Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (11) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 10
Всички освен един (спасяването на хората от кърмата на „Пендълтън“)

Никаква чужда милост и сила нямат власт над него. Задъхан и пухтящ като обезумял боен жребец, загубил ездача си, волният океан се разлива по цялото земно кълбо.^[1]

Херман Мелвил

Двигателят е мъртъв, какъвто ще е и екипажът, ако не успеят да накарат малката лодка да потегли отново. Тя е много здрава, но има един недостатък: двигателят се дави, ако лодката се люлее твърде силно, докато той работи. Анди Фицджералд започва да се придвижва внимателно от носа към отделението с двигателя, което се намира точно пред кабината на кормчията. CG36500 продължава да се клати силно, докато Фицджералд се опитва да се задържи за перилата. Би било по-лесно да пропълзи по тясната пътека, но няма за какво да се хване. Той се взира във вледеното море, което блъска борда на лодката, и се чуди колко време ще издържи, ако падне във водата. „Не много дълго, затова гледай да не падаш“ — мисли си Анди и стиска още по-здраво перилата.

Стига до двигателя и пропълзява в тясното отделение. Щом се озовава вътре, още една мощна вълна се стоварва върху лодката и Фицджералд започва да се търкаля и крещи, докато се блъска като парцалена кукла в нажежения до червено двигател. Въпреки изгарянията, натъртванията и ожулванията, той някак успява да потисне болката, натиска лоста на запалването и чака бензинът да потече отново към двигателя. Докато моторът с мощност 90 конски сили се събужда за живот, Уебър забелязва промяна в морето. Вълните сега са още по-чудовищни, но се простират на много по-голяма площ. Той казва на Бърни, че са направили невъзможното — прекосили са Чатъм Бар.

В много отношения обаче кошмарът им тепърва започва. Бърни знае, че вече са преодолели плитчините, но нямат никаква представа къде точно се намират. Той натиска дросела надолу и се устремява към зъбите на бурята. „Ако успеем да се доберем до «Полък Рип», ще се справим“ — мисли си той. „Надявах се да зърна плаващия фар и да насоча лодката към него. Поне така щях да знам къде се намираме“, пише по-късно в спомените си. Няма компас, а по радиото текат толкова много съобщения, че то става буквално безполезно. Четиримата мъже се озовават сами пред най-могъщите вълни, които са виждали.

Почти двайсетметровите вълни се надигат и спадат в танц на гиганти. Сетивата на мъжете вече са притъпени, защото виещият вятър не спира да ги връхлита, когато лодката се изкачва до върха на вълните и застива в зловеща тишина, преди да се спусне в браздите между тях. Всички са подгизнали до кости, но във вените им препуска толкова много адреналин, че те почти не забелязват това. Всеки път щом лодката се спусне надолу, ледените пръски и пяната ги зашлевяват безмилостно и Уебър едва удържа руля и лодката от преобръщане. Мъжете стоят с леко сгънати колене, за да посрещнат по-стабилно всяка следваща вълна. Докато Уебър стиска руля, Ливси, Фиц и Маска са вкопчени в перилата, защото знаят, че ако паднат от лодката, с тях е свършено. Тримата знаят и че се отправят все по-навътре в морето, и тихо се молят Бърни да продължи да взима правилните решения.

Бурята се засилва, вятърът става още по-свиреп, а снегът се сипе обилно. Единствената възможност на Уебър е да язди вълните като в страховито скоростно влакче. Той изключва двигателя, докато бавно се изкачват и спускат по огромните вълни. Всички на борда се вкопчват здраво в перилата, когато лодката се издига към пенестия връх на вълната. Бърни дава газ, за да преодолеят билото, и отново задържа, когато лодката се спуска от другата страна със страховита скорост. В този момент тя се движи толкова бързо, че Уебър превключва двигателя на заден ход, защото ако не забави, лодката ще се забие в морето, а това означава сигурна смърт за всички. Ливси, Маска и Фицджералд са вкопчени за перилата и сгушени един до друг до кабината на кормчията, докато Бърни отчаяно се опитва да овладява лодката. Той има нужда от пространство, за да управлява, и не е сложил спасителната си жилетка, защото решава, че тя ще му пречи да маневрира из Чатъм Бар. Лодката може и да е издръжлива като танк, но е много трудна и тромава за управление. Снегът и морските пръски продължават да блъскат Бърни в гърдите и сега той съжалява, че не е сложил спасителната жилетка, поне за да се защити от студа.

Докато CG36500 продължава да се бори с вълните, Уебър се взира в мрака за някаква искра надежда. Той вече се притеснява, че е подминал „Полък Рип“ и е навлязъл твърде навътре в морето. Опитва отново да се свърже по радиото. Първото му обаждане е до плаващия фар, но не получава отговор. Тогава прави опит за връзка със станцията в Чатъм, но пак без резултат. Оставя радиото и се взира отчаян в съсипания си екипаж. Сред тях няма малодушни, но тези млади мъже са изправени пред непреодолимо препятствие. До зората остават часове, а шансът да оцелеят дълго в това безмилостно море е нищожен.

