Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (2) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 1
Морска спасителна станция Чатъм

Морето тук е господар — тиранин даже — и нашите хора, които от толкова поколения потъват с корабите си в него, разбират най-добре значението на думите: „Побеждаваме природата само като й се подчиним“.

Е. Дж. Пери, 1898 г.

Чатъм, Масачузетс, 18 февруари, 1952 г.

Старшина първа степен Бърни Уебър държи чаша горещо кафе в едрите си длани и се взира през замъгления прозорец на столовата. Тинята в чашата му не е чак толкова гадна. Тя идва от 12-литрова тенджера и представлява смесица от кафе и яйчени черупки, които да помогнат на утайката да си стои на дъното. Синът на свещеник от Милтън, Масачузетс, гледа с нарастващо любопитство и тревога бурята, която набира сила. Посред зима североизточният вятър се е застоял над Нова Англия вече втори ден и Уебър се чуди дали най-лошото не предстои, докато гледа как понесеният от вятъра сняг танцува над неспокойния пясък и се трупа покрай стените на фара в предния двор на Морската спасителна станция на Чатъм. Навремето тук са се издигали два фара; наричали са ги „Двете светлини на Чатъм“. Сега от втория са останали само основите, а тази сутрин и те са напълно затрупани със сняг.

Уебър отпива от кафето и мисли за младата си съпруга Мириам, която е на легло заради тежък грип в къщата им на Син Вю стрийт. Ами ако се влоши и има нужда от помощ? Дали лекарят ще стигне до нея в това време? Тези въпроси изопват нервите му и Уебър с усилие ги прогонва от ума си. Опитва да си представи местните рибари, сгушени около старата печка на рибарския пристан на Чатъм. Скоро ще се обадят за помощ, когато лодките им заподскачат по вълните в Олд Харбър и започнат да опъват въжетата. „Ако бурята е толкова силна сега, каква ли ще е след няколко часа, когато наистина се развилнее?“ — мисли си Уебър.

Той обаче не би се оплаквал в такъв тежък ден. Старшина първа степен Бърни Уебър е само на двайсет и четири години, но работи в морето почти от десетилетие, като първо е служил в Морската служба на САЩ^[1] по време на Втората световна война. Тримата му по-големи братя също са се били във войната. Пол, най-големият, е служил в 26-та дивизия в Германия, така наречената „Дивизия на янките“, която участва в Арденската офанзива и се присъединява към Трета армия на генерал Джордж С. Патън при завладяването на укрепения град Мец. Боб, вторият му брат, участва в защитата на родината, като служи в Бреговата охрана на САЩ. Последният, Бил, помага за изграждането на магистралата на Аляска като част от Транспортни войски на сухопътните сили.

Също като брат си Боб, Бърни постъпва в Бреговата охрана, но не това е животът, които родителите му са планирали за него. От ранното му детство баща му, пастор в църквата „Тремънт Темпъл“ в Бостън, го насочва към богослужението. Църковното настоятелство праща Бърни да учи в училището за момчета „Маунт Хермън“, което се намира на 170 километра от дома му, до Грийнфийлд, Масачузетс, малко градче, сгушено на брега на река Кънектикът. Основано през 1879 г., училището има прочути възпитаници, като създателя на „Рийдърс Дайджест“ Деуит Уолъс и Джеймс У. Макламър, който по-късно основава „Бъргър Кинг“. В известно отношение Бърни е нещо като парий сред останалите ученици в интерната. Той идва в малкото градче Грийнфийлд единствено с наследените от брат си дрехи и със сериозни съмнения. Не е силен ученик и сам се чуди какво прави там, защото в сърцето си знае, че не иска да тръгне по стъпките на баща си. Тъкмо замисля бягство, когато съдбата се намесва. Един приятел от детството му, който е разбил колата на баща си, идва да се скрие при него и Уебър му помага — скрива го в едно от спалните помещения и краде храна от столовата, за да го храни. Разкриват ги след няколко дни, но те не остават, за да посрещнат последствията. Бягат към хълмовете и царевичаците около училището и накрая стигат пак в Милтън.

Преподобният Бърнард А. Уебър не може да разбере действията на капризния си син, който прекъсва училище и продължава да се носи по течението. След година, на шестнайсет, на Бърни му хрумва нещо, което ще промени курса на живота му. Той разбира, че Морската служба търси млади мъже като него за обучение в Ню Йорк. Ако успее да премине тежкия тренировъчен курс, Бърни ще служи в охраната на търговски кораб. Той бързо се записва за курса, след като баща му неохотно подписва документите за постъпването му на служба, и започва да изучава основите на мореплаването в школата „Шийпсхед Бей“ в Ню Йорк, където го тренира бившият световен шампион в свръхтежка категория Джак Демпси, който по това време е офицер в Бреговата охрана и инструктор в тренировъчната база. Когато приключва, Уебър отплава с парахода „Синклер Рубилайн“, Т-2 танкер, който превозва бензин от пристанища в Аруба и Кюрасао до американските бойни кораби от Трета американска флота в Южния Пасифик. По това време младият мъж осъзнава, че няма да прекара живота си като свещеник или като какъвто и да било на сушата. Бърни Уебър е роден за морето. На 26 февруари той постъпва в Бреговата охрана на САЩ и е изпратен в тренировъчната й станция в Къртис Бей, Мериленд. В писма до новобранците от това време командващият офицер на Тренировъчната станция на Бреговата охрана обобщава живота и дълга на служещите в нея така:

