Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (23) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 22
Възстановяването

Надеждата е феникс, който може да прелети през пусти небеса и да победи съдбата; да възкръсне от пепелта.

Мигел де Сервантес

Ноември 1981 г.

Тази някога прославена лодка сега стои незабелязана, сега е само черупка на някогашната си слава. Малцина поглеждат към нея. Тя е просто досадна и без съмнение някои са си помислили, че отдавна е трябвало да бъде предадена за скрап. Брезентовото й покривало е изгнило, а боята се е олющила. Катерици и всякакви други дребни твари са направили гнезда в нея, а покривите на кабините й са в много лошо състояние след годините без поддръжка. CG36500 е поставена на бетонни блокове и е била незащитена от стихиите близо тринайсет години зад ремонтната работилница на Кейп Код Нешънъл Сийшор в Саут Уелфлийт. Заобиколена от пясък, храсталаци и малки борови дръвчета, тази историческа лодка, която е спасила толкова животи, сега сама се нуждае от спасение.

„Старото 36-футово момиче“ е „уволнено от служба“ през 1968 г. и заменено от по-нова, 44-футова стоманена лодка с дизелов двигател със 180 конски сили. Макар че старите 36-футови лодки все още се смятат за надеждни, 44-футовите са по-бързи и могат да превозват почти двойно повече пътници. Повечето 36-футови лодки са унищожени, но изпълнението на смъртната присъда на тази в Чатъм е отложено. Тъй като е лодката на Златния екипаж, CG36500 е предадена на Кейп Код Нешънъл Сийшор и в началото се кроят смели планове за нейното съхраняване. Чиновниците от Кейп Код Нешънъл Сийшор искат да я превърнат в малък музей, но липсата на финансиране и прозорливост провалят проекта и лодката така и не е ремонтирана. Сега тя е просто една неприятна развалина на държавен имот. CG36500 става жертва на жаркото слънце на повече от дванайсет лета и на снеговете и суграшицата на суровите зими в Кейп Код. Хората, които трябва да се грижат за нея, дори не си правят труда да я покрият с някакво платнище. Тя е тъжна гледка, въпреки че е означавала толкова много за мнозина и е надживяла срока на експлоатацията си, защото се е превърнала в легенда. Нейната история вероятно щеше да избледнее някъде из тъканта на тукашния фолклор, ако не се намесва група местни жители, които се борят тя да бъде възстановена и да си върне предишната слава.

Техен водач е Бил Куин, телевизионен оператор на свободна практика и стар приятел на Дик Келси, фотографа, чиито снимки от спасяването на „Пендълтън“ остават завинаги в колективната памет на щастливците, които помнят Златния екипаж. Куин първи вижда лодката, докато със сина си присъства на търг за стари превозни средства, спонсориран от Кейп Код Нешънъл Сийшор. Той търси здрав автомобил, в който да има достатъчно място за оборудването му и да е с достатъчно мощен мотор, за да може да реагира бързо при отразяване на новините. Докато оглежда джипове, камиони и други превозни средства, старата окаяна лодка привлича погледа му. Тъй като е служил във флота, той обича лодките и корабите, затова интересът му веднага се събужда. Приближава се да я огледа по-добре и забелязва избелелия номер близо до носа. Куин маха на сина си да се приближи и като едва сдържа вълнението си, му казва: „Погледни! — сочи той надписа CG36500. — Това е лодката, която е спасила всички онези мъже“. Нуждата от нов автомобил вече не му изглежда толкова належаща. Куин знае, че се е озовал тук по друга причина. Шокиран от занемарения вид на лодката, той още тогава започва да планира нейното спасяване. Въпросът е дали може да бъде спасена.

Куин напуска Кейп Код Нешънъл Сийшор и се връща по-късно с приятел от марината в Наусет, който е специалист по ремонта на лодки. Той носи със себе си пикел за лед и започва да мушка с него лодката от носа до кърмата. С мечтата на Куин да спаси лодката ще е свършено, ако се окаже, че тя е изгнила. Но двамата с изненада установяват, че въпреки окаяния й външен вид, корпусът почти не е изгнил, проблемни са само малки участъци от кабината на двигателя и по теглича на кърмата. Под неугледната фасада CG36500 все още е в добро здраве. За първи път Куин е благодарен, че през всички тези години лодката е била притежание на Кейп Код Нешънъл Сийшор. Макар и на открито, тя все пак е в държавен имот и затова не е станала жертва на вандали. Явно някога гордата спасителка ще може да се въздигне от пепелта, но Бил Куин не е в състояние да постигне това сам.

