Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (21) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finest Hours: The True Story of the U. S. Coast Guard’s Most Daring Sea Rescue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Туджиъс; Кейси Шърман

Заглавие: Часът на героите

Преводач: Боряна Борисова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 07.12.2015

Редактор: Боряна Борисова; Георги Иванов

Коректор: Георги Иванов

ISBN: 978-954-2928-82-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10845

История

  1. — Добавяне

Глава 20
Проблеми с танкери

От историята се учим на какво не сме се научили от нея.

Джордж Бърнард Шоу

Въпреки разследването на Бреговата охрана и последвалите препоръки „Пендълтън“ и „Мърсър“ няма да са последните танкери, които се разцепват на две. Танкери като „Спартан Лейди“, който се разкъсва през 1975 г. южно от Мартас Винярд, и „Честър Полинг“, който има същата съдба през 1977 близо до Глостър, Масачузетс. Но вероятно най-забележителният пример за корабна компания, която поставя печалбата пред сигурността на служителите си, идва шест години по-късно, когато 31 души потъват в ледените води близо до Вирджиния. Натоварен с 27 000 тона въглища, 605-футовият танкер „Марин Електрик“ потегля от Норфолк, Вирджиния, към електроцентралата в Брайтън Пойнт, Съмърсет, Масачузетс, през февруари 1983 г. Построен като Т-2 танкер през 1944 г., корабът е модифициран за превоз на въглища през 1962 г. През 83-та той е вече на 39 години и никак не е в добра форма. „Марин Електрик“ е прехвърлил над два пъти стандартната възраст за „пенсия“ и това си личи. Корабът има некачествени заварки, а люковете по корпуса са в много лошо състояние. Човек от екипажа е преброил 90 пукнатини по люковете, които са износени и изтънели след 40 години в морето. През 1982 г. представител на производителя на въпросните люкове предупреждава собствениците на кораба, „Марин Транспорт Лайнс“, за опасността, която крие износването на люковете, но те така и не са инспектирани. Според бившия репортер във филаделфийския „Инкуайърър“, Робърт Фръмп, чието описание на трагедията е част от отличната му книга от 2001 г. „Докато морето ги освободи“, близка връзка между собствениците на кораба и корабните инспектори прави възможно корабът да остане на вода без никакви проблеми. Като разбира добре политиките и печалбите, за които става дума, един член на екипажа се осмелява сам да сигнализира за нередностите. Помощник-капитан Клейтън Бабино съобщава на Бреговата охрана за сериозни проблеми само месеци преди трагедията. Той моли за инспекция на кораба, който тогава е на сух док в ремонтната корабостроителница на Роуд Айланд. Бабино описва пукнатините по палубата и моли Бреговата охрана да инспектира износените люкове. По някаква мистериозна причина неговото предупреждение остава без реакция. По-късно Клейтън Бабино ще е сред жертвите след разкъсването на този ръждясал кораб на сто и петдесет километра от Руди Инлет, Вирджиния.

