Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (12) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 11
Трийсет и шестима в трийсет и шест футова лодка

И да бързаш, и крачка да бавиш — от Смъртта не ще се избавиш.

Сър Уолтър Скот

Уебър отчаяно се опитва да избегне сблъсъка с Майърс Дребния, докато лодката се спуска напред. Той дори се опитва да превключи на заден ход, но така само задавя двигателя още повече. Ървин Маска е последният, който успява да хване Дребния, и плаща за това. Ръцете му са счупени при сблъсъка и той усеща как пръстите му започват да се подуват. Вече няма никакъв шанс да извадят тялото на Дребния. Уебър се опитва да прогони тази мисъл и успешно заобикаля кораба до стълбата, за да прибере последния от „Пендълтън“, Реймънд Сибер.

Анди Фицджералд пак пропълзява в отделението на двигателя с надеждата да го запали отново. Вълна се стоварва върху лодката и той пада върху двигателя точно когато се опитва да го стартира. Бърни чува писъка на Анди, когато свещите прогарят гърба му, и тъкмо смята да изпрати някого да провери какво става, когато Анди внезапно се измъква оттам. Той чувства как на гърба му се надигат мехури, но иначе е добре. Уебър и останалите са надвили Чатъм Бар и са прибрали оцелелите от „Пендълтън“, и това е огромно постижение. Все пак им предстои да се върнат на брега, а това крие още опасности.

* * *

Почти на същото място, където Бърни, Ричард, Фиц и Ървин сега се борят с претоварената лодка, през 1902 г. се провежда много подобна спасителна операция. По време на една зимна виелица на 11 март същата година, две баржи „Уадена“ и „Фицпатрик“, които са теглени от влекача „Суипстейкс“, се натъкват на плитчина. Спасителите от станцията на Мономой Айланд гребат в бурята и успяват да спасят общо десетима моряци от двете бедстващи баржи.

Ден-два по-късно, когато времето се оправя, спасителен влекач се приближава до двете заседнали баржи и започва да ги освобождава от товара с надеждата да са в състояние да плават отново. Работата върви бавно и екипажите са още там на 6 март, когато завалява пороен дъжд и морето става бурно. Влекачът отвежда повечето мъже от двете баржи на брега, но петима, включително собственикът на „Уадена“ У. С. Мак, избират да останат на баржата в бурното море. На другата баржа, „Фицпатрик“, която е на известно разстояние от „Уадена“, са останали трима.

На следващата сутрин Маршал Елдридж, пазачът на спасителната станция на Мономой, научава, че мъжете са още на баржите. Вятърът и вълнението на морето са се засилили и Елдридж се обезпокоява толкова, че изминава пет километра пеша в бурята до скалите на брега на Мономой, за да види какво става с баржите. Докато се взира през дъжда, той вижда нещо, от което сърцето му се свива. Флагът на „Уадена“ е свален, а това е сигнал за бедствие.

Елдридж тича до малкия южен наблюдателен заслон, обажда се на спасителя Сет Елис, и му казва да събере екипаж и да излязат с гребна спасителна лодка в залива до Мономой, към края на пясъчната ивица, където ще ги чака той. Освен Елис още шестима се качват на спасителната лодка и поемат по подветрената страна на Мономой. Всички освен един са семейни с деца.

Елис скоро вижда Маршал Елдридж, който е застанал на брега. Елдридж е висок над метър и осемдесет и тежи сто килограма. Той е корав мъж, роден на Кейп Код, и ходи бос по брега чак до декември.

Когато спасителната лодка се насочва към него, той нагазва във водата и се качва откъм кърмата. Сега екипажът е пълен и мъжете започват да гребат към „Уадена“, като заобикалят от подветрената й страна и спират близо до кърмата. Петимата на борда на баржата са изкарали ужасна нощ, защото вълните безспирно са набивали кораба в плитчините и има опасност от разцепване на корпуса. Сега, когато спасителите са тук, изплашените моряци искат да слязат възможно най-скоро от баржата и веднага започват да се спускат с въже от борда. Тогава се случва нещо много подобно на страховитата сцена при спасяването на „Пендълтън“ — един едър мъж, капитан Олсен, изпуска въжето и пада в лодката, като разцепва на трески една от пейките. За разлика от Дребния, Олсен се претъркаля на дъното на лодката, но двама гребци остават без седалки и това им пречи да упражнят достатъчно сила върху греблата.

