Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (14) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 13
Носът на „Мърсър“ се обръща

Човек си проличава в морето. В това отношение солената вода е като виното.

Херман Мелвил

Докато Чатъм празнува спасяването на 32 моряци от кърмата на „Пендълтън“, оцелелите на носещия се из морето нос на „Форт Мърсър“ се гушат един в друг, за да се стоплят. Те са видели как техните другари потъват в морето и сега, в мрака, могат единствено да чакат зората и да се надяват, че катерът „Якутат“ някак ще успее да ги спаси, преди да потънат с кораба.

Капитанът на „Якутат“ Нааб е прекарал безсънна нощ, като се е взирал в огромния черен корпус на „Мърсър“ и се е молил той да остане на повърхността до сутринта. И затова, когато вижда, че хоризонтът на изток изсветлява, той изпитва облекчение. Освен това е благодарен, че снегът и суграшицата са спрели да се сипят от небето. Вятърът още е силен, но морето като че ли се е поуспокоило и вълните достигат само до 12 метра. Сега Нааб премисля отново възможностите си. След случилото се през нощта той не иска да изпраща още гумени лодки. Страхува се, че ако оцелелите паднат в ледения океан, няма да имат силите и подвижността да останат на повърхността или да се качат в лодките. Нааб знае, че единственият начин те да бъдат спасени във водата е някой от неговите хора да ги чака там. Тогава взима съдбоносно решение. 26-футовата спасителна лодка на катера ще бъде спусната с петима от екипажа. Това е огромен риск, защото сега Нааб трябва да се тревожи не само за оцелелите на танкера, но и за съдбата на своите хора.

Капитанът е притеснен и че мъжете на танкера могат да започнат да скачат още щом видят, че лодката се отправя към тях. Затова взема мегафона и започва да вика към оцелелите, че изпраща спасителна лодка и хората на нея ще им дадат сигнал кога да скочат. Казва им и че когато настъпи моментът, трябва да скочат в океана до спасителната лодка, а мъжете в нея ще ги издърпат. Нааб знае, че ако и това не успее, действията му ще бъдат оспорвани и смъртта на мъжете вечно ще го преследва, но когато поглежда отново към носа на „Мърсър“, осъзнава, че той може да се обърне всеки момент. Затова нямат никакво време за губене.

Спасителната лодка е наричана „Мономой сърфбоут“, защото е проектирана с висок нос за силния прибой на Мономой, близо до Чатъм. Но 12-метровите вълни, които се издигат около „Якутат“, може да се окажат непосилни за нея. Ако тя се преобърне, екипажът й ще остане в съзнание не повече от десет минути, преди хипотермията да го убие.

Мичман втори ранг Уилям Кийли, от Лонг Бранч, Ню Джърси, е избран да води спасителната акция, а с него ще потеглят Гил Кармайкъл, Пол Блак, Едуард Мейсън-младши и Уолтър Теруилигър. Една от най-опасните части на мисията ще е самото й начало: спасителната лодка трябва да се откъсне от „Якутат“, преди вълните да я блъснат отново към катера и да я потопят.

Кармайкъл си спомня как той и другарите му са се качили нервно в лодката, а другите започнали да ги спускат с макарата. „Морето беше толкова бурно, че лодката се отдалечаваше от кораба и после се блъскаше обратно в него. В този момент не го разбрахме, но мисля, че това сцепи борда й. Когато се спуснахме на вода, осъзнах напълно колко малка е нашата лодка в сравнение с морето и силно се съмнявах, че ще се върнем живи на катера.“

Четиримата от Бреговата охрана насочват лодката през огромните вълни и стигат до масивния стоманен корпус на „Мърсър“, но без да се приближават прекалено.

На борда на „Мърсър“ избухва спор кой да скочи пръв. Капитан Петцел казва, че иска да напусне кораба последен, но хората му смятат, че заради измръзналите му крака и изтощението от хипотермията, той трябва да скочи пръв. Мъжете не знаят дали малката лодка ще ги побере и четиримата, нито дали спасителите в нея ще успеят да ги издърпат от морето. Но всички съзнават, че трябва да поемат този риск: ако останат и танкерът се преобърне, с тях ще е свършено. Те казват на капитан Петцел, че ако не скочи, ще го хвърлят зад борда.

Петцел, Търнър, Гулдин и Фарнър вече излизат на наклонената палуба и се взират в спасителната лодка, която подскача силно по вълните под тях. До водата скокът е много дълъг. Ако се озоват в бразда между вълните, падането ще е около 20 метра, но ако скочат във връх на вълна, ще паднат само шест метра.

Мичман Кийли поглежда към капитан Петцел и му дава знак да скача. Петцел неохотно се е съгласил да скочи пръв, но сега сигурно се е запитал дали няма да полети към смъртта си. Спасителната лодка долу изглежда като детска играчка, съвсем незначителна сред огромните вълни.

