Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (15) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finest Hours: The True Story of the U. S. Coast Guard’s Most Daring Sea Rescue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Туджиъс; Кейси Шърман

Заглавие: Часът на героите

Преводач: Боряна Борисова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 07.12.2015

Редактор: Боряна Борисова; Георги Иванов

Коректор: Георги Иванов

ISBN: 978-954-2928-82-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10845

История

  1. — Добавяне

Глава 14
Маневрата на века

Смелостта е грация под натиск.

Ърнест Хемингуей

Едната половина на „Форт Мърсър“ вече лежи на дъното на морето. Другата половина, кърмата, още плава и вятърът и вълните я носят на юг. Мъжете на борда преминават през целия спектър на емоциите, настроението им се издига и спада като кораба, в който са пленени. Когато танкерът се разцепва, на кърмата царуват страхът и объркването. Избухват спорове какво да се прави, а объркването ескалира в паника и хаос, особено защото техният водач, капитан Петцел, е останал на носа на „Мърсър“. Някои мъже говорят за незабавно напускане на кораба със спасителните лодки, но други възразяват, че спасителните лодки трябва да бъдат пазени като последна мярка. Старшина кормчията Луис Джомидад не бърза да вземе решение, а по-късно казва: „Качих се на палубата и влязох в една лодка с брадвичка. Лостът за освобождаването й беше извън лодката и исках да се уверя, че се задейства, затова взех брадвичката. Един от нашите ме видя и закрещя «да скачаме през борда»… но аз му казах: «Не, ще изчакаме първо да започне да потъва и тогава ще скочим». Следващите няколко часа седях в лодката с брадвата в ръка, готов да отсека въжето и да я освободя.“ Накрая, измръзнал до кости, той се прибира вътре, но не мигва цяла нощ, за да е готов да освободи лодката. „Ако започнехме да потъваме, исках да бъда отвън.“

Макар че кърмата на „Мърсър“ може да се обърне също като носа, трийсет и четиримата на борда са късметлии, че все още имат захранване. Това означава, че могат да използват светлините, помпите и отоплението. За нещастие на кърмата няма радио и те няма как да се свържат с търговския кораб „Шорт Сплайс“, който е наблизо. Оцелелите са изкарали някак нощта на понеделник и сега, във вторник сутрин се молят Бреговата охрана да пристигне и разцепеният корпус да издържи дотогава.

* * *

Бурята, която застрашава толкова много животи, далеч не е към края си и на борда на катера „Истуинд“ радиооператорът Лен Уитмор лежи буден на койката си, докато корабът се люлее силно. Той е в почивка, но заради люлеенето на кораба и драматичните събития от деня, не може да заспи, затова се облича, става и се качва горе. Там Лен научава, че радистът на „Мърсър“, Джон О’Райли, с когото е поддържал връзка по време на разцепването на танкера, е мъртъв. Дали ще има още жертви, преди „Истуинд“ да пристигне там? Той знае, че екипажът на катера може да помогне на бедстващите само ако стигне до тях навреме.

Ако спасителната операция протече успешно, това ще потуши и ужасните спомени от скорошната трагична история на „Истуинд“. Само преди три години, на 19 януари 1949 г., „Истуинд“ се отправя към Чесапийк Бей от Бостън, когато попада в гъста мъгла близо до брега на Ню Джърси. Колкото и да е невероятно, в последвалите събития участва и един танкер Т-2, „Гълфстрийм“, но този път именно катерът на Бреговата охрана е отговорен за инцидента.

Докладът на разследващите от Бреговата охрана описва събитията така: в 4:15 ч. сутринта „Истуинд“ се движи през мъглата с висока скорост — 14 възела, когато радистът засича обект, „Гълфстрийм“, на около девет километра от тях. (На „Гълфстрийм“ няма радар). Лейтенант Роаланд Исти-младши, който е дежурен навигатор, осъзнава, че има опасност „Истуинд“ да се сблъска с обекта, и нарежда лека промяна в курса, но не прави никакво картографиране, за да определи курса и скоростта на обекта.

Въпреки промяната в курса на „Истуинд“, радистът установява, че все още има опасност от сблъсък, а разстоянието до обекта намалява бързо. Тогава, когато обектът е едва на 1300 метра от тях, „той изчезва от радара“. След като радарът вече не може да го локализира, Исти нито забавя „Истуинд“, нито дава нареждане да включат сирената. След това „Гълфстрийм“ изниква от мъглата само на 400 метра от устремения право към него „Истуинд“.

