Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (3) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 2
„Пендълтън“

Северният Атлантик е стихия, шибана от ледени ветрове, той е безкрайни връхлитащи вълни, които се сблъскват и сливат в кипящ хаос, а ревът им е безкраен тътен, кипеж, ужас, примесен с писъка на вятъра.

Хенри Бестън

Капитан Джон Дж. Фицджералд-младши е нов на „Пендълтън“, но е запознат с непредсказуемото време в Нова Англия. Той е поел командването на 503-футовия, 10 448-тонен Т-2 танкер само преди месец, но този мъж с изпито лице, жител на Рослиндейл, Масачузетс, познава тукашните води и изпитва здравословен респект към опасностите на Северния Атлантик. Фицджералд е роден в Бруклин, Ню Йорк, и е син на морски капитан от Нова Скотия. Той тръгва по стъпките на баща си в търговския флот и служи като капитан на танкер по време на Втората световна война. След войната баща и син работят за „Нешънъл Бълк“, транспортен концерн със седалище в Ню Йорк.

На 12 февруари „Пендълтън“ потегля от Батън Руж, Луизиана, към Бостън. Танкерът пренася 122 000 барела керосин и гориво за битови цели от Тексас; и деветте му цистерни са пълни. Като повечето екипажи на танкери, мъжете на борда на „Пендълтън“ са смесица от опитни ветерани и напълно случайни хора и — както винаги — са от всякакви раси и вероизповедания. Някои прекарват времето като играят на карти, но други не се опитват да се сприятелят с колегите си, а при всяка възможност се записват за допълнителни смени, за да слязат накрая от кораба с пълни портфейли.

За Фицджералд и екипажа му от четиридесет души пътуването е трудно от самото начало. „Пендълтън“ попада в силна буря близо до Кейп Хатерас, Северна Каролина, и лошото време ги съпътства като прокоба по целия път нагоре по крайбрежието. Сега, пет дни след отплаването, екипажът е изправен пред най-тежкото изпитание: снежна буря, която сякаш никога няма да утихне. В района на Бостън снежната покривка достига 20 см и армия от общински служители с 200 камиона и 25 снегорина се опитва да прочисти центъра на града и тесните улички в Бейкън Хил. Саут Шор е заливан от огромни вълни, които скъсват деветметровия вълнолом на крайбрежния град Сайчуат. По на юг 4000 телефонни линии са прекъснати от дебелия лед и натрупалия сняг. В Мейн е дори по-зле. Голяма част от северна Нова Англия е погребана под деветдесет сантиметра тежък мокър сняг. Това се превръща в най-опасната снежна буря от години. Повече от хиляда шофьори в Мейн са заседнали по пътищата под високи над три метра преспи. Мнозина остават в капан в автомобилите си до 36 часа, преди да дойде помощ. Предвиденото състезание със снегоходки в Луистаун, Мейн, е отменено заради твърде много сняг!

„Пендълтън“ достига покрайнините на Бостън Харбър късно вечерта в неделя, на 17 февруари, и четиридесет и една годишният капитан няма търпение да се прибере при жена си Маргарет и техните четири деца; неколцина от екипажа също наричат Нова Англия свой дом и искат да видят семействата си. Но това ще трябва да почака, защото видимостта е лоша и капитан Фицджералд не може да забележи лъча на бостънския фар през снежната пелена. Без него той не би рискувал живота на хората си, като преведе огромния танкер към пристанището и покрай трийсет и четирите острова, които осейват региона. Затова Фицджералд мъдро нарежда „Пендълтън“ да се върне в открито море, където по-лесно ще посрещне бурята и ще чака видимостта да се подобри.