Петцел изчаква една вълна да се издигне към него и скача. Пада във водата на няколко метра от спасителната лодка и първо потъва напълно, преди да изплува благодарение на спасителната жилетка. Шокът от леденото море отнема дъха му и изпраща силна болка из цялото му тяло. Морето започва да го подхвърля нагоре-надолу, а ръцете му вече са сковани и немощни. Скъпоценни секунди изминават, докато той гледа как хората в лодката се опитват да я обърнат към него.

Кийли и останалите правят всичко по силите си да приближат лодката до капитана, без да го ударят. Той е във водата от минута и те виждат, че вече се дави и кашля. Когато се приближават на ръка разстояние, един от тях го хваща за спасителната жилетка и го тегли в лодката. Мокрите дрехи на капитана увеличават двойно теглото му и се налага трима мъже да го дърпат, за да го изтеглят на борда.

В това време Кийли се опитва да държи лодката далече от стоманения корпус на танкера. Сега, когато капитанът вече е при тях, той я обръща и се връща на позиция под другите трима от екипажа на танкера. Ред е на Търнър да скача и той изчаква на наклонената палуба Кийли да му даде сигнал. Видял е колко трудно са се доближили до капитана и се надява, че ще могат да го приберат без проблеми. Докато е гледал малката лодка долу, сигурно се е чудил как мъжете ще й попречат да се обърне в огромните вълни.

Кийли му дава знак и Търнър скача, като се опитва да уцели надигаща се вълна и да не падне твърде близо до корпуса. Когато пада в морето, вълната издига лодката високо във въздуха и я обръща към него. Мъжете на борда й разполагат само с миг да го достигнат и успяват да го направят. Докато се опитват да го издърпат в лодката обаче, тя се удря в корпуса на танкера.

Сблъсъкът почти ги изхвърля от борда, но те не пускат Търнър и продължават да го дърпат. Лодката обаче не се справя толкова добре. Дървеният й корпус е разбит и в нея започва да навлиза вода. Заради допълнителната тежест на нахлулата вода, на Петцел и Търнър, носът й се накланя надолу и Кийли с мъка успява да я овладее.

Спасителната лодка потъва! Кийли знае, че трябва да прекрати спасителната акция, иначе рискува да изгуби и шестимата на борда. Капитан Нааб осъзнава това и му нарежда по мегафона да се връща. Младият мичман усеща сълзи в очите си, емоциите надделяват, защото знае, че трябва да остави мъжете на танкера, но обръща малката лодка към „Якутат“ и бавно започва да напредва през вълните към сигурността.

„През цялото време очаквах да се обърнем — казва Кармайкъл. — Газехме много дълбоко, морето нахлуваше в лодката през борда и през процепите в корпуса. Мъжете от танкера лежаха на дъното във водата, бяха припаднали.“

Когато лодката стига до катера, оттам им спускат куки, за да я закрепят за кърмата. „Закачихме носа без проблеми, но когато се обърнах да закача люлеещата се кука за кърмата, тя ме удари в слепоочието. Някак успях да я закрепя и ни издигнаха към палубата. Тогава припаднах. Следващото, което помня, е, че се събудих на койката си.“

На борда на „Мърсър“ Гулдин и Фарнър стоят на палубата и с облекчение гледат как спасителната лодка се връща на катера и е издигната на борда, но те знаят и че току-що са изгубили шанса си да бъдат спасени. Разбитата лодка не може да бъде използвана отново, нито капитан Нааб ще поеме пак такъв риск. Двамата останали на танкера се чудят дали той няма да се превърне в техен ковчег, но не могат да сторят друго, освен да чакат.

* * *

На борда на „Якутат“, приблизително към 10 часа, радистът изпраща следното съобщение до комуникационния център на Бреговата охрана в Маршфийлд, Масачузетс:

Двама оцелели, Фредрик Петцел (капитан) и Едуард Е. Търнър (домакин-касиер), са спасени с лодка. Атмосферните условия се влошават. Лодката не може да бъде изпратена за другите двама. Ще опитат спасяване с изстрелване на въже и гумена спасителна лодка.

Капитан Нааб установява, че вятърът е малко по-слаб от предния ден, и обмисля варианта да изпрати спасителна гумена лодка. Той предполага, че могат да изстрелят успешно въже до носа на „Мърсър“. За тази цел единият край на въжето трябва да е вързан за гумената лодка, както и още едно въже, което да я свързва с „Якутат“. Ако всичко мине добре, двамата оцелели ще могат да издърпат лодката за въжето и да го вържат за танкера, за да я задържат до него. Свидетелите не са единодушни какво точно е трябвало да се случи после. Единият сценарий е, че един от оцелелите на танкера скача и доплува до лодката, а щом се качва в нея, следващият развързва въжето от танкера и го връзва на кръста си. После скача от танкера, а другият го дърпа с въжето, за да му помогне да се качи в лодката.

