Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (4) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 3
„Форт Мърсър“

Вълните бяха огромни като планини. Спускаха се към нас безмилостно. И когато приближаваха, още повече заприличваха на планински върхове, а не на океански вълни. Подхвърляха кораба като играчка и ние с мъка опитвахме да се задържим, докато високите зелени склонове с дълбоки каньони между тях ни връхлитаха от две страни.

Спайк Уокър

Горе-долу по времето, когато „Пендълтън“ се разкъсва, „Форт Мърсър“ води своя битка с водите на Кейп Код. Капитан Фредерик Петцел не иска да рискува с бурята, която връхлита неговия 503-футов танкер. Той насочва носа на кораба към извисяващите се вълни, удържа позиция и се надява да устоят на бурята. Пътуването е било безпроблемно още от потеглянето от Норко, Луизиана, и сега, само на 54 километра югоизточно от Чатъм, те не са много далеч от крайната си дестинация — Портланд, Мейн. Бурята може да ги забави, но това не е нещо необичайно през февруари в Северния Атлантик и капитанът смята да навакса след отшумяването й.

Североизточният вятър обаче не отслабва, а става все по-силен с всеки изминал час. Когато бледо сияние на хоризонта оповестява настъпването на зората, огромните като планини вълни вече достигат до 15–20 метра, а вятърът се е превърнал в ураган и блъска кораба с вледеняваща смес от суграшица и сняг. Въпреки това „Мърсър“ язди вълните, без да се люлее твърде силно.

Тогава, в 8 ч. сутринта, капитан Петцел чува силен трясък да отеква във вътрешността на кораба. В първия момент не разбира какво се е случило, но скоро той и неколцина от екипажа виждат, че от десния борд на „Мърсър“ в океана изтича гориво, и разбират, че корпусът е разкъсан.

Четиридесет и осем годишният капитан веднага намалява трикратно скоростта и обръща кораба така, че вълните да удрят носа отляво, за да не се разшири процепът. След това вдига по тревога екипажа и се свързва по радиото с Бреговата охрана за помощ — съобщава, че заварките на кораба са се отворили в близост до пета цистерна и горивото изтича в морето.

След това Петцел и екипажът му от четиридесет и двама души могат само да се молят корабът да остане цял, докато катерите на Бреговата охрана пристигнат. Германец по произход, капитанът е в морето от четиринайсетгодишен, но никога не е попадал в такава буря, нито пък е чувал ужасния трясък на разкъсващ се метал.

* * *

На около 270 километра оттам, на борда на катера на Бреговата охрана „Истуинд“, радиооператорът Лен Уитмор се опитва да не обръща внимание на силното клатене и да се фокусира върху радиото. Рибарски съд, „Паолина“, близо до Ню Бедфорд, Масачузетс, е изчезнал и катерът е натоварен с търсенето му. „Истуинд“ се намира на последното известно местоположение на рибарската лодка и Лен не спира да предава по радиото с надеждата да осъществи контакт. По онова време гласовата комуникация е още в зародиш и има обхват около 70–80 километра. Отвъд него единственият метод за комуникация е морзовият код, наричан още CW (Continuos wave). Сега Лен изпраща гласови съобщения по радиото, като се надява, че „Паолина“ все още е някъде наблизо, но инстинктът му подсказва, че вероятността да я открият става все по-малка, защото бурята продължава да се засилва.

Лен е научил морзовия код в радиошколата на Бреговата охрана в Гротън, Кънектикът. Той попада в Бреговата охрана по заобиколен път още когато е на седемнайсет години. Лен, брат му Боб и техният приятел Франк Джендро-младши, решават, че е време да напуснат родния Лин, Масачузетс, и да опознаят света. Тримата младежи първоначално мислят за флота и отиват да се запишат в местния наборен пункт. Лен преминава физическия тест, но другите момчета не успяват и тримата напускат пункта все още като цивилни. Обсъждат следващия си вариант и приятелят и братът на Лен решават, че щом флотът не ги иска, може би ще ги вземат в Бреговата охрана, затова тримата опитват да се запишат там. Но отново Боб и Франк се провалят на физическия изпит, а Лен го минава успешно. Уверени, че от третия опит ще успеят, Боб и Франк отиват в наборния пункт на Военновъздушните сили и там най-сетне ги приемат. Лен обаче жадува за морето, а не за небесата и решава да се запише в Бреговата охрана.