С наближаването на полунощ „Пендълтън“ се озовава насред виелица с арктически ветрове, които го връхлитат от всички посоки. Оливър Гендрон тъкмо е приключил игра на карти с момчетата от машинното. Четиридесет и седем годишният стюард от Честър, Пенсилвания, е събрал печалбата си и възнамерява да се прибере в своята каюта в предната част на кораба, но момчетата го молят да остане. Вълните вече са с височината на малки сгради и ако излезе на палубата, може да го пометат в ледения океан. За да се върне в каютата си, Гендрон трябва да напусне секцията на кърмата и да прекоси мостчето, което особено нощем е много опасно. Затова той се съгласява, че не бива да напуска кърмата, намира си койка и се опитва да поспи.

Към четири сутринта „Пендълтън“, въпреки че се опитва да запази позицията си в залива Кейп Код, е изтласкан от ветровете към Провинстаун и към океана източно от Кейп Код. Огромните вълни вече заливат кърмата, но танкерът се движи добре и капитанът не се страхува за сигурността на хората си. През следващите два часа обаче това ще се промени. Към пет и половина корабният инженер Реймънд Л. Сибер от Норфолк, Вирджиния, нарежда на вахтения да не позволява на никого от екипажа да минава по моста от носа към кърмата, а после намалява скоростта на танкера до седем възела.

След минути, към 5:50 ч., във вътрешността на кораба отеква силен тътен и екипажът усеща как гигантският танкер се надига в кипналия океан. Следва трус и оглушителен трясък, когато след секунди носът на „Пендълтън“ се накланя надолу.

Осемнайсетгодишният матрос Чарлс Бриджис от Палм Бийч, Флорида, е заспал на койката си, преди корабът да започне да се тресе, но ужасният шум го кара да скочи веднага на крака.

„Грабнах панталоните, обувките си и спасителната жилетка и хукнах към палубата — спомня си Бриджис. — Отидох в столовата, където се бяха събрали някои от останалите. Захранването се беше изключило и вътре беше много тъмно, затова не можехме да разберем какво става. Преди някой да ме спре, аз грабнах едно фенерче и изтичах на моста да видя какво правят мъжете на носа. Осветявах с фенерчето металното мостче и бързо тръгнах към средата на кораба. Вълните бяха огромни, пръските им шибаха палубата и се смесваха със суграшицата. После спрях насред крачка, защото мостчето пред краката ми изчезна и аз осъзнах, че още две крачки — и ще падна право в океана.“

Бриджис се обръща и тръгва бързо към столовата, като крещи: „Загазихме! Корабът се е разцепил на две!“.

Част от екипажа иска веднага да спуснат спасителните лодки, но Бриджис им казва, че това е лудост, защото лодките нямат никакъв шанс при такива огромни вълни.

На най-долната палуба на кораба, където е котелното, никой не знае какво се случва, но огнярят Франк Фато от Атълбъро, Масачузетс, се опасява от най-лошото. Фато работи от девет години в морето, той е едър мъж с гъсти мустаци, които обрамчват четвъртитата му челюст и го карат да прилича на съвременен капитан Ахав^[1]. Оцелял е след торпилирането на неговия разрушител в Средиземноморието през Втората световна война и след експлозията на „Грандкамп“, която вдига висока 5 метра приливна вълна, убила стотици в Тексас Сити, Тексас, през 1947 г.

Фато усеща как „Пендълтън“ подскача, чува силната експлозия и опитва да се задържи, когато танкерът подскача още по-силно. Фато веднага си спомня за бедствията, от които е излязъл жив, и вярва, че късметът най-накрая го е изоставил. След няколко минути главният инженер Сибер нахлува в котелното и крещи: „Корабът се разцепи на две!“.

* * *

Малко след разцепването на кораба първият помощник-инженер Дейвид Браун, който е на вахта на мостика на кърмата на „Пендълтън“, превключва двигателите и намалява скоростта. След няколко секунди главният инженер Сибер нарежда на Браун да ги изключи напълно. Целият екипаж вече се е събудил от страховития тътен и мъжете излизат от каютите си, за да разберат какво става. Всички са почувствали трясъка и мнозина са видели огромно огнено кълбо. Хенри Андерсън от поддръжката, наричан още „чистача“, от Ню Орлиънс, лежи на койката си, когато усеща нещо, което по-късно описва като „силно друсане“. Грабва спасителната жилетка и хуква към столовата, откъдето може да види разрушението с очите си. „С едно от момчетата взехме чук и заковахме вратата, защото водата започна да нахлува“, спомня си той.