Той се свързва първо с Историческото дружество на Чатъм и ги пита дали искат да вземат под своя опека старата лодка. Въпреки ясното й историческо значение членовете на дружеството се опасяват, че реставрирането и поддръжката на такава лодка ще е просто наливане на пари в бездънна яма. „Кой би платил за реставрацията и постоянната й поддръжка?“, питат те. Но загубата за Чатъм се превръща в печалба за Орлиънс, защото този съседен град се съгласява да приеме лодката, ако Кейп Код Нешънъл Сийшор се съгласи да им я даде. Куин се среща с правителствени служители, които са съгласни да му отстъпят лодката, но само временно. Той ги преследва упорито, докато сделката най-сетне е сключена и става законен собственик на спасителната лодка. Прехвърля я на Историческото дружество на Орлиънс и започва да търси майстори доброволци, които ще се заемат с важната задача по възстановяването й. А доброволци не липсват и те с радост взимат мисията присърце. За хората от Чатъм, Орлиънс и Харуич малката спасителна лодка е не само легенда, а свидетелство за духа на Кейп Код. И тя е грубовата, но надеждна като местните хора, които изкарват с труд прехраната си покрай пясъчните, шибани от ветровете брегове на най-източния нос на Съединените щати.

В една студена ноемврийска утрин през 1981 година в Нешънъл Сийшор се събира малка група доброволци, за да станат свидетели на нейното прераждане. Те гледат напрегнато как големият кран вдига лодката от мястото й и я буди след 13-годишна дрямка. Тя е поставена в ремаркето на камион и откарана в гаража на „Хърши Клътч“ на Финдли Роуд в Орлиънс, където се събират и доброволците, за да започнат работа. Те скоро осъзнават колко труд и умения ще са нужни за този проект. Целта е да приключат до пет-шест месеца, а това означава хиляди работни часове. Графикът на доброволците е публикуван в общинския вестник и те започват да работят на смени седем дни в седмицата. Каузата успява да обедини цялата общност. Доброволците са от всички поколения; те са и млади, и стари, но всички са докоснати по някакъв начин от тази легендарна лодка. Един от тях си спомня, че е бил влачен от нея като дете, когато неговата лодка е закъсала в река Бас. Сега е време да си плати дълга и да съхрани това плаващо късче история за идните поколения.

Първата задача на доброволците е да проверят дали двигателят може да бъде спасен. Отделението, в което се намира, е в много лошо състояние, но за тяхна изненада самият двигател още е годен за употреба, макар че е нужен сериозен ремонт. Двигателят GM-471 е свален и откаран в Бостън, където е възстановен безплатно от механиците на флота. Коляновият вал е ремонтиран, а цилиндрите и мотовилките на буталата, както и лагерите са заменени. Работниците свалят остатъците от старата боя, след това рендосват дъските и боядисват целия корпус. Този тежък труд за малко да отиде напразно, защото една вечер пожарната на Ню Орлиънс е извикана в работилницата. Една от отоплителните нафтови печки е дефектирала и мнозина се опасяват, че лодката ще изгори в пожара. За щастие тя почти не е засегната, освен че е покрита с нафта, която се чисти лесно.

Докато доброволците се занимават с лодката, Бил Куин се захваща със също толкова трудната задача да намери пари, за да плати за всичко. Той се свързва с репортер от „Таймс“ в Кейп Код, който пише статия за проекта по реставриране и скоро нужните средства започват да текат. Дори от Историческото дружество на Чатъм дават известна сума, за да продължи проектът. Куин и хората му събират повече от 10 000 долара и още толкова в материали, за да осъществят мечтата си.

След шест месеца доброволците най-сетне постигат целта си. Спасителната лодка е напълно реставрирана, а прочутият й номер отново се изписан гордо до носа. Вече е време да се провери дали старото 36-футово момиче ще заплава. Официалната церемония по пускането й на вода се провежда в Рок Харбър в Орлиънс, където тя се намира и днес. Повторното пускане на вода на тази прочута лодка не може да се проведе без присъствието на също толкова славния й кормчия. Бърни Уебър си взима отпуск и отива със съпругата си Мириам до Кейп Код, където отново се събира с лодката, която е спасила не само неговия живот, но и живота на много други мъже в онази мъчителна зимна нощ преди петдесет години.

CG36500 се превръща в музей, посветен на спасителите от Кейп Код. Тя остава във водата почти целогодишно, като през зимата е закотвена в марината на Стейдж Харбър в Чатъм. През лятото поема към Рок Харбър, за да участва в много изложения на лодки в региона, в който легендата за нея се предава на следващото поколение на Нова Англия. На руля е Пийт Кенеди, който е член на Историческото дружество на Орлиънс и е решен да поддържа жив духа на тази малка лодка и Златния екипаж. Когато самият той попада с нея във високи до три метра вълни, не може да не се сети за Уебър, Анди Фицджералд, Ричард Ливси Бичето и Ървин Маска. „Те са били изправени пред десет пъти по-големи вълни — чуди се той. — Не мога да проумея как са се справили в такива условия. Тези млади мъже са извършили изключителен подвиг.“