Според втория сценарий и двамата трябва да се спуснат по завързаното въже и щом се озоват в лодката, да го срежат, за да я освободят от корпуса на танкера. Без значение кой точно план ще бъде приложен на практика, след това спасителите на „Якутат“ трябва бързо да издърпат другото въже, за да върнат лодката и оцелелите на катера, преди хипотермията да ги убие.

Всичко зависи от успешното изстрелване на въжето от „Якутат“ до „Мърсър“, стратегия, която не е дала резултат предишната нощ. От една страна Нааб трябва да приближи „Якутат“ достатъчно, за да могат да изстрелят въжето, но от друга — „Мърсър“ се люлее и накланя така силно, че приближаването до него е твърде опасно.

Капитан Нааб насочва „Якутат“ към подветрената страна на танкера и се приближава, колкото посмява, а после започва да вика по мегафона към оцелелите: „Пригответе се да хванете спасително въже — ще го завържем за гумена лодка“.

По това време носът на „Мърсър“ вече стърчи от океана под ъгъл 45 градуса, като цялата му предна част е напълно извън водата, а краят му е потопен. Гулдин и Фарнър трябва да се държат здраво за външните перила, за да не се плъзнат по наклонената палуба и да паднат в пяната, която кипи около назъбените метални парчета на мястото на разкъсването на корпуса.

Нааб обръща „Якутат“ така, че носът му да сочи право към левия борд на танкера. Мъжете на катера гледат притихнали как Уейн Хигинс се готви да изстреля въжето. Оръжието, с което ще бъде изстреляно спасителното въже, е модифицирана пушка „Спрингфийлд“, която може да изстрелва снаряди. Въпросният „снаряд“ представлява 44-сантиметров стоманен прът, вкаран в дулото на пушката, а в края му е прикачена 6-килограмова тежест. От нея стърчи малка стоманена пръчка с кръгъл накрайник, за който е завързано въжето, което пък влиза в дълга около 20 см метална кутия, монтирана на дулото на пушката. Въжето е намотано в кутията и е готово да се развие над морето, когато се изстреля металният прът.

„Стоях в края на носа — спомня си Уейн — и се опитвах да не се подхлъзна на леда, защото не можех да се хвана за перилата, тъй като трябваше да държа пушката. Знаех, че е наложително да изстреляме въжето веднага, защото разкъсаният корпус на танкера щеше да се преобърне всеки миг. Когато стрелях, откатът беше ужасно силен и лявата ми ръка се изплъзна, а показалецът ми се раздра на кутията с въжето. Но изстрелът, изглежда, попадна в целта.“

При този първи опит въжето описва дъга във въздуха и пада почти върху Гулдин и Фарнър. Нааб им дава знак да започват да го дърпат и хората му хвърлят завързаната за другия му край лодка в морето.

Когато тя наближава носа на „Мърсър“, Фарнър и Гулдин завързват техния край на въжето, после се поколебават, преди да прескочат перилата — вероятно събират кураж. Единият — не се знае кой — се спуска по въжето във водата. Пада на петдесет метра от лодката и започва да плува през ледената вода към нея. Но точно когато опитва да се покатери вътре, лодката се преобръща. Вторият, вероятно от бързане да спаси приятеля си, забравя да развърже въжето от „Мърсър“ и се спуска по него във водата.

Неспособни да им помогнат, хората на „Якутат“ гледат как Фарнър и Гулдин отчаяно се опитват да се хванат здраво за лодката, преди ръцете им да изтръпнат напълно от студа. За миг изглежда, че океанът ще вземе още две жертви, но те се борят с всички сили и успяват да се вкопчат за лодката и да я обърнат отново, а после влизат в нея и се свличат на дъното.

И все пак са още далеч от спасението. Вторият скочил от кораба не е развързал въжето от танкера, а сега те са твърде измръзнали, за да отворят малкото ножче и да го прережат. Това означава, че лодката не може да бъде издърпана към катера.

Офицерът по комуникациите Бил Блейкли наблюдава от мостика на „Якутат“ развиващата се драма и се опасява, че онова, на което е станал свидетел през нощта, ще се повтори. Блейкли не може да забрави как мъжете скачат от танкера и леденият океан ги поглъща и е особено притеснен, когато вижда, че при скока си единият от оцелелите се удря в корпуса на танкера, преди да падне във водата.

До него стои Нааб, който казва: „Какво ще правя сега? Ако дам заден и въжето между нас и лодката се скъса, ще ги загубим. Ако въжето между лодката и танкера се скъса, ще ги спасим“.