Исти дава пълен десен, но вече е късно. Носът на масивния танкер се удря в десния борд на ледоразбивача точно зад мостика „и проникна дълбоко в кораба“. И на двата съда избухва пожар. Екипажът на „Гълфстрийм“ успява да потуши огъня на танкера, но на „Истуинд“ пламъците се разпространяват бързо, обхващат мостика, радиорубката и каютите на екипажа. Тринайсет мъже от Бреговата охрана загиват в пожара, а двайсет и един получават тежки изгаряния.

Разследващата комисия отбелязва, че „Гълфстрийм“ се е движил с прекалено висока скорост (15 възела) в мъглата, но именно „Истуинд“, според „правилата за движение“, е отговорен за инцидента. Исти е обвинен в това, че не е уведомил командващия офицер, след като е забелязал обект на радара на отстояние по-малко от девет километра, не е намалил скоростта на кораба до 50 оборота в минута и не е дал сигнал със сирената за мъгла. Капитанът на „Истуинд“ също е изправен пред Генералния съд на Бреговата охрана, защото е назначил на вахта офицер с недостатъчен опит и е поверил кораба на некомпетентен човек. Този инцидент оставя черно петно върху репутацията на Бреговата охрана и особено върху тази на „Истуинд“.

* * *

Сега, когато „Истуинд“ почти наближава кърмата на „Мърсър“, Лен се взира в сивото небе над бурното море и се чуди как капитан Петерсен ще организира спасителната операция. Лен е слушал радиокомуникацията с „Якутат“, докато катерът се е опитвал да спаси мъжете на носа на „Мърсър“, и знае, че не всички са оцелели.

Мичман втори ранг Лари Уайт, на борда на „Истуинд“, също съзнава смесения резултат от операцията на „Якутат“ и се надява те самите да се справят по-добре и да спасят всички от кърмата на „Мърсър“. Освен това е загрижен и за екипажа на борда на ледоразбивача, защото мнозина от мъжете страдат от морска болест. „Бяхме олекотили кораба преди няколко седмици — спомня си Лари, — за да можем да разбием леда по река Хъдсън. И сега «Истуинд» просто подскачаше по вълните. След мисията по реката ние буквално нямахме време да се приспособим към морето и голяма част от мъжете бяха твърде болни, за да изпълняват задълженията си, а другите се натоварваха двойно.“

Лари е един от тези, които не страдат от морска болест, и когато „Мърсър“ се появява на хоризонта, той вижда как вълните заливат разцепения край на танкера и се стичат от него като водопад. Младият мичман осъзнава, че той и другарите му са изправени през огромно предизвикателство. Изненадва се, когато забелязва, че от танкера се издига дим, но задната част на кърмата е щръкнала нагоре така, че витлото почти се вижда след всяка вълна. Докато „Истуинд“ приближава, Лари и Лен забелязват, че неколцина мъже стоят до перилата на палубата и трескаво им махат. „Истуинд“ бавно маневрира откъм наветрената страна на танкера, за да не може „Мърсър“ да налети на тях.

Първото решение на капитан Петерсен е да установят комуникация с „Мърсър“. За тази цел той нарежда да се изстреля въже с „маймунски юмрук“ на танкера. В края му има портативно радио в непромокаем контейнер. Щом мъжете на танкера извадят радиото от контейнера, ще могат да комуникират с катера. Главният инженер Джеси Бутнел от Пасадена, Тексас, е с най-висок чин сред оцелелите на кърмата, и казва на капитан Петерсен, че неколцина от мъжете са решили да останат на танкера, но другите искат да слязат незабавно от борда му. Петерсен отговаря, че ще им изпрати гумена спасителна лодка и хората му изстрелват още едно въже към танкера. За него е завързано по-тежко въже, за което е фиксирана спасителната лодка. Другият край на въжето остава на „Истуинд“.

Оцелелите издърпват техния край на въжето, докато лодката се озовава до танкера, трима веднага скачат в морето и влизат в нея. Но за ледоразбивача ситуацията не е от най-леките. Морето все още е много бурно и „Истуинд“ се люлее така силно, че въжето се издига над водата заедно с лодката и мъжете в нея. Когато лодката се стоварва отново в морето, оцелелите едва не падат към сигурната смърт в ледената вода.

