 1656 г. Никърсън предлага на индианския вожд на племето мономойк, Матакуасон, малка лодка в замяна на четири квадратни мили (10 кв. км.) от безплодната земя, на която англичанинът иска да построи дома си. За да скрепи сделката, Никърсън добавя и дванайсет брадви, дванайсет мотики, дванайсет ножа и наниз от четиридесет шилинга. От векове мономойките са споделяли долната част на Кейп, от река Бас до Провинстаун, с още две племена — наусет и сокутукет. Границите на племето мономойк минават по извивката на Кейп Код, като започват в Алънс Харбър в Харуичпорт и се простират около Мономой до северната страна на Почет Хайландс в Ийст Орлиънс. Индианците наусет контролират всичко на север оттам, а главното селище на сокутукет е в Брюстър и те притежават всичко на запад. Матакуасон е най-могъщият вожд в района и именно той позволява на Никърсън да построи хижата си близо до собствения му дом.

Без съмнение Никърсън се е поучил от грешките на друг бял мъж преди петдесет години. Френският пътешественик Самюел дьо Шамплен е първият европеец, който е посетил района близо до Стейдж Харбър през октомври 1606 г. (Британският мореплавател капитан Бартоломю Госнолд пуска котва близо до Норт Чатъм четири години преди това, през 1602 г.). За Самюел дьо Шамплен районът предлага неограничени възможности и той му дава името Порт Фортюн^[1]. „По брега видяхме дим от индиански огньове и това ни накара да решим да ги посетим — пише Шамплен в капитанския си дневник. — Тук има разчистени участъци и много ниски хълмчета, където индианците отглеждат царевица и други зърнени култури, с които се изхранват. Освен това има много хубави лозя, много орехи, дъбове, кипариси и няколко бора… Това би било подходящо място, на което да изградим основите на колония, ако пристанището беше малко по-дълбоко и входът към него — по-безопасен.“

Шамплен описва онова, което по-късно ще стане известно като плитчините Полък Рип. Именно там разбиващите се вълни повреждат руля на кораба му при навлизането в залива. Индианците мономойк виждат големия съд близо до брега, стигат до него с издълбаните си от дървени стволове канута и казват на французите как да преодолеят опасните плитчини и да навлязат в Стейдж Харбър. Както пише историкът на Кейп Код, Уорън Сиърс Никърсън: „Именно мономойките посрещат французите на брега и им позволяват да опънат палатка, за да изпекат хляб и да попълнят изчерпаните запаси на кораба, и да си направят ковачница, за да ремонтират счупения корабен рул“. Шамплен е впечатлен от гостоприемството на местните и с възхищение описва домакините си като „добре сложени и с маслинена кожа“. И мъжете, и жените носят пера и мънистени нанизи и са облечени с препаски от тюленова и еленска кожа. Вигвамите им са големи, с кръгла форма, покрити с гъсти треви или царевична шума. Хората от племето складират провизиите си за зимата в дупки, изкопани в огромните пясъчни дюни.

Пришълците поддържат приятелски отношения с местните две седмици. Индианците разменят царевица, боб и риба срещу вещи от кораба, но един ден заради провокация екипажът на Шамплен открива огън по мономойките и така започва битка, която французите ще нарекат „Битка за Сполуката“. Когато пушекът от мускетите най-сетне се разнася, трима французи са мъртви, а мнозина са смъртно ранени. Индианците са дали седем жертви, чиито скалпове са свалени от Секондон, индианския водач тарантин^[2]. Шамплен не губи кураж, след няколко дни предприема контраатака и неуспешен опит да плени индианците, за да ги продаде като роби. Мономойките се бият храбро и накрая той решава да ограничи загубите, вдига котва и отплава, за да продължи изследователската си мисия по Атлантическото крайбрежие.

