Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (5) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 4
„Не може да е истина…“

Плавай напред, винаги към дълбоки води.

Уолт Уитман

На борда на „Истуинд“ радиооператорът Лен Уитмор е във връзка с радиста Джон О’Райли на „Мърсър“. Лен се опитва да окуражава екипажа на „Мърсър“, съобщава им, че „Истуинд“, „Унимак“, „Маккълоу“ и „Якутат“ са на път към мястото на бедствието и че току-що са потеглили и моторни спасителни лодки, самолети и още един катер. Прогресът на „Истуинд“ в свирепата буря обаче е невероятно бавен и Лен си мисли с безсилие, че ще минат часове, преди да достигнат танкера.

Командващите на Бреговата охрана знаят, че трябва да стигнат възможно най-бързо до мястото на бедствието, защото 43-мата на „Мърсър“ могат да загинат всеки момент, и затова изпращат моторни спасителни лодки от Чатъм и Нантъкет. Да изпратиш 36-футови спасителни лодки в море с два пъти по-големи от тях вълни е трудно решение, защото те могат да станат следващите жертви на океана.

Първата спасителна лодка, изпратена в бурята, потегля от станцията в Брант Пойнт, Нантъкет. Капитан е главен старшина Ралф Ормсби, а екипажът му е тричленен: Алфред Рой, Доналд Питс и Джон Дън. Четиримата мъже трябва да изминат 160 опасни километра, за да стигнат до двете половини на „Мърсър“, а лодката им се движи едва с четири километра в час, защото вълните са толкова големи, че често заливат екипажа.

След като потеглят от Нантъкет, те се изправят пред страховитата задача да прекосят опасния Полък Рип Чанъл, чиито водещи шамандури са откъснати от морето. Почти веднага изпадат в беда.

„Рой, който беше на руля, падна и аз поех управлението — казва Ормсби. — Лодката се изправи почти вертикално, докато вълните се разбиваха в носа й. Внимавахме кога се издигат вълните, за да насочваме лодката към тях.“

Втора 36-футова моторна спасителна лодка потегля от Чатъм. Командирът на станцията подофицер Даниел Клъф получава заповед да изпрати лодка и на свой ред съобщава на командира на станцията в Сайчуат, Масачузетс, Доналд Бангс, да събере екипаж и да го изпрати към „Мърсър“. Бангс бързо сформира екипаж от инженер първа степен Еймъри Хейнс, старшина трета степен Антонио Балерини и матрос Ричард Чиконе. Когато Бърни Уебър чува заповедта, си казва: „Господи, те наистина ли мислят, че спасителната лодка и екипажът й могат да стигнат толкова навътре в морето в такава буря и да открият разкъсания кораб насред снежната вихрушка и огромните вълни само с един компас?“. Уебър знае, че дори хората му да не замръзнат до смърт, никога няма да успеят да спасят мъжете от двете части на „Мърсър“ в бурята. Той е приятел с тези момчета и се чуди дали ще ги види отново живи.

Тревогите на Уебър, че приятелите му ще замръзнат, са съвсем основателни, тъй като студът може да окаже влияние и върху способността им да управляват лодката и да реагират на случващото се. Една от първите реакции на тялото при настъпване на хипотермия е да се намали притокът на кръв към крайниците, където има голяма концентрация на кръвоносни съдове. През първия час в морето екипажът на спасителната лодка ще страда от намалено кръвоснабдяване на крайниците, защото телата им ще се опитват да запазят топлината на жизненоважните органи, особено на сърцето. Но слабото кръвоснабдяване на крайниците води до понижена способност да изпълняват задачите си. Ако моторът на лодката изгасне, пръстите им няма да са достатъчно сръчни, за да разрешат проблема. Ръцете и краката им също ще измръзнат, защото температурата на кожата ще се понижи, кръвта им ще се сгъсти като машинно масло в студено утро, а краката и ръцете им ще се станат сковани и трудно подвижни. А през 1952 г., преди появата на неопреновите ръкавици и полипропиленовите долни облекла, единствената защита за кожата на моряците са защитните гумирани облекла.

Издръжливостта на екипажите на Ормсби и Бангс ще бъде поставена на огромно изпитание в леденото море — ако разбира се, преди това лодките им не се обърнат.

* * *

Първи при бедстващия „Мърсър“ пристига не спасителен съд, а транспортният кораб „Шорт Сплайс“. По това време носът и кърмата на „Мърсър“ вече са се раздалечили. „Шорт Сплайс“ се приближава колкото посмява до кърмата с надеждата да им хвърли въже. Морето обаче е толкова бурно, че капитанът на „Шорт Сплайс“ се отказва от това намерение и остава наблизо, в готовност да извади мъжете от водата, ако се стигне дотам.

Самолети се издигат в бурното небе от станцията на Бреговата охрана в Салем, Масачузетс, и от военновъздушната база на флота в Куонсет Пойнт, Роуд Айланд. Един от самолетите пристига преди катерите, около два следобед. Пилотът Джордж Уагнър съобщава по радиото, че „танкерът определено е на дрейф, кърмата е по вятъра и почти потопена“ Освен това докладва, че спасителните лодки на „Мърсър“ ги няма и по положението на спускателните им механизми съди, че част от екипажа е напуснал кораба. Пилотът обръща самолета по вятъра и търси спасителните лодки, но не открива нито една.

Горе-долу по времето, когато самолетите пристигат на мястото на бедствието, командирът на станцията Клъф и старшина първа степен „Чик“ Чейс са в наблюдателната кула на Чатъм, където се намира радарът. По-рано през деня той е аварирал, но сега е поправен и първото, което виждат на екрана, са два странни обекта. „Обектите — спомня си Чейс — бяха само на десетина километра от брега, някъде близо до мястото, където трябваше да е «Мърсър». Зачудих се как «Мърсър» се е озовал чак там и тогава осъзнахме, че нещо не е наред“. Клъф и Чейс знаят, че вятърът духа на юг, и все пак, ако обектите на екрана са двете части на „Мърсър“, значи те са придвижили на северозапад. В това няма логика и Клъф веднага се обажда в базата, откъдето съобщават на пилота Джордж Уагнър, който вече лети над кърмата на „Мърсър“.

Уагнър се опитва да овладее самолета в бурята и се чуди какво, за бога, е това объркващо съобщение. Взира се в кърмата на „Мърсър“ и си мисли, че е невъзможно носът на кораба да е изминал 80 километра по посока на Чатъм. И как така техният радар е засякъл два обекта? Единственото, което може да направи сега, е да обърне самолета и да поеме на запад, за да огледа лично. За щастие снегът вече се е превърнал в дъжд и суграшица и видимостта малко се е подобрила.

Уагнър лети ниско, блъскан от вятъра, но скоро успява да стигне до плаващия фар „Полък Рип“. Колкото и да е невероятно, недалеч от фара той вижда нос на танкер. Забелязва обаче, че надстройката му е кафява, а не бяла като надстройката на кърмата на „Мърсър“. Клати невярващо глава и описва кръг, за да го огледа отново. Тогава зяпва от изумление, защото на носа с големи бели букви е изписано името „Пендълтън“! Когато съобщава по радиото какво е видял, всички в Бреговата охрана са смаяни. Не могат да повярват, че и втори кораб, на петдесет километра от „Мърсър“, също се е разцепил на две.

Радистът Лен Уитмор на борда на „Истуинд“ е изумен и се чуди дали е разбрал правилно думите на пилота. Още един танкер! До този момент никой дори не е споменавал името „Пендълтън“. „Не може да е истина, трябва да има някаква грешка“ — мисли си Лен.