От „Истуинд“ спускат мрежа и трима от Бреговата охрана, Джон Къртни, Роналд Хофърт и Юджийн Корпусик, изявяват желание да слязат по мрежата и да чакат до ватерлинията приближаването на оцелелите. Всеки път щом „Истуинд“ се разлюлее, доброволците буквално потъват в морето, но не изпускат мрежата. Когато лодката стига до ледоразбивача, спасителите успяват да завържат с въжета оцелелите и да ги издърпат на борда. Капитан Петерсен обаче вече е видял достатъчно и отменя операцията с гумената лодка, защото знае, че са спасили първите оцелели единствено благодарение на късмет.

По това време още един катер на Бреговата охрана, „Акушнет“, се появява на сцената, след като цяло денонощие се е борил с бурята от Портланд дотук. Брегът на Мейн е особено пострадал от виелицата, а портландският „Хералд Прес“ излиза с огромни заглавия: „Буря парализира щата: най-страшната буря в историята на Метеорологичната служба“. „Акушнет“ е бил на док в Портланд за ремонт и половината му екипаж е пръснат някъде на сушата, включително капитанът — Джон Джоузеф. Той е в дома си в Южен Портланд, когато му се обаждат за „Пендълтън“ и „Мърсър“. „Капитане, обаждаме се от «Акушнет». От щаба в Бостън дойде съобщение. Два танкера са се разцепили близо до Кейп Код и трябва да ги спасим.“

Джоузеф знае, че трудно ще събере екипажа си, затова отговаря: „Опитай да се свържеш с екипажа по телефона. Ако не можеш да откриеш всички, обади се на местните радиостанции и ги накарай да излъчат съобщение до тях. Аз идвам веднага“.

По-лесно да се каже, отколкото да се направи. Колата на Джоузеф затъва в снежните преспи на Вон стрийт Бридж. Той знае, че ще му отнеме часове да стигне пеша до пристанището, където се намира „Акушнет“, затова се обажда в станцията на Бреговата охрана в Южен Портланд и те изпращат лодка по реката, която го взима от моста и го откарва до кораба. Другите членове на екипажа също се борят със снега по пътищата, но всички успяват да стигнат до катера и 210-футовият „Акушнет“ излиза от портландското пристанище и се насочва на юг, към бурята.

На борда са и двама младежи от Бреговата охрана, Джон Милбауер и Сид Морис, които добре помнят суровия път до „Мърсър“ и са благодарни, че са били под командването на капитан Джоузеф. „Бях много доволен да видя капитан Джоузеф на борда — казва Морис. — Той беше командвал превъзходно кораба при спасяването на рибарски съдове близо до Гранд Банкс и целият екипаж изпитваше безрезервна вяра в своя капитан, който служеше от 25 години в Бреговата охрана. Знаех, че ни чака тежко пътуване, защото едва успявахме да се задържим в изправено положение още докато бяхме в пристанището. А когато се отправихме към открито море и стигнахме до портландския плаващ фар, повечето момчета вече страдаха от морска болест, а останалите бяхме на път.“ Обикновено разстоянието от Портланд до местоположението на „Мърсър“ близо до Нантъкет се изминава за осемнайсет часа, но огромните вълни добавят още шест часа към тях и осигуряват на мъжете на борда достатъчно време, за да страдат от морска болест.

Морис си спомня как е зяпнал от смайване, когато е видял кърмата на „Мърсър“. „Видях гигантския отвор с назъбени краища и група изплашени и крещящи моряци, които се бяха вкопчили за перилата.“ Джон Милбауер си спомня, че излязъл точно навреме, за да види как от „Истуинд“ издърпват спасителната лодка с оцелелите. „Видяхме колко трудно се оправиха с тази лодка — спомня се Милбауер. — Тя летеше нагоре-надолу и се въртеше. Сърцето ми се качи в гърлото при мисълта, че в нея има хора.“

Капитан Джоузеф също вижда това и си мисли какви късметлии са мъжете в лодката, щом са успели да се доберат живи до „Истуинд“. В този момент той започва да търси друг вариант за спасителната операция. „В такова бурно море — казва Джоузеф, — изглеждаше, че кърмата скоро ще последва другата част на танкера на дъното на морето. Трябваше да действаме бързо. Отидох в радиорубката и се свързах с капитана на «Истуинд», казах му: Капитане, ще приближа «Акушнет» успоредно на танкера, за да могат оцелелите да скочат на нашата палуба. Рисковано е, но мисля, че ще се получи.“

Капитан Петерсен на „Истуинд“, който е командващ на цялата спасителна операция, се поколебава, преди да отговори, за да прецени риска за оцелелите и за самия „Акушнет“. „Акушнет“, океански влекач, е по-малък и по-маневрен от „Истуинд“, но все пак тази тактика е много необичайна, особено в буря. Ако двата съда се сблъскат заради огромните вълни, екипажът на „Акушнет“ ще се озове в същата смъртна опасност като оцелелите на танкера. Капитан Петерсен съзнава риска, както и вината, която ще трябва да поеме, ако маневрата се провали, но знае, че няма друг вариант. Той се свързва пак с капитан Джоузеф и му казва да опита.