Индианците от долната част на Кейп влизат в схватки с европейските моряци от десетилетия, когато Уилям Никърсън идва да построи фермата си близо до Райдърс Коув. Той купува земята директно от мономойките без одобрението на властите на колония Плимът. Тази сделка е оспорвана през следващите шестнайсет години, докато не е уредена в съда. Английският заселник е принуден да плати деветдесет лири и да изиска писмени документи за собственост от вожда Матакуасон и сина му Джон Куасон. Никърсън вече притежава повече от 4000 акра земя, като местните си запазват останалото. Той веднага се обръща към съда, за да регистрира Мономойт, както го наричат тогава, като град. Съдът отказва на основание, че в селището няма свещеник. Мономойт няма да стане град, докато не се съберат достатъчно жители, които да са в състояние да поддържат църква. Никърсън разделя земята между децата си и скоро идват и други заселници. Земята ражда щедро и предлага всички земеделски блага, които Самюел дьо Шамплен описва в дневника си. Но тя е и сурова. Силните крайбрежни ветрове са постоянен спътник на смелите заселници, които изолират малките си домове със сушени водорасли. Те строят жилищата си с ниски покриви, за да устояват на ураганите и бурите, и с южни фасади, за да са сгрявани от слънцето. През 1711 г. селището посреща първия си свещеник, преподобния Хю Адамс. Тогава двайсетте фамилии подават втора петиция за присъединяване. Молбата им е одобрена от Джоузеф Дъдли, губернатор на колония Масачузетс, но при условие че селището се откаже от индианското си име и приеме английско. Така Мономойт става Чатъм, по името на пристанищния град в Англия.

До средата на XVIII век заселниците в Чатъм още се препитават предимно от земята, а не от морето. Те отглеждат тютюн, ръж, пшеница, но подобно на мономойките преди тях, основният им поминък е царевицата. Тя е толкова важна за града, че дори е приет закон всички стопани да убиват птиците, които ядат царевицата; три гарвана и дванайсет коса всяка година, като носели главите им за доказателство пред градските старейшини. Онези, които не го правели, плащали глоба от шест шилинга. До Революцията обаче икономиката на Чатъм вече се е преориентирала от земеделието към риболова. Сега фермерите отглеждат по-малко царевица, защото плодородната почва е изтощена от непрекъснатата експлоатация, и мъжете на Чатъм започват да ловят риба по дъното до брега, която е в такова изобилие, че сякаш сама скача в мрежите и на въдиците им. Водите до външния Кейп скоро се превръщат в един от най-оживените морски маршрути в света, на второ място след Ламанша.

С риболова обаче идват и корабокрушенията. Хуманното общество на Масачузетс е първата организация, която предлага помощ на корабокрушенците, като строи хижи в отдалечени райони на брега, които да служат за подслон на оцелелите, щом се доберат до сушата. Първият такъв заслон е построен през 1807 г. на Ловълс Айланд в Бостън Харбър. Организацията по-късно издига и първата спасителна станция в Кохасет и продължава да строи доброволчески станции по Саут Шор и накрая до Кейп Код. Първият заслон на Кейп Код е построен в Стаутс Крийк в Труро, но е по-пригоден за пустошта, отколкото за брега. Съоръжен е с комин и е издигнат на място, където не расте трева. Не минава много време и силният вятър отнася пясъка от основите му и събаря комина, а накрая и самия заслон.

През 1845 г. Обществото вече е създало почти двайсет спасителни станции, снабдени с лодки, които осейват бреговата линия на Масачузетс. След четири години, през 1849 г., доброволците от станция в Уелфлийт спасяват живота на десетки пътници от прокълнатия кораб „Франклин“. Имигрантският кораб потегля от Дийл, Англия, към Бостън в края на зимата. „Франклин“ засяда в плитчини близо до станцията при Кахунс Холоу, където капитан Мълфорд Рич и синът му Бенджамин са готови да се притекат на помощ. Те тръгват със спасителна лодка към кораба и правят няколко курса, като младият Бен дори успява да спаси бебе, чиято майка е загинала. Тя е един от десетимата пътници и неколцина от екипажа, които умират от студ в суровия ден в началото на март 1849 г. Но за трагедията не е виновно нито лошото време, нито неумелата навигация. Съдбата на загиналите е решена още в Англия, преди седмици. Освен че успява да спаси бебето, Бен Рич намира и изхвърлената на брега торба на капитана. В нея има писмо от собствениците на кораба, които съветват капитана да разбие съда, преди да стигне до Америка, защото „Франклин“ е застрахован за сума, надвишаваща два пъти стойността му. По-късно собствениците са съдени за тази престъпна схема, но нито един от тях не влиза в затвора.