„Трудностите за нас са ежедневие. В известно отношение Бреговата охрана винаги е във война; по време на война се сражаваме с враговете на нацията; в мирно време — с враговете на човека в морето: огън, сблъсък, беззаконие, бури, лед, отломки и още много други. Затова Бреговата охрана не е място за малодушни ревльовци, за позьори или за хора, които пренебрегват задълженията си. Докато се обучавате, вие преминавате през изпитание, всеки час, всеки ден, за да определим дали сте замесени от правилното тесто. Вие сами трябва да докажете цената си.“

Уебър вече е на служба в Чатъм, малък аванпост на брега на Кейп Код. Той неведнъж е доказал цената и характера си в изпитанията на безмилостните води. Това е едно от най-опасните места за всички, които си изкарват прехраната в морето. Директорът на Служба за брегово и топогеодезическо осигуряване на САЩ изтъква това още през 1869 г.: „Вероятно няма друго място в целия свят — пише той за водите на Кейп Код, — където толкова слаби приливи да са придружени от така силни течения, които продължават много навътре в морето“. Всъщност моряците наричат този регион „гробището на Атлантика“, и с право. По океанското дъно от Чатъм до Провинстаун лежат скелетите на повече от три хиляди кораба. Първото известно корабокрушение е на „Спароухоук“, който засяда близо до Орлиънс на 17 декември 1626 г. Екипажът и колонисти, оправили се към Вирджиния, успяват да стигнат до брега и корабът е ремонтиран, но преди да вдигне отново платна, го връхлита още една опустошителна буря, в която „Спароухоук“ потъва завинаги. Този епизод е описан подробно от губернатор Уилям Брадфорд в дневника му на колонията Плимът. След двеста години ерозията вади останките на кораба на калния бряг на Орлиънс. Прочутият „Съмърсет“ също среща съдбата си в коварните води на Кейп Код. Увековечен в една поема на Лонгфелоу^[2], „Среднощният поход на Пол Ривиър“^[3], той е корабокруширал в плитчините до брега на Труро по време на силна буря на 3 ноември 1778 г. Двайсет и един британски офицери и моряци потъват, защото спасителната им лодка се преобръща. Капитанът на кораба, Джордж Ури, се предава на градския съветник на Труро Исая Аткинс, за да спаси своя екипаж от 480 души. Оцелелите са отведени от градската милиция като военнопленници в Бостън. (Пол Ривиър, който успява да мине незабелязано с гребна лодка покрай „Съмърсет“, за да предупреди градовете Лексингтън и Конкорд за британската инвазия, по-късно получава шейсет и четирите оръдия на кораба, с които подсилва укреплението на Касъл Айланд в Бостън Харбър.) Както Хенри К. Китридж казва в своята книга „Кейп Код — неговите хора и тяхната история“ (1930 г.) „Ако всички останки в залива на Кейп Код бъдат подредени една до друга, ще се получи непрекъсната стена от Чатъм до Провинстаун.“

Огненото кръщение на Бърни Уебър се случва една нощ през 1949 г., когато получава първия сигнал за бедствие в спасителната станция на Чатъм. Американският разрушител клас „Глийвс“ „Ливърмор“ засяда в плитчината Биърс, близо до Мономой Айланд. Късметът не изоставя „Ливърмор“ по целия път дотук. Екипажът успява да избегне глутница нацистки подводници, които ескортират към Исландия конвои, отправили се към Англия в месеците преди САЩ да се включи във Втората световна война. На 9 ноември 1942 г. разрушителят взима участие в инвазията на Съюзниците в Северна Африка, като осигурява противовъздушна и противоподводна защита и огнева поддръжка до Махдия, Френско Мароко. „Ливърмор“ оцелява почти без драскотина през войната, факт, който част от екипажа му приписва на това, че е първият американски боен кораб, кръстен на флотски свещеник — Самюъл Ливърмор.

Старшина първа степен Лио Грейси взима Уебър в екипажа на 38-футовата дежурна лодка на Бреговата охрана към коварния Чатъм Бар, където е заседнал „Ливърмор“ и екипажът му от флотски запасняци. Корабът е затънал високо в плитчините и се накланя опасно настрани. Уебър и другарите му остават до него цяла нощ, докато дойдат спасителните влекачи. На сутринта мъжете от Бреговата охрана помагат в няколко безплодни опита за освобождаване на кораба, докато накрая все пак успяват и той продължава по пътя си. Уебър се усмихва, когато екипажът на „Ливърмор“ ги приветства. Преди няколко часа моряците не са ги посрещнали точно така — тогава са ги замеряли с ябълки, портокали и дори с тежки метални скоби, защото в техните очи спасителната мисия доста се е проточила. Но всъщност това е част от приятелското съперничество между флота и Бреговата охрана. Запасняците на борда на кораба без съмнение са били леко смутени от факта, че трябва да ги спасяват момчетата от Бреговата охрана, или както те ги наричат „Хулиганския флот“.

Да, животът в Бреговата охрана често пъти е неблагодарен, но Уебър не би го заменил за нищо на света. И сега, точно след зазоряване, той се взира през прозореца на столовата, слуша воя на вятъра и се чуди какво ли ще му донесе денят.