Подобно на мъжете на кърмата на „Пендълтън“, екипажът на CG36500 също се моли това да не са последните им часове на тази земя. Макар че не би го признал, и Уебър вече губи надежда. Отново си мисли за Мириам, която е болна у дома. Кой ли ще й каже, че съпругът й няма да се върне? Опитва се да прогони тази мисъл и да се концентрира върху гневното море. Взира се през строшеното предпазно стъкло и сърцето му подскача, когато вижда мистериозна тъмна форма да се издига страховито от вълните. Той намалява скоростта на лодката почти напълно. „Там има нещо“, казва си и нарежда на Анди: „Иди на носа и включи прожектора!“. Фицджералд тръгва внимателно към предната кабина и включва прожектора. Малък лъч светлина осветява нещо огромно, което е на по-малко от 25 метра от тях. Ако Уебър не бе спрял лодката, сблъсъкът щеше да е неизбежен. Стоманеният корпус е тъмен и страховит, без никакъв признак на живот. „Господи, закъснели сме — мисли си Бърни. — Всички са мъртви.“

* * *

Реймънд Сибер се бори с най-мрачни мисли, докато той и останалите трийсет и двама мъже седят безпомощни в кърмата на „Пендълтън“. Вече няма какво да направят, само да устояват в бурята и да чакат да дойде помощ. Ако изобщо дойде. Мъжете са се сменяли на вахта през целия ден, но не са забелязали нищо в бурното море. Главният инженер вероятно е бил притеснен и за съдбата на капитан Фицджералд и хората, които са останали в капан на носа. Дали вече са спасени? Или и те са в хватката на тази свирепа зимна буря? Точно тогава мъжът на вахта забелязва, че нещо се издига и спуска в бурното море — малка светлина, която се приближава към тях.

Франк Фато и Чарлс Бриджис също виждат светлината.

„Тя беше най-великолепната гледка на света — казва Фато, — тази малка подскачаща нагоре-надолу светлинка. Никой не нададе радостни възгласи. Просто я гледахме омагьосани.“ Бриджис си спомня, че светлината била малка като глава на карфица в безкрайната чернота и те я гледали хипнотизирани как се издига и спуска по огромните вълни и бавно-бавно се приближава.

Бърни Уебър форсира двигателя за по-близък оглед, а Анди Фицджералд продължава да прокарва лъча на прожектора по танкера. Накрая той попада на няколко букви, които образуват името „Пендълтън“, изписано високо на корпуса. Огромният кораб изглежда неразрушим. „Как е възможно да се е разцепил на две?“, мисли си Уебър, докато насочва лодката покрай левия борд на кърмата. По всичко личи, че корабът и екипажът му са минали през ада. Перилата по горните палуби са изкривени и разкъсани. Чувство за вина залива Бърни Уебър, когато осъзнава, че е изложил на риск живота на хората си за една изгубена кауза. „Безсмислено е. Хората на «Пендълтън» не са имали шанс — мисли си той. — А сега и моите хора нямат голям шанс да се върнат у дома.“

Над кораба е надвиснала зловеща тишина, докато смаяните мъже от Бреговата охрана се взират в него. Тишината е нарушена от зловещи, подобни на стон звуци, когато Уебър и хората му стигат до огромната дупка, където кърмата е била свързана с носа. Те поглеждат във вътрешността на кораба към разкъсаните прегради и откачените метални греди и плочи, които се люлеят напред-назад под напора на вълните. Разкъсаният кораб се издига от морето право пред екипажа и създава водопад, който се излива в океана. После се спуска отново на повърхността с оглушителен тътен. Уебър отклонява лодката от гигантския тунел към вътрешността на кораба и продължава към кърмата, където виждат нещо друго. От горните палуби на кораба струят светлини — явно кърмата не е останала без захранване. На тяхното мъждукане се вижда и малка фигурка! Човек — който диво размахва ръце!

Явно не са дошли напразно.

Но как да свалят този човек от горната палуба? Оцелелият ще трябва да скочи и има голяма вероятност вълните да го погълнат.

Докато екипажът на спасителната лодка обмисля какво да предприеме, мъжът на горната палуба изчезва. „Къде отиде?“, пита се Бърни. Внезапно фигурата се връща и този път не е сама. Още трима са с него, после се появяват още четирима-петима и броят им продължава да расте. След минути до перилата се нареждат трийсетина души с оранжеви спасителни жилетки! Всички гледат право надолу, към миниатюрната лодка, която се опитва да остане на позиция в бурното море.

Фред Браун и Майърс Дребния стоят един до друг на перилата. Дребния се обръща към Фред, вади портфейла си от джоба на панталоните и казва: „Вземи го. Не мисля, че ще оцелея“. Фред е смаян от тези думи и отвръща: „Ти имаш същия шанс като мен“, взима портфейла и го пъха обратно в задния джоб на Дребния.

