Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (25) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Бележки

По това време спасяването на „Пендълтън“ и „Мърсър“ е най-голямата спасителна операция на Бреговата охрана, но по-късно е надмината от спасителните операции по време на урагана Катрина през 2005 г. и на круизния кораб „Принсендам“ през 1980 г. Обаче спасяването на „Пендълтън“ и „Мърсър“ все още е най-голямата операция в морската история на САЩ, в която участват малки лодки и катери.

Доналд Бангс

Доналд Бангс е вече покойник, но Бърни Уебър не го е забравил и винаги изтъква, че Бангс и екипажът му са преживели много по-големи изпитания по време на спасителната акция от него самия и хората му. А Мел Гътро добавя: „Наистина съчувствах на Бангс и екипажа му. Те бяха прекарали толкова много часове в морето с 36-футова лодка и бяха измръзнали, мокри и съвсем близо до хипотермията. Когато ги попитах дали са успели да спасят много хора, Доналд само поклати глава“. Доналд Бангс остава още 30 години на служба в Бреговата охрана.

Неговите близки твърдят, че макар да не споменавал спасителната мисия, според тях потъването на член от екипажа на „Пендълтън“ в огромната вълна, когато е бил почти спасен, се е отразило много тежко на Бангс.

Бил Блейкли

„Когато мисля за загубата на онези моряци от носа на «Мърсър» през първата нощ, все си казвам, че ако този инцидент се беше случил само няколко години по-късно, мъжете сигурно щяха да бъдат спасени от хеликоптер. Днес, макар че не е практика, хеликоптерите могат да издигат хора в бедствие със спасителни кошници и това може да се окаже решаващо при такива операции.“ Бил има много важен съвет към всички моряци: „Инцидентът с «Мърсър» ме научи на един важен урок: остани на кораба до края или поне до последния възможен момент. Морето не прощава никакви грешки“.

Чарлс Бриджис

Чарлс Бриджис сега живее във Флорида. След разкъсването на „Пендълтън“ и спасяването му от екипажа на Бърни той се присъединява към Бреговата охрана, където служи дълги години. През цялото това време пътят му не се пресича с този на Бърни, но след пенсионирането си той работи на изследователски кораб и веднъж споменава, че е спасен от „Пендълтън“. Човек от екипажа познава Бърни Уебър и Чарлс го моли за телефонния му номер. Когато се обажда на Бърни, се оказва, че и двамата ще са на Кейп Канаверъл по едно и също време, и се уговарят да се срещнат за първи път след спасителната операция. Бърни се качва на изследователския кораб и след като си стискат ръцете, Бриджис му казва: „Ела с мен“. Води Бърни при капитана и го представя с думите: „Този човек ми спаси живота преди 35 години“.

Гил Кармайкъл

„Когато си спомням за събитията с «Пендълтън» и «Мърсър», винаги си мисля, че много рано се научих как да действам в критични моменти. Разбрах, че ако лодката се обърне, всички ще умрем, но ние мислехме само как да спасим животи, а не за нашата собствена сигурност. Горд съм, че още като младеж не се поколебах да направя необходимото. Това ми даде увереност в собствените ми сили и се радвам, че преминах през това изпитание.“

Мел Гътро

Мел Гътро остава в Бреговата охрана и се изкачва по стълбицата първо до главен старшина, през капитан-лейтенант и се пенсионира като капитан III ранг. Иронично, но последната му мисия е свързана с разследване на инциденти в морето.

Джон Джоузеф

Капитан Джоузеф е много почитан от хората, служили под негово командване на „Акушнет“, като Сид Морис и Джон Милбауер. По време на нашето проучване моряците неведнъж изказваха възхищението си от дръзката маневра на Джоузеф, когато приближава катера до кърмата на „Мърсър“ в бурята.

Ричард Ливси

Ричард почина на 28 декември 2007 година. Той си спомняше дните в станцията на Чатъм като особено щастливо време, но не заради спасителната операция, а заради приятелите си там.

Ървин Маска

Ървин Маска почива на 7 октомври 2003 г. Тогава той работи почасово като шофьор на училищен автобус в родния си град Маринет, Уисконсин. Една сутрин Маска събира децата в автобуса, кара ги до училището и точно след като прекосява железопътната линия, на метри от депото, сърцето му отказва и той се отпуска върху кормилото. „Татко винаги носеше фуражката си от Бреговата охрана, когато шофираше автобуса — спомня си дъщеря му Анита. — Този ден обаче не я сложи. Може би е знаел, че няма да се прибере у дома.“

Сид Морис

Сид пише статия за спасяването, в която цитира един от спасените, скочили от кърмата на „Мърсър“ в „Акушнет“: „Беше матрос от Роуд Айланд, седеше увит с одеяла и пиеше горещо кафе. «Това беше най-големият пример за смелост, който съм виждал за двайсет години в морето» — каза ми той. Наистина беше удовлетворяващо да чуеш, че тези врели и кипели мъже наистина оценяват стореното от нас и знаят какво означава щитът на униформите ни“.

Когато поглежда назад, Сид казва: „Ревът на морето и скърцането на подхвърляните от вълните кораби още са живи в паметта ми, сякаш се случи вчера. Горд съм, че взех участие в това изключително събитие, и до днес си спомням онези три дни като най-вълнуващото време в целия ми живот“.

Ед Семприни

„Бях в Хаяниспорт, за да отразявам така наречения «Летен Бял дом»^[1] на Кенеди там. Познавах бегло президента и бях установил, че е истински джентълмен. Беше невероятно време, защото вниманието на целия свят бе насочено към стария Кейп Код.“ Ед Семприни продължава да отразява новините в Кейп Код и след петдесет години. Дните му в радиото са отминали, но ветеранът новинар все още списва колонка за вестника „Кейп Кодър“.

Ленард Уитмор

„Никога няма да забравя онези два дни, усещането да приемеш сигнал SOS и да си радистът, който участва в събитията. Много момчета изкарват цялата си кариера като радисти, без нито веднъж да получат сигнал SOS или зов за помощ. Изключително съм горд със свършеното тогава от всички ни. Спасителната операция ме научи, че мога да постигна всичко, което си наумя. Тя ми даде куража да поемам рискове, които преди не бих дръзнал да поема, и силата да преодолявам трудните времена. Ожених се скоро след операцията и само след осем години брак съпругата ми почина от рак на гърдата. Имаме три деца, на 2, 4 и 7 години. Отгледах ги сам, докато след седем години не се ожених повторно и не ми се родиха още две деца.“