След тренировъчен лагер в Кейп Мей, Ню Джърси, младият матрос е изпратен в Спасителната станция Чатъм, където работи като радиооператор и изпълнява най-различни други задачи, включително боядисването на 36-футовата моторна спасителна лодка CG 36500 под строгия надзор на кормчията Бърни Уебър. „Но не беше само работа — спомня си Лен. — Именно в Чатъм се научих как да разпускам. Там имаше няколко страхотни момчета и аз усещах, че съм намерил дом в Бреговата охрана.“

След шест месеца в Чатъм, Лен се записва в радиошколата и след като я завършва, получава първото си дългосрочно назначение — на „Истуинд“, 280-футовия ледоразбивач. По това време „Истуинд“ участва в тайната мисия по изграждането на военновъздушната база Туле в Гренландия, като ескортира снабдителните кораби и разчиства леда пред тях. Това се случва през пролетта и лятото на 1951 г., а по-късно, в края на септември, „Истуинд“ се връща в пристанището на Бостън, откъдето е изпращан на по-кратки мисии от по 30 дни.

В края на януари и началото на февруари 1952 г. Лен, сега на двайсет години, и другарите му на борда на ледоразбивача са изпратени в река Хъдсън в Ню Йорк. „Разкъсвахме леда от Уест Пойнт до Олбъни — казва Лен. — Когато приключихме, трябваше да се върнем в Бостън и на няколко от момчетата им позволиха отпуск в Ню Йорк, а след това трябваше да дойдат при нас в Бостън.“ По тази причина екипажът на „Истуинд“ не е в пълния си състав, когато южно от Нантъкет ги връхлита буря и те получават заповед да търсят изчезналия рибарски съд „Паолина“ и седемчленния му екипаж.

Лен никога няма да забрави сутринта на осемнайсети февруари.

„Тъкмо бях застъпил на вахта в радиорубката в осем сутринта и опитвах да се свържа с «Паолина», когато внезапно чух силен сигнал SOS в слушалките. Беше от «Форт Мърсър». Лен се стряска от този вик за помощ, изникнал от нищото. Бързо потвърждава, че е получил съобщението от «Мърсър», и дава знак на свой колега в радиорубката да доведе главния радист Джон Харнет. После се свързва с регионалната комуникационна станция на Бреговата охрана, която по това време се намира в Маршфийлд, Масачузетс.

Изпратих съобщение на всички кораби и станции да спрат да изпращат сигнали по честота 500 килохерца, защото имаме зов за помощ. Обикновено тази честота е истинска какофония от сигнали, тъй като тя е за международна комуникация и сигнали за помощ и се проверява непрекъснато от всички кораби в морето и от станциите на брега. Но след като получим по нея сигнал SOS, тя става зловещо тиха.“

Лен продължава да комуникира с „Форт Мърсър“ по CW, в опит да установи позицията на кораба и да определи вида на бедствието. Радиооператорът на танкера, Джон О’Райли, докладва за цепнатина в корпуса и дава приблизителното им местоположение. „Истуинд“ също използва своя радиолокационен пеленгатор (RDF), за да открие „Мърсър“. По това време Лен вече е уведомил останалите съдове на Бреговата охрана в близост до мястото на бедствието и те също използват своите пеленгатори, за да фиксират позицията на танкера.

„Главният радист Хартнет — казва Лен, — работеше с пеленгатора и аз накарах «Форт Мърсър» да изпращат серия сигнали V, за да ги използваме като насока. (Това е практика при кораб в беда, изпращането на серия от V е начин да се излъчва устойчив сигнал към издирвателните кораби, за да открият по-лесно целта си.) Бързо установихме относителното му местоположение, както и другите кораби, и след като координирахме данните, до няколко минути го открихме с точност.“

За нещастие Лен разбира, че „Истуинд“ е доста далеч от танкера и ще му трябват няколко часа да стигне до него. „Бурята набираше сила и вълните бяха огромни… голяма част от екипажа получи морска болест, но продължаваха да работят. В такова бурно море сигурно щеше да ни отнеме цял ден да стигнем до «Мърсър», а тогава вероятно щеше да е твърде късно.“

Въпреки че е на 270 километра от „Мърсър“, „Истуинд“ веднага се отправя към танкера и изоставя търсенето на „Паолина“. (След време са открити само отломки от лодката). Оливър Петерсен от Уинчестър, Масачузетс, капитан на „Истуинд“, поема командването на цялата спасителна операция.