„Нямате избор, капитане — отвръща Блейкли. — Дайте заден и се надявайте.“

Нааб знае, че Блейкли е прав. Няма време за колебания, защото мъжете в лодката ще умрат от измръзване, а опитът да скъсат въжето ще им даде поне някакъв шанс да оцелеят. Капитанът издава заповед да превключат двигателите на заден ход и всички на борда стаяват дъх, докато се чудят къде точно ще се скъса въжето — или дори по-лошо, дали лодката няма да се разкъса и мъжете да паднат в морето.

Въжетата се опъват и се издигат над водата. Минава половин секунда. И тогава мъжете на катера надават радостни възгласи, защото се къса въжето между лодката и танкера! Те бързо започват да теглят лодката и до две минути Гулдин и Фарнър вече са точно под катера. Спуснати са въжета и мрежи за изкачване. Двамата оцелели пропълзяват до ръба на лодката и опитват да хванат въжетата, но не могат дори да повдигнат ръце.

Екипажът на „Якутат“ е очаквал този проблем и Денис Пери и Хърман Рубински — които вече са облекли защитните костюми — се спускат по мрежата към водата. Те завързват с въжета оцелелите, за да ги изтеглят нагоре.

Докато Гулдин и Фарнър са издърпвани нагоре, единият се оплита в карго мрежата. Филип Грийбел от „Якутат“ вижда това и без да облича защитен костюм, се спуска по мрежата, за да го освободи. Накрая и двамата оцелели са издърпани на борда на катера.

След малко един от спасителите посочва към „Мърсър“ и вика: „Погледнете! Потъва!“.

Носът се издига като живо същество и вече сочи право към сивите небеса. После се завърта и пада назад в морето сред дъжд от пръски. Само малка част от кила остава да стърчи над повърхността.

Изминали са точно 17 минути, откакто Гулдин и Фарнър са скочили от танкера.

* * *

„Якутат“ остава до мястото на потъването на носа на „Мърсър“, докато вечерта не идва катерът „Унимак“. Тогава капитан Нааб се отправя с пълна скорост към Портланд, Мейн, за да бъдат откарани оцелелите в болница. Всички страдат от хипотермия и измръзване, но капитан Петцел е в най-тежко състояние — с пневмония. Репортерите чакат на пристанището, когато оцелелите са свалени от катера, и Фарнър спокойно казва за „Бостън Хералд“ следното: „Оцеляхме на косъм“.

Преобърнатият нос на „Мърсър“ е опасен за навигацията и по-късно „Унимак“ получава заповед да го потопи напълно. Оръжейникът Бен Стейбил си спомня, че първо е стрелял по кораба с 40-милиметрово противовъздушно оръдие точно над ватерлинията, за да „види какво ще стане“. Стейбил предполага, че от товарните трюмове ще изтече гориво, което ще бъде заместено от вода, която е по-тежка от него, или че силнозапалимите снаряди ще взривят танкера и той ще потъне. Когато обаче корпусът не помръдва, капитанът на „Унимак“ Франк Маккейб казва на Стейбил: „Бен, стреляй с К-оръдията с дълбочинни снаряди“. Стейбил никога не е стрелял с такива снаряди и К-оръдията ги изстрелват едва на 75 метра, а всички на борда се чудят дали това не е твърде близко.

След много обсъждания е решено, че „Унимак“ ще потегли с пълна скорост, щом Стейбил изстреля дълбочинния снаряд. Така катерът ще се отдалечи, преди той да е избухнал.

Дълбочинните снаряди имат капковидна форма, която подпомага движението им през водата, и са дълги приблизително 60 сантиметра и 44 см широки в широкия си край. К-оръдието изстрелва дълбочинния снаряд в дълга дъга във въздуха и ако всичко мине добре, той ще падне в океана близо до корпуса. Тези снаряди са нагласени да се взривят, когато достигнат дълбочина от 15 метра.

Щом всички са готови, капитан Маккейб форсира двигателя и „Унимак“ се понася към корпуса със скорост от 18 възела. Когато се приближават до танкера, Стейбил стреля с трите оръдия. Минават няколко секунди, снарядите избухват под водата и от морето се вдигат пръски. „Унимак“ се разтърсва силно, въпреки че е на безопасна дистанция, но корпусът на „Мърсър“ почти не помръдва.

След като в продължение на половин час корпусът на танкера не помръдва, Маккейб решава да повтори процедурата. „Този път беше различно — казва Стейбил, — корпусът се издигна във въздуха и после потъна. Всички въздъхнахме с облекчение. Не искахме да сме близо до това нещо, а вече мръкваше. Видимостта беше слаба, дори радарът не помагаше, и ние се тревожехме, че ще се ударим в потъналия корпус и ще станем последните му жертви.“