Корабът потъва само часове след като екипажът се отзовава на съобщение от Бреговата охрана, че 65-футова рибарска лодка „Теодора“ бедства заради разразила се буря. „Марин Електрик“ вече е отминал лодката и сега трябва да се върне и да промени курса си в бурното море. Корабът е под ударите на почти 12-метрови вълни, докато се опитва да стигне до бедстващата „Теодора“. Когато най-сетне се озовават на мястото, мъжете от екипажа с облекчение виждат, че хеликоптер на Бреговата охрана кръжи над лодката и вече сваля към нея помпи, с които рибарите да изхвърлят проникналата вода. „Теодора“ като че ли ще оцелее, но Бреговата охрана моли „Марин Електрик“ да остане наблизо през следващите няколко часа. Капитанът на кораба Фил Корл се подчинява, но само час по-късно вече съжалява за това. Морето става още по-бурно и „Марин Електрик“ е подхвърлян от вълните, които заливат палубата и сцепените товарни люкове. Ако това беше боксов мач, „Марин Електрик“ вече щеше да се държи за въжетата и да чака гонгът да го спаси. В шест и половина следобед капитан Корл се свързва по радиото с Бреговата охрана и съобщава, че корабът се люлее силно и поема вода и че ще имат сериозни проблеми, ако не потеглят скоро. Капитанът на „Теодора“ в този момент се обажда да съобщи, че помпите са си свършили работата и дава на Корл зелена светлина да потегля. Бреговата охрана също дава съгласието си и „Марин Електрик“ поема към южния бряг на Масачузетс, който е на 32 часа път оттам. Корабът продължава да плава като таран през издигащите се водни стени, докато рано на следващата сутрин екипажът не забелязва, че носът пори вълните наклонен надолу. Капитанът е нов на този кораб и никога не е попадал в подобна буря с него. Фил Корл вика ветеран от екипажа, който заедно с главния инженер заключава, че корабът е в сериозна опасност. След като изпращат зов за помощ, мъжете приготвят спасителните лодки. Капитанът отново се опитва да се добере до сигурен пристан, като се насочва към входа на залива Делауеър. Подобно на капитан Чарлс Бърджис на „Честър А. Полинг“, Фил Корл наводнява няколко товарни цистерни с надеждата да стабилизира кораба. Въпреки всички усилия на екипажа обаче вече е твърде късно. Вятърът се е променил и сега е северозападен, а морето залива палубата. Капитан Корл нарежда на екипажа да се събере при спасителните лодки. Мъжете, всички облечени с дебели дрехи, изпълняват заповедта, но не очакват наистина скоро да изоставят кораба. Те сгъват покривалата на спасителните лодки и ги оставят настрани, уверени, че не след дълго ще се наложи да ги покрият отново. „Марин Електрик“ значително е забавил ход и сега се движи едва с 1,5 възела. С тази скорост капитан Корл още е в състояние да насочва кораба чрез руля и да поддържа курса до 10 градуса отклонение. Обаче носът продължава да се накланя надолу и фордекът вече е почти на два метра под водата. Вълните достигат до трети товарен люк и екипажът не може да определи дали износените люкове ще устоят на напрежението, защото те са напълно потънали под водата. Точно след четири сутринта капитан Корл отново се свързва с Бреговата охрана. „Мисля, че ще изгубя кораба — заявява той. — Започна да се накланя силно надясно.“ В това време радиооператорът се втурва на мостика със съобщение от два търговски кораба. Новините не са добри. Те ще пристигнат на мястото едва след няколко часа. Капитан Корл знае, че „Марин Електрик“ няма да издържи толкова дълго. В този момент корабът вече е в дълбоки шейсет метра води на 54 километра източно от Чинкотиг, Вирджиния. Той се накланя опасно на десет градуса надясно и капитанът нарежда на кормчията да напусне поста си, защото рулят вече е напълно безполезен. В 4:10 ч. сутринта Бреговата охрана информира екипажа, че до половин час при тях ще дойде спасителен хеликоптер. Трийсет минути след този разговор капитан Корл казва на Бреговата охрана, че хората му се готвят да напуснат кораба. Последното гласово съобщение е приблизително в 4:14 ч. сутринта:

„Напускаме кораба веднага, напускаме кораба веднага!“

 

 

Преди да напусне мостика, третият помощник-капитан Джийн Кели включва сирената за напускане на кораба, но така и не включва общата аларма. Екипажът приготвя спасителната лодка на десния борд, когато „Марин Електрик“ се извърта толкова внезапно, че голяма част от хората падат в ледения океан. „Когато паднах във водата и погледнах нагоре, видях капитан Корл да прескача перилата, за да скочи във водата — казва третият помощник-капитан по-късно. — Тогава го видях за последен път.“ Огромният кораб се преобръща веднага, като отнася останалите от екипажа със себе си. Първи помощник-капитан Боб Кюзик казва, че приличало на водовъртеж, когато вода изтича от вана, само че умножено милиард пъти. „Аз се борех да изплувам… намирах се пред машинното и светлините още светеха… погледнах право през илюминатора и се понесох покрай него… изплувах на повърхността, поех дълбоко дъх и видях недалеч от мен комина на кораба, беше почти хоризонтален. Заплувах, за да се отдалеча от него.“