Докато Елдридж и хората му се отдалечават от баржата, една вълна залива лодката и петимата спасени мъже се паникьосват, защото мислят, че тя ще се обърне. Те се изправят, вкопчват се в гребците и им пречат да насочват лодката. Елдридж започва да крещи, за да въведе ред, но друга вълна излива още вода в лодката. Никой вече не чува заповедите му и всички се вкопчват в спасителите. Следващата вълна преобръща лодката, тринайсетимата мъже падат във водата и се вкопчват за корпуса, докато разпенената ледена вода продължава да ги залива.

Тъй като са облечени с тежки, подгизнали от вода дрехи, мъжете един по един губят сили, пускат се от лодката и потъват в бурното море. След минути само двама, Артър Роджърс и Сет Елис, са още живи и се държат за лодката, докато разбиващите се в плитчините вълни се стоварват върху тях. По едно време Роджърс започва да се изплъзва, замръзналите му пръсти вече не могат да стискат потопените перила. Елис му крещи окуражаващо, но Роджърс е изтощен, отвръща: „Аз не мога повече“ и океанът го отвлича при другите.

Останал сам, Елис упорито се държи за кила. Лодката се носи към по-спокойни води и той използва тази неочаквана възможност да изрита ботушите и да свали дрехите, които му тежат. Още една щастлива случайност му се притича на помощ — централната греда на лодката изскача от обкова си и той се вкопчва за нея.

Тримата на борда на втората баржа, „Фицпатрик“, не са видели спасителната лодка, която се притича на помощ на „Уадена“. Елмър Майо обаче току-що е излязъл на палубата и случайно забелязва преобърнатата лодка и вкопчения в нея Елис. Майо е от Чатъм и е отгледан в морската традиция, затова решава да рискува живота си, за да спаси Елис. „Фицпатрик“ има малка, дълга 12 фута гребна лодка и Майо моли двама от екипажа да му помогнат да я спуснат до баржата. Единият се опитва да го разубеди, като крещи: „Тази лодка няма да оцелее в бурята, сър!“, но Майо пренебрегва съвета му и щом я спускат на вода, се прехвърля от борда на баржата в нея. Само два дни по-рано тази лодка се е преобърнала в сравнително спокойно море и двете й гребла са изгубени. Новите са много по-къси от оригиналните и не са подходящи за този съд, но Майо не се отказва и тръгва към мястото, където е забелязал за последно Елис.

Когато лодката се издига на гребена на една вълна, Майо се опитва да открие преобърнатата спасителна лодка, но заради пръските, дъждът и пяната не може да види нищо. Той прави всичко по силите си да маневрира и да я насочва към вълните, и след няколко минути забелязва Елис, който още се държи за преобърнатата спасителна лодка. Майо обръща своята и натиска греблата с всичка сила, за да се добере до него.

В смайващ пример за решителност, Елис събира и последните си сили, пуска се от спасителната лодка и се вкопчва в другата, а Майо му помага да се изтегли през планшира. Елис се свлича на дъното. „Бях толкова изтощен — спомня си по-късно, — че не можех да продумам.“ Той няма представа как Майо е успял да стигне до него с тази малка лодка през гигантските разбиващи се вълни толкова близо до брега.

Майо се взира в бурното море и знае, че няма да успее да се добере до баржата, затова обръща към най-близката суша — брега на Мономой, където 7 метрови вълни се разбиват върху пясъка с рев и сред облаци пяна. Тогава Майо забелязва, че един човек тича по брега към тях.

Този човек е Франсиско Блумър, още един спасител от станцията. Майо го изчаква да стигне до място точно срещу лодката и решава да яхне някоя вълна към брега, защото вече има кой да му помогне. Избира вълна и докато тя се надига под лодката, той натиска здраво греблата. По чудо лодката не се преобръща върху разбиващата се вълна и Майо отчаяно се опитва да задържи носа по посока на сушата. В кипящото море водата изпълва лодката и заплашва да я потопи, но Майо продължава да гребе яростно, докато Франсиско Блумър нагазва в прибоя. Блумър се хвърля към лодката и заедно с Майо успяват да я изтеглят на брега, после пренасят Елис в станцията на Мономой.