Джоузеф предава накратко плана си на кормчията Харви Мадиган и му нарежда да опише с „Акушнет“ полукръг, да приближи танкера отзад и да се плъзне покрай него, докато не останат три метра между двата кораба. Тогава, когато „Акушнет“ е вече до танкера, ще спрат двигателите и ще го оставят да се плъзне още по-близо, за да могат оцелелите да скочат на опашката на кораба. Джоузеф добавя и следното предупреждение: „Харви, можем да успеем, но трябва да внимаваш. Не позволявай на носа да се отклони към танкера. Ако стане така, със сигурност ще се ударим в него. Дръж носа насочен навън и всичко ще е наред“. Двамата проучват мълчаливо теченията и вятъра, за да определят с каква скорост ще се носи корабът, когато витлата спрат да се въртят.

Джоузеф се качва на крилото на мостика, за да вижда опашката на кораба си, където трябва да скочат оцелелите. Той кара Мадиган да опише съвсем бавно полукръг и да приближи катера към задната част на танкера. Тогава спират двигателите, за да може да контролират пак скоростта, с която се движи кораба. Когато дизеловите двигатели замлъкват, „Акушнет“ продължава по инерция напред, а люлеещият се танкер се издига точно пред тях. Хиляди мисли препускат в ума на Джоузеф; ами ако внезапно вълнение сблъска корабите и ги потопи, ами ако оцелелите паднат между корабите, ами ако танкерът се взриви при сблъсъка, и какво ще стане с мен, ако се провалим? Всички тези опасности го карат да спре, но само за секунда-две. После изкрещява заповед да включат двигателите.

Сега са достатъчно близо, за да виждат ясно отчаянието, изписано по лицата на оцелелите, които са се подредили до перилата на танкера. Точно тогава огромна вълна блъска носа на „Акушнет“ към витлото на танкера. Мадиган яростно извърта руля, Джоузеф крещи в машинното: „Пълен десен!“ и двигателите карат океана отново да закипи. Само на няколко метра от сблъсъка носът на катера спира и започва бавно да се обръща.

Джоузеф и Мадиган си поемат дъх с облекчение, а когато „Акушнет“ се озовава перпендикулярно до танкера, капитанът крещи: „Намалете тягата и на двата двигателя!“. Като внимава да насочва носа в обратната на танкера посока, Мадиган завърта руля така, че кърмата на кораба да се приближи още до танкера. Дистанцията между опашката на „Акушнет“ и „Мърсър“ се скъсява от три метра, до метър и нещо, а после, когато кърмата се удря в танкера, през кораба преминава лек трус. „Спрете и двата двигателя!“, крещи капитанът.

Сега е време оцелелите да скочат, но никой не помръдва. И кой може да ги вини: двата кораба, само на сантиметри един от друг, се клатушкат силно нагоре-надолу. Мъжете са застинали нерешително на местата си.

Лейтенантът от Бреговата охрана Джордж Махони, Сид Морис, Джон Милбауер и още неколцина са на задната палуба на „Акушнет“, опитват се да запазят равновесие и чакат екипажа на танкера да скочи при тях. Махони крещи: „Хайде, момчета, скачайте! Ще ви хванем!“. Но все още никой не прехвърля крак през перилата. Танкерът и катерът са като двата края на люлка и само за миг кърмата на катера се издига на метър, метър и нещо над палубата на танкера, а после се спуска обратно.

Вбесен от бездействието на оцелелите, Махони свива шепи около устата си и изревава: „Вижте какво, не можем да стоим тук цял ден! Скачайте!“.

И най-сетне един от екипажа на танкера се събужда от транса си, прекрачва перилата, после застива там в очакване катерът да се издигне от следващата вълна. Когато катерът е на метър под него и само на шейсет сантиметра от танкера, той се хвърля напред и се приземява на палубата.