 

 

Боб Кюзик и още двама от екипажа успяват да се доберат до две спасителни гумени лодки, докато друга група оцелели са се вкопчили в спасителни пояси и подскачат по осемметровите вълни. Но не вълните ги убиват, а температурата на водата, която е малко над нулата. Мъжете поддържат контакт помежду си, като викат в мрака. Те продължават така няколко мъчителни минути, но накрая замлъкват. От шестимата със спасителни пояси само един е още жив, когато хеликоптерът на Бреговата охрана пристига след трийсет минути.

 

 

Когато всичко свършва, само трима, включително Боб Кюзик и Джийн Кели, оцеляват след потъването на „Марин Електрик“. Двайсет и четири тела са извадени от океана, много от тях покрити с нефт. Съдебният лекар заключава, че повечето са умрели от хипотермия. Телата на седмина от екипажа, включително на капитан Фил Корл, така и не са открити.

Трагедията с „Марин Електрик“ е ужасно престъпление на човешката некомпетентност, което коства живота на трийсет и един души. Така и никой не е подведен под наказателна отговорност за смъртта им, но бедствието все пак води до най-мащабните реформи в историята на мореплаването: по-строги инспекции от страна на Бреговата охрана и бракуването на повече от 70 танкера от ерата на Втората световна война, които са останали в морето още четиридесет години след края й. Бреговата охрана създава и програма, която изисква на всички танкери да имат специални костюми за екипажа по време на зимни преходи през Северния Атлантик. Неопреновите костюми, предназначени да изолират от студа, ще помогнат на падналите в морето моряци да се преборят с хипотермията, докато дойде спасение.

* * *

Двете части на „Пендълтън“ остават до брега на Чатъм, Масачузетс, почти двайсет и шест години и служат като мрачно предупреждение за всички, които си вадят хляба в морето, че то може да е безмилостно. От хиляди години океанът ни дава благата си и събира дълговете си. Дългове, покривани от удавниците, но и от онези, които остават на сушата. Подобно на близките на другите осмина загинали, семейството на капитана на „Пендълтън“ Джон Дж. Фицджералд също не може да проумее защо океанът, който им е дал толкова много, е взел най-скъпото в замяна. И все пак семейството на капитана е привлечено от разбития корпус на танкера. През следващите години вдовицата на Фицджералд Маргарет и четирите им деца неведнъж изминават 140-километровия път от Рослиндейл до Чатъм. Така Маргарет се опитва да поддържа жив спомена за съпруга си. Синът им, Джон Дж. Фицджералд II, така обиква този район, че започва да го нарича свой дом. По-късно той ще създаде семейство в Чатъм и неговият син също ще последва зова на морето и ще лови риба във водите, които преди толкова много години са отнели живота на дядо му.

Направени са няколко опита да се изкарат на брега останките на „Пендълтън“, чиято стойност като скрап възлиза на шейсет хиляди долара. Това обаче притеснява защитниците на околната среда, които се страхуват, че евентуален разлив на гориво от танкера може да замърси местния бряг и да унищожи диви растителни и животински видове. Джон Ф. Кенеди, тогава щатски сенатор, настоява всякакви спасителни операции да бъдат одобрени и наблюдавани от Бреговата охрана на САЩ и инженерни войски.

По-късно инженерни войски ще изиграят водещата роля в потопяването на частите на танкера веднъж завинаги. Печално известната вихрушка от 1978 г. оголва надстройката на „Пендълтън“, която все още е над водата. Останките се превръщат в заплаха за мореплаването в района, защото кърмата, която вече е потънала, не се вижда от управляващите малки съдове в оживените води на Чатъм. Извикани са фирми, които да нарежат колкото е възможно от стоманата, преди останките да бъдат взривени от инженерни войски и погребани в морето само на пет километра от Мономой.