В откъс от доклада на Спасителната служба на САЩ за този инцидент е изтъкната храбростта на Майо и Елис: „Когато капитан Майо напуска «Фицпатрик» на тази рискована мисия, която е пример за хуманност, той е предупреден, че няма да успее, а когато всичко приключва и мълвата се разнася и зад граница, по целия свят неговият подвиг е обявен за най-благородно и блестящо постижение. Като признание за тази изключителна храброст министърът на финансите го награждава със златен медал, който се връчва единствено на онези, които са показали изключителен героизъм, за да спасят живот в морето. Спасителят Елис, заради предаността му към дълга, огромната храброст и готовността му да се жертва за другарите си, също е удостоен с този медал и е повишен в командир на спасителната станция“.

По-късно Елис изтъква, че смъртта на петимата от баржата и на седмината спасители не е била неизбежна. „Ако онези петима мъже от баржата бяха запазили самообладание и бяха сторили каквото им се казва, всички щяхме да стигнем живи и здрави до брега.“

* * *

Бърни Уебър знае историята на „Уадена“, знае и че неговата претоварена лодка всеки миг може да последва нейната съдба. Те плават в мрака без компас, по който да се ориентират, и Уебър няма никаква представа къде точно се намират. Той няма представа и къде са другите лодки на Бреговата охрана, но разбира, че неговата трябва да е някъде близо до Чатъм или може би южно от Мономой. „Само да успея да се ориентирам накъде е брегът, ще се доберем до Нантъкет Саунд и накрая до по-плитки води някъде в Кейп Код“, опитва да се окуражи той, а след това споделя плана си и с другите мъже на борда.

„Ако лодката внезапно спре и достигне брега — нарежда им той, — не губете време да задавате въпроси, а слизайте и помогнете на ранените. Просто се спасявайте възможно най-бързо!“

Уебър усеща, че ако успее да насочи носа към шибания от бурята бряг и не спира двигателя, мъжете ще разполагат с няколко скъпоценни минути, за да стигнат до сушата. Оцелелите разбират много добре плана му. „Ние сме с теб, капитане!“, викат те и спасените от „Пендълтън“ надават силни възгласи.

Поне един от екипажа на спасителната лодка обаче не е голям оптимист. „Най-тежко за мен беше, когато се връщахме“ — спомня си Ричард Ливси. Ръцете му са притиснати от мъжете на палубата пред строшеното предпазно стъкло. Сега те пак са сред огромни вълни, но без защитата, която огромният корпус на „Пендълтън“ им е осигурявал. CG36500 е натежала от човешкия си товар и мощните вълни продължават да заливат претъпканата палуба. Ливси и останалите сдържат дъха си при всяка вълна, която ги обгръща с леденостудена вода. „Кога ще свърши това?“, пита се Ливси. Има чувството, че продължава вече цяла вечност. Спасителната лодка гази толкова ниско във водата, че сякаш пътуват с подводница „Ако не се издигне поне малко, ще се удавя още тук“, мисли си Ричард.

Уебър отново опитва да се обади по радиото и за своя изненада успява да се свърже със станцията в Чатъм. Началник Клъф звучи повече от изненадан да го чуе. Уебър го информира, че е качил на борда трийсет и двама души от „Пендълтън“ и сега се опитват да се доберат до брега, въпреки че нямат никакъв уред за навигация. Капитанът на един от спасителните катери се включва в разговора и насочва Уебър да обърне и да продължи навътре в морето към тях. Бърни чува още предложения и идеи по радиото как да завърши тази невъзможна спасителна операция. Но и той, и екипажът му вече са взели решение. Насочват се към брега. Бърни оставя радиото и се концентрира върху непосредствената си задача. На спасителната лодка всички са притихнали, докато той отново щурмува вълните.

В това време морето започва да се променя. Вълните вече не са толкова тежки и не се простират на толкова голямо разстояние. Лодката навлиза в по-плитки води. Но това не означава, че опасността е останала зад тях. Все още им предстои да преминат през Чатъм Бар. Уебър преценява възможностите, когато забелязва някаква червена светлина в далечината. Дали е шамандура, или предупредителен сигнал за самолетите от върха на радиокулата? Той потърква изморените си и смъдящи от солта очи. В един момент светлината като че ли е точно над главите им, а в друг — сякаш е под нивото на лодката. Когато се приближават, Уебър нарежда на хората най-близо до прожектора на носа да го включат. Сега примигващата червена светлина е по-ясна и екипажът бързо осъзнава, че това е шамандура в Чатъм Бар, която указва входа към Олд Харбър. Бърни поглежда отново примигващата светлина, после извръща очи към буреносното небе. В сърцето си знае, че Господ ще ги отведе до дома.