Този успешен скок дава кураж на останалите и втори мъж прекрачва перилата. Корабите сега са на по-голямо разстояние един от друг, затова Милбауер вдига ръка и му крещи: „Не, не още! Изчакай малко. Добре, приготви се. Скачай!“. Оцелелият скача и се приземява на самия ръб на палубата, само сантиметри го делят от смъртта между двата кораба.

Капитан Джоузеф описва какво се случва, когато скача и третият оцелял: „Той застана на перилата и скочи. Но изчака прекалено. Скочи, когато ние се спускахме надолу. Кракът му се удари в нашите перила и той политна назад към тясното пространство между двата корпуса. Аз гледах с ужас как полетя надолу с писък“. Двамата от бреговата охрана се спускат към човека и го сграбчват за куртката, но тяхната инерция и неговата тежест заплашват да ги прехвърлят през перилата. Още трима спасители се вкопчват в другарите си и успяват да издърпат всички на борда.

Сега останалите оцелели съвсем нямат желание да скочат. Двама от бреговата охрана обаче действат на своя глава и когато една вълна издига катера почти на нивото на танкера, те просто се пресягат и издърпват един от мъжете на палубата. Готвят се да хванат още един, когато особено голяма вълна повдига края на „Мърсър“ толкова високо, че сякаш ще се стовари право върху катера. Мъжете се пръсват по палубата от страх, че ще бъдат смазани, а капитанът крещи в машинното: „Пълен напред!“.

Сид Морис си спомня какво се е случило после: „Двигателите изстенаха и забучаха, преградите и палубите затрепериха от внезапната вибрация, двете витла се завъртяха яростно и сякаш след цяла вечност корабът ни се втурна напред, далече от острото витло на танкера“.

Витлото е толкова близо, че закача перилата. Капитан Джоузеф отново си поема дъх и решава, че късметът е на тяхна страна. Заповядва на кормчията да се върне за нов опит. Когато заемат пак позиция, отново се налага да увещават оцелелите. Сид Морис си спомня как един доста едър моряк скача, подхлъзва се прав по палубата и се удря в перилата, като го спасява единствено бързата реакция на матрос от Бреговата охрана, който го сграбчва, преди да е паднал от кораба. Оцелелият по-късно казва на Сид, че се плъзнал толкова бързо, защото си бил сложил новите обувки, за да спаси и тях.

Общо осемнайсет мъже скачат от танкера на катера, без нито една жертва. Тринайсет души от екипажа обаче решават, че ще е по-безопасно да останат на танкера. Джоузеф изпраща съобщение до щаба: „След маневра на «Акушнет» до танкера качихме оцелели на борда. Направихме два опита. Спасихме петима при първия и тринайсет при втория“.

Капитан Джоузеф иска и получава разрешение да отведе осемнайсетимата в Бостън, защото двама от тях трябва да постъпят в болница. Другите, които се отървават без драскотина, са извън себе си от радост, че вече са в безопасност на борда на катера на Бреговата охрана и се наслаждават на горещо кафе, храна и сухи дрехи. Всички са облекчени. „Най-щастливият момент в живота ми — казва кормчията Хърли Нюман, — беше, когато скочих на палубата на «Акушнет».“

„Акушнет“ напуска сцената на бедствието по мръкване и цяла нощ пътува към Бостън. Когато капитан Джоузеф, екипажът му и оцелелите пристигат там в осем сутринта в сряда, всички са смаяни от огромната тълпа, събрала се на пристанището. Радостни възгласи се надигат от множеството, а колите надуват клаксоните си. Журналистите трескаво снимат оцелелите, които слизат по трапа, и започват да ги обстрелват с въпроси. Когато капитан Джоузеф се появява, се надигат още възгласи и двама от оцелелите, Маси Хънт и Алан Ним, застават до него, прегръщат го през раменете и се усмихват широко пред репортер от „Асошиейтед Прес“. Той запечатва този момент на снимка, която ще се появи на първите страници на няколко вестника в цялата страна.

Когато капитан Джоузеф и „Акушнет“ пристигат в Портланд, там ги очаква друга тълпа, сред която и семейството на капитана. По-късно Джоузеф пише: „Излязох на крилото на мостика, за да приема поздравленията. Докато гледах към събралото се множество долу и махах на жена си, най-малкият ми син извика: Какво стана, тате? Защо не ги взе всичките? Изплаши ли се?“, Джоузеф само се усмихнал и поклатил глава.