Бърни гледа неясните фигури горе и след първоначалната радост при мисълта, че толкова много моряци са се спасили, бързо осъзнава, че няма как да ги побере на спасителната лодка. Отговорността се стоварва отгоре му като приливна вълна. „Как ще ги спася? Ако се проваля, това ще е невероятна трагедия!“

Всъщност следващата мисъл на Уебър е да свали собствените си хора от лодката и да ги качи на кърмата. Въпреки че е в тежко състояние, „Пендълтън“ изглежда много по-безопасен от малката и нестабилна CG36500. Но преди да сподели плана си с екипажа, той вижда въжена стълба с дървени пречки, наречена Стълбата на Яков^[2], да се спуска по борда на „Пендълтън“. И в следващия миг моряците започват да слизат по нея с трескава бързина.

Първият, който слиза по стълбата, скача и се приземява със силен трясък на носа на спасителната лодка. Другите са се вкопчили във въжената стълба, която се люлее страховито до корпуса на „Пендълтън“ в бурното море. Виковете им отекват над воя на вятъра, когато се блъскат в борда на люлеещия се в противоположната посока кораб. Бърни приближава спасителната лодка към корпуса и се опитва да маневрира така, че всеки от мъжете да се приземи на палубата, а да не падне във водата. При огромните вълни обаче това се оказва невъзможна задача. Някои от оцелелите скачат към спасителната лодка и се стоварват в ледените води. CG36500 е снабдена със спасително въже, опасано по корпуса на лодката, и мокрите до кости моряци накрая успяват да излязат на повърхността и да се вкопчат в него. Фицджералд, Маска и Ливси ги издърпват на борда. Те действат бързо, защото се опасяват, че оцелелите ще бъдат пометени под носа на спасителната лодка. През цялото време Уебър не пуска руля и насочва лодката всеки път, щом някой от отчаяните мъже скача от стълбата. След като се озовават на борда, Анди, Ървин и Ричард ги водят в предната кабина, но тясното пространство бързо се изпълва. С тази допълнителна тежест CG36500 вече поема твърде много вода и капитанът, Бърни, трябва да вземе решение на живот и смърт. „Да спрем ли сега и да се опитаме да откараме тези мъже до брега, или да продължим докрай?“ Уебър решава да не остави никого. „Или всички щяхме да се спасим, или всички да умрем“, казва той по-късно.

Докато спасителната операция продължава, кърмата на „Пендълтън“ се люлее силно и продължава да се накланя наляво, като почти поляга на повърхността на океана. Екипажът на спасителната лодка продължава да приема оцелели и да ги настанява където намери. Отделението на двигателя вече е претъпкано с хора, както и пространството около кабинката на кормчията. Бърни едва успява да маневрира покрай корпуса на танкера. Той трябва да синхронизира движенията на лодката съвършено, иначе вълните ще я запратят към танкера и всички ще бъдат погълнати от морето.

На борда й има вече трийсетима оцелели, а лодката е предназначена да превозва до дванайсет души, включително екипажа. Двама мъже все още са на „Пендълтън“; Реймънд Сибер, който е де факто капитан на кърмата, ще го напусне последен, и Джордж Майърс Дребния. Фицджералд задържа лъча на фенерчето върху едрия мъж, който започва да се спуска по въжената стълба. Майърс вече е по риза, защото е дал дрехите си на другарите си, за да се стоплят. Вълните около кораба стават още по-свирепи и за Бърни е огромно предизвикателство да насочи лодката. „Само още двама и ще се разкараме оттук“, мисли си той.

Майърс стига до средата на стълбата, когато се подхлъзва и пада в океана. Излиза на повърхността след секунди и екипажът на спасителната лодка опитва трескаво да го издърпа на борда. „Насам!“, крещи Анди. Майърс се добира до борда на лодката и се вкопчва в спасителното въже. Ричард Ливси се навежда да му подаде ръка, но това едва не му коства живота. Майърс е толкова тежък и силен, че започва да тегли Ричард към водата. Ървин и Анди се спускат и сграбчват Ливси за краката и кръста, за да не падне зад борда. Докато напразно се опитват да изтеглят Майърс на лодката, едрият мъж е залят от огромна вълна и изчезва от поглед. Всички ахват от ужас и гледат как морето поглъща приятеля им. Бърни изтегля лодката на заден ход и се отдалечава от кораба. CG36500 започва да обиколя танкера, докато Анди продължава да осветява с прожектора вълните. Накрая успяват да зърнат Майърс в мрака.

Заради ъгъла, под който е изкривен корабът, трите витла сега стърчат от водата. Идват още вълни и Уебър осъзнава, че имат само един шанс да спасят този човек. Насочва лодката към Майърс и после бавно потегля напред. В този миг Уебър и екипажът усещат как кърмата на лодката се издига от огромна вълна, която ги запраща към кораба. Лодката вече е неуправляема и се устремява право към Майърс. Уебър вижда ужаса в очите му. Ървин Маска се протяга навън и успява да хване отново едрия мъж. След секунда усещат внезапен удар от сблъсък, защото носът на лодката се е стоварил право в Майърс и е забил прекършеното му тяло в борда на танкера.