Вторият чистач, трийсет и пет годишният Фред Браун (няма връзка с Дейвид Браун), се събужда стреснат на койката си. Той е започнал работа на „Пендълтън“, след като дълги години е работил като рибар в бурния залив Каско в Мейн. До брега на Мейн са срещнали съдбата си повече от четиридесет кораба, статистика, която е добре позната на бившия рибар. Фред Браун трябва да издържа жена и четири деца в Портланд и вярва, че работата на танкера е по-безопасна от тази на рибарски траулер. Когато чува първия страховит тътен, той си мисли, че „Пендълтън“ се е ударил в скала. „Чух страшен шум — казва Браун по-късно. — Сякаш се разкъсваше огромен лист ламарина.“ Той навлича бързо дрехите си и хуква към палубата, където заедно с още няколко моряци формират нещо като жив щит срещу нахлуващите през кърмата вълни. Докато ледените пръски го жилят, Браун гледа невярващо как носът на кораба отплава напред и изчезва в снежната пелена. По време на разцепването капитан Фицджералд и неколцина от офицерите са в надстройката на носа. И вече ги няма.

Четиридесет и шест годишният Джоузеф Зептарски работи в морето от 1926 г. и никога досега не е падал от койката си. Той е от Сентрал Фолс, Роуд Айланд, тъкмо е приключил смяната си в столовата и спи дълбоко, когато танкерът се разцепва. Зептарски пада от койката си на пода на каютата и се събужда замаян и объркан. Изправя се, грабва спасителната жилетка и излиза на палубата, където е посрещнат от най-големите вълни, които е виждал през живота си.

Четиридесет и девет годишният Уолъс Куайъри, трети помощник-инженер, е видял какво ли не през двайсетгодишния си стаж в морето, но никога не е виждал, нито е изпитвал нещо подобно. След експлозията Куайъри грабва спасителната си жилетка и библията, която майка му е дала преди осем години. Той я носи на всяко пътуване и смята, че тя е неговият духовен пазител. Докато Уолъс и останалите бягат от каютите и се качват по стълбата към палубата, библията изпада от ръцете му и той я вижда как се търкаля надолу, докато другарите му го бутат нагоре, за да се доберат до палубата. Няма време да се връща за нея. „Излязох на кърмата, вълните бяха високи поне 16 метра — спомня си той. — Помитаха палубата, най-горната палуба, и стигаха почти до върха на мачтата.“ Другите от екипажа определят вълните като поне двайсетметрови.

Куайъри намира най-младия в екипажа, шестнайсетгодишният Карол Килгор, и го държи здраво, докато вятърът и вълните ги блъскат по палубата. Куайъри и останалите се грижат за момчето по време на пътуването още от Портланд, Мейн. Килгор е на служба едва от четири седмици. Подобно на Бърни Уебър преди почти десетилетие, рошавият хлапак се е присъединил към търговския флот в търсене на тръпка и приключения. След месец той се озовава изплашен до смърт и свит на заливана от огромни вълни палуба на своето първо и вероятно последно пътуване.

Надеждата се връща за миг, щом треперещите моряци виждат пак носа на „Пендълтън“. Но той се блъсва леко в кърмата и отплава като привидение с капитан Фицджералд и седмина от екипажа: първи помощник-капитан Мартин Моу, втори помощник-капитан Джоузеф У. Колган, трети помощник-капитан Харолд Банкъс, радиооператорът Джеймс Дж. Гриър, матрос Джоузеф Л. Ландри, матрос Херман Дж. Гатлин и матрос Били Рой Морган. Почти всички членове на командния състав на кораба са отделени от останалия екипаж. Измъчените оцелели на кърмата се молят за живота на другарите си и чакат от най-висшия офицер сред тях да им даде някакви заповеди и надежда.