През 1847 г. Конгресът най-сетне предприема действия за по-добра защита на моряците, като отделя хиляди долари от парите на данъкоплатците за изграждане на спасителни станции по огромната брегова линия на Америка. Ще изминат още двайсет и седем години, преди първите оторизирани от правителството спасителни станции да бъдат издигнати в Кейп Код. Общо девет станции са построени от Рейс Пойнт в Провинстаун до Мономой Айланд в Чатъм. Тези двуетажни дървени сгради са издигнати на дюните, далече от линията на прилива, затова са защитени от наводнение. Боядисани са в яркочервено и над тях се раздига 18-метров флагщок, за да се виждат добре от океана. В станциите служат по седмина спасители от първи август до първи юни следващата година. През останалото време пазачът на станцията наблюдава морето. Той печели по двеста долара годишно от тези си задължения, докато спасителите получават по 65 долара месечно. Всеки от тях, независимо от годините опит, е длъжен да преминава през много стриктен физически преглед в началото на всеки сезон. Писателят Дж. У. Далтън описва техния седмичен график в своята книга от 1902 г. „Спасителите на Кейп Код“. „В понеделник членовете на екипажа се заемат да въведат ред в станцията. Във вторник, ако времето позволява, тренират, като излизат през прибоя с лодките в морето. В сряда упражняват международните и общите кодови сигнали. В четвъртък тренират със съоръженията на брега и спасителните въжета и шамандури. В петък упражняват процедурите за оказване на първа помощ на спасени от удавяне. В събота перат. Неделята е посветена на религиозната служба.“

Станцията в Чатъм е една от първите девет спасителни станции, построени на Кейп Код, и тя патрулира на повече от шест километра от брега в северна и южна посока. Станцията е оборудвана с четири гребни лодки, две талиги и кон на име Бейби, който тегли оборудването на спасителите по брега към бедстващия кораб.

Крайбрежието на Чатъм е колкото оживено, толкова и опасно. Моряците трябва да се пазят не само от смъртоносните плитчини, но и от хората, които се опитват да откраднат товара им. Тези хора се наричани „муункъсъри“ и заблуждават дезориентираните капитани да приближат до определено място на брега, като размахват фенер от дюните. След това бандитите уж спасяват моряците, но ги отървават и от товара. Муункъсърите са наречени така, защото „проклинат“ луната^[3] в ясните лунни нощи, тъй като могат да погаждат коварните си номера единствено когато цари непрогледен мрак. Писателят Хенри Дейвид Торо е много впечатлен от мистериозните муункъсъри по време на пътуванията си до Кейп Код в периода 1849 и 1857 г. „Скоро срещнахме един от тези бандити, съвсем обикновен жител на Кейп Код… с обветрено и толкова сбръчкано лице, че чертите му трудно се различаваха — пише Торо. — Приличаше на оживяло старо корабно платно… твърде мрачен, за да се смее, твърде суров, за да плаче; затворен и саможив като мида… той търсеше останки от корабокрушения, стари греди… парчета от мачти… когато дървото беше твърдо голямо, за да го отнесе, той го насичаше направо на брега, където го бе изхвърлила последната вълна, или го търкаляше няколко метра и отбелязваше собствеността си върху него, като слагаше две пръчки накръст отгоре му.“

„Традицията“ на муункъсърите продължава още стотина години. През петдесетте на XX век дървените кости на корабокруширалите кораби още могат да се открият по бреговете на Чатъм, като ту се появяват, ту изчезват в пясъците. Един местен жител, осемдесет и две годишният Уолтър Елдридж Добрия, си е построил дом именно от отломките на седемнайсет различни кораба, които са срещнали съдбата си в Чатъм Бар.

А сега гражданите на Чатъм се надяват и молят спасителната лодка 36500, с която Бърни Уебър и хората му излизат в морето, да не добави дървените си кости към отломките на корабите, разбили се в ревящите води на Чатъм Бар.