Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (18) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Finest Hours: The True Story of the U. S. Coast Guard’s Most Daring Sea Rescue, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
SilverkaTa (2018)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Туджиъс; Кейси Шърман

Заглавие: Часът на героите

Преводач: Боряна Борисова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“

Излязла от печат: 07.12.2015

Редактор: Боряна Борисова; Георги Иванов

Коректор: Георги Иванов

ISBN: 978-954-2928-82-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10845

История

  1. — Добавяне

Глава 17
Открития на носа на „Пендълтън“

Всичко освен Смъртта е поправимо.

Емили Дикинсън

В дните след бедствието спасителите от станция Чатъм правят няколко опита да се качат на носа на „Пендълтън“, който сега е потънал на 16 метра под вода, близо до плаващия фар „Полък Рип“, на почти двайсет километра от брега на Чатъм. „Изглежда доста трудна работа — казва началник Даниел Клъф на репортерите два дни след спасителната операция. — Но мисля, че трябва да опитаме да го приберем.“ Обаче морето остава бурно и пречи на спасителите да се качат на борда на нестабилния кораб. Междувременно те патрулират по брега в търсене на тела, изхвърлени от морето. Не намират никакви.

Съдбата на останалите от екипажа на „Пендълтън“ без съмнение е била голяма тревога за собствениците на кораба, но те е трябвало да решат и какво да правят с двете половини на огромния танкер, който още е бил пълен с гориво. Представители на „Нешънъл Бълк Кериърс Инкорпорейтед“ се срещат с членове на нюйоркска фирма, която вади отломки от морето, в „Уейсайд Ин“ в Чатъм, като се надяват на най-доброто. Собствениците смятат, че все още могат да извлекат двете части на кораба на сух док и да ги заварят отново.

 

 

В неделя, на 24 февруари, времето най-сетне се оправя, а разцепеният кораб е от цяла седмица в морето. Ричард Ливси, Мел Гътро, кормчията Чик Чейс и още двама от Бреговата охрана на Чатъм се присъединяват към моряците от спасителния влекач „Кърб“, които се отправят към носа на „Пендълтън“. Морето е отнесло корпуса на мястото на „Полък Рип“ и плаващият фар е преместен преди два дни, за да не се сблъска с него. „Пендълтън“ се носи почти изправен във водата, като върхът на носа е издигнат под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Морето вече е спокойно и мъжете успяват да се качат на борда сравнително лесно. Ричард Ливси остава на спасителната лодка, защото още не може да забрави лицето на Майърс Дребния — то го преследва и наяве, и насън. Ливси не знае какъв ужас очаква мъжете, които претърсват носа на „Пендълтън“, но знае, че ще е нещо, на което не иска да става свидетел. Мел Гътро също не изгаря от нетърпение да се качи на танкера: „Бяхме малко изплашени от перспективата да се качим на този корпус, защото не знаехме кога ще промени положението си“. Все пак той и останалите се качват на борда откъм разцепения край и започват да се катерят по наклонената палуба, като се държат за перилата, защото дори една погрешна стъпка би ги запратила в ледената вода. Температурите още са много ниски, но слънцето грее силно и това им осигурява необходимата светлина, за да започнат търсенето. Щом слизат във вътрешността на кораба, използват фенерчета. „Беше зловещо — спомня си Гътро, — защото в кораба се чуваха всякакви шумове, вероятно от водата, която нахлуваше в разцепения корпус.“ Мъжете претърсват кораба и не откриват никакви тела над ватерлинията. Изглежда, че капитан Джон Фицджералд и седмината от екипажа му са били отнесени в морето. Това се опровергава, когато Мел Гътро и останалите наближават каютите на носа и правят печално откритие. Влизат в отделението бавно и фенерчетата им осветяват човешка фигура, изпъната на един тезгях. По всичко личи, че човекът е мъртъв. Покрит е с вестник в явен опит да бъде спасен от хипотермията. Краката му са напъхани в торби със стърготини, а обувките и чорапите са на пода. Мъжът не е имал достъп до одеяла, които са се намирали в жилищните каюти и камбуза, които са на кърмата. Явно се е барикадирал в това помещение и не е чул или видял лодките на спасителите, които идват да ги спасят преди шест дни.

„Лицето му беше застинало в ужасено изражение — спомня си Гътро. — Младият мъж е бил изплашен до смърт. Какъв ужасен начин да умреш — сам.“ Гътро предполага, че младежът вероятно е бил на вахта в предната част на кораба, където е трябвало да включи сирената за мъгла, ако забележи друг кораб.

Но смъртта му не е почетена с минута мълчание от страна на моряците от спасителния влекач. Един от тях започва да ругае трупа: „Кучи син. Заради теб ни отмениха отпуска“. Гътро и мъжете от Бреговата охрана са отвратени от тези думи. „Моряците от търговската флота са доста коравосърдечни типове — спомня си той, защото и начинът, по който са отнесли трупа, е бил също толкова притеснителен. — Те просто го хвърлиха в лодката, сякаш беше някаква мъртва риба“, спомня си Ричард Ливси.

След претърсването на трупа е намерена шофьорската му книжка, от която става ясно, че това е двайсет и пет годишният Хърман Дж. Гатлин от Грийнвил, Мисисипи. По-късно това е потвърдено при сравняване на отпечатъците от левия палец на трупа с този на идентификационната карта на Гатлин.

Трупът е откаран в станцията на Чатъм и оставен в една пристройка до пристигането на съдебния лекар. По-късно този ден доктор К. Х. Кийни идва в станцията и прави преглед на трупа. По тялото са открити леки наранявания, но няма други следи от травма или счупени кости. Доктор Кийни заключава, че причината за смъртта е измръзване и шок, като изненадващо добавя, че е настъпила още през първия ден от корабокрушението: „Умрял е преди полунощ на осемнайсети февруари“.

Ще остане загадка какво се е случило с капитан Фицджералд и другите мъже на носа. Дали са били отнесени от морето скоро след разкъсването на танкера, или са паднали от някое мостче в опит да достигнат до предната част на кораба, също като радиста Джон О’Райли на носа на „Мърсър“? Или са убити в мига на инцидента, както предполага оцелелият Оливър Гендрон. Той твърди, че когато корабът се е разкъсал на две, „двайсетметрова вълна ни издигна така, че носът щръкна право нагоре. Тогава ние слязохме долу и чухме стържене и оглушителен трясък. Когато се стоварихме в браздата след вълната, мачтата падна и се стовари върху надстройката. Трябваше да съм там, но бях на кърмата и играех карти.“ Гендрон добавя, че според него мачтата е наранила или убила мъжете в надстройката, включително капитан Фицджералд.

Гендрон може и да е прав, но единственият, който вероятно е видял какво се е случило с капитан Фицджералд и останалите от екипажа, е Хърман Гатлин, чието мъртво тяло сега лежи в станция Чатъм.