Само на трийсет и три години, главният инженер Реймънд Сибер трябва да поеме командването на кърмата на „Пендълтън“. Той събира екипажа, който сега наброява трийсет и двама души, и им нарежда да затворят всички херметически врати, освен онези към котелното и машинното, и определя вахтени в двата края на палубата. После тръгва да оцени щетите и вижда, че „Пендълтън“ излива товара си от керосин и нафта в морето — гъстата черна течност покрива пенестите гребени на гневните вълни, които се стоварват върху кораба. Танкерът се е сцепил на две при преградата между седма и осма цистерна.

„Пендълтън“ е T2-SE-A1, по-известен като танкер Т-2. Тези кораби са си спечелили доста съмнително прозвище и някои критици ги наричат дори „серийни потъвачи“ и „ковчезите на «Кайзер»“. Проблемът с Т-2 танкерите датира почти от десетилетие, от 17 януари 1943 г., когато „Скънектади“ се разцепва на две, докато е още в пристанището!

Корабът тъкмо е преминал през изпитанията на вода и се е върнал в пристанището на Суон Айланд, Орегон, когато внезапно се сцепва точно зад надстройката на мостика. Централната част на кораба се изкривява и се издига от водата, а носът и кърмата потъват на дъното на реката. Подобно на „Скънектади“, „Пендълтън“ е построен набързо по време на войната — в Орегон от компанията „Кайзер“ през 1944 г., а сега негов дом е Уилмингтън, Делауеър. Той изглежда достатъчно стабилен. Дълъг е 503 фута, с максимална вътрешна ширина 68 фута и максимална дълбочина трийсет и девет фута и три инча. Задвижван е от турбоелектрически двигател с 6600 конски сили с едно витло с диаметър 11 фута. Но внушителният външен вид скрива некачествените методи на заваряване, използвани при конструкцията му. Като много танкери Т-2, построени по това време, корпусът на „Пендълтън“ е изработен от некачествена стомана, или „изморено желязо“, термин, който указва, че стоманата е отслабена от високо съдържание на сяра. Това поставя кораба в огромен риск при силно вълнение и студени води. Корабостроителите са опитали да компенсират този недостатък, като снабдяват „Пендълтън“ със скоби против разцепване — това са ивици от по-качествена стомана, които се монтират на корпуса на кораба. Тяхното предназначение е да попречат на пукнатини в заварките да се разпространяват по целия корпус. Но тези скоби се провалят не за първи път. Корабът получава тристранна фрактура на десния борд, в преградата между четвъртата и централната цистерна само преди година, през януари 1951 г. Тази пукнатина така и не е ремонтирана. Странно е, че „Пендълтън“ минава през последната инспекция на Бреговата охрана на 9 януари 1952 г. в Джаксънвил, Флорида, без никакви проблеми.

* * *

Сега, когато „Пендълтън“ е разцепен на две, силните вълни започват да носят кърмата на юг от Провинстаун, покрай скалистия бряг на Кейп Код, а носът се носи по почти идентичен курс, но с по-висока скорост и по-далеч от брега. Радиорубката се намира на носа, но капитан Фицджералд не може да изпрати сигнал SOS. Когато корабът се разцепва, всички електрически прекъсвачи се задействат и носът остава без захранване — без отопление и осветление.

На кърмата главният инженер Сибер и хората му все още имат захранване, но там няма радиооборудване, с което да изпратят сигнал за помощ. Всъщност имат малък портативен радиоприемник и докато бурната утрин продължава, моряците се събират около него и чуват съобщение, че „Форт Мърсър“, почти идентичен Т-2 танкер, също е в огромна опасност някъде близо до Кейп Код. Екипажи на Бреговата охрана вече са изпратени на помощ на кораба, но никой не споменава и дума за „Пендълтън“. Моряците сигурно са се спогледали, докато един и същ въпрос е занимавал всички: „Кой ще дойде да спаси нас?“.