Друг съд на Бреговата охрана, „Унимак“, който също е южно от Нантъкет и търси „Паолина“, е отклонен от мисията си и се отправя през бурята към „Мърсър“. В Провинстаун, Масачузетс, катерът „Якутат“ е изпратен на мястото на бедствието, както и „Макълоу“ от Бостън. Други катери — включително „Акушнет“ в Портланд, Мейн — са вдигнати по тревога. Корабът на Военната служба за морски транспорт „Шорт Сплайс“ също тръгва на помощ на танкера. Морето обаче не помага на спасителите и скоростта им е едва 3 възела, 15-метровите вълни и ветрове със скорост 60–70 възела връхлитат директно от север, а въздухът е изпълнен със смесица от сняг, водни пръски и пяна.

* * *

На борда на „Форд Мърсър“ капитан Петцел се напряга всеки път, когато някоя особено голяма, пришпорвана от вятъра, вълна връхлети кораба. Горивото продължава да се излива в океана и старши кормчията прави всичко по силите си да насочва носа към вълните. Петцел кара хората си да облекат спасителните жилетки, но освен тази предохранителна мярка няма какво друго да направят, освен да чакат Бреговата охрана.

В десет часа „Бостън Глоуб“ успява да установи телефонна връзка с капитана. Петцел казва, че условията са много тежки, вълните достигат до двайсет метра височина и се издигат чак до такелажа, но той вярва, че корабът му „не е в непосредствена опасност“. Все пак признава, че не е напълно сигурен, защото би било самоубийство да излезе на палубата, за да огледа добре щетите.

„Ние просто стоим на позиция“ — добавя той. А после си спомня за близките им на брега и изразява надеждата, че „съпругите им не са разбрали за това.“ „Мърсър“ не се е наклонил и след ужасния трясък от разкъсването на метал не са последвали други сериозни събития — затова Петцел се надява, че най-лошото вече е зад гърба им.

Макар че капитанът не смята, че „Мърсър“ е в непосредствена опасност, той знае и историята на заварките на тези танкери и това знание не е успокояващо. Дотогава осем танкера са потънали заради фрактури на корпуса и са особено уязвими от разкъсване именно при бурно море и много ниски температури — точно ситуацията, в която се намира „Мърсър“. Капитанът очаква с нетърпение появата на катерите на Бреговата охрана.

Внезапно, в 10:30 ч., се чува още един ужасен трясък и корабът подскача. Петцел веднага съобщава на Бреговата охрана, че ситуацията се влошава. Той е ужасен, защото съзнава, че корабът му може да стане деветият Т-2 танкер, погълнат от морето.

Натискът върху кораба нараства, особено когато една вълна издига носа, а друга — кърмата и средата му остава без опора. Бурята е сцепила заварка на корпуса и морето като че ли възнамерява да разшири пукнатината. Капитан Петцел и екипажът му не могат да сторят нищо друго, освен да чакат катерите.

Изминава един дълъг час без инциденти. После, в 11:40 ч. отново се чува трясък на метал. Капитан Петцел вече вижда цепнатината на десния борд до пети товарен отсек, която продължава няколко метра над ватерлинията, а горивото се излива в развилнялото се море. В 11:58 ч. Петцел отново изпраща сигнал SOS, този път заедно със съобщението: „Корпусът се разцепва“.

След няколко минути една вълна удря така силно танкера, че поваля моряците и когато стават на крака, те не могат да повярват на очите си: Корабът се е разцепил на две!

Член на екипажа, Алансън Уин, казва, че последният трясък от разцепването е бил така силен, сякаш корабът бил ударен с таран. „После корабът се издигна от водата като асансьор, подскочи два пъти и се разцепи на две.“

Капитан Петцел е в капан на носа заедно с осмина от хората си, на кърмата остават трийсет и четирима души, а двете половини на кораба започват да се отдалечават една от друга. Морето подхвърля носа като счупена играчка и го извърта силно надясно. Краят му е високо във въздуха, а задната част е наклонена надолу, част от палубата е под водата и морето отнася спасителните лодки. При този инцидент се поврежда и радиото и капитанът вече не може да се свързва с Бреговата охрана, нито да дава заповеди на екипажа си на кърмата. Той и хората му са в капан на мостика, а ако напуснат, ги чака сигурна смърт. Чудовищните вълни подмятат носа и без двигател той е безпомощен пред тях.

Кърмата, където се намира двигателят, е в много по-добро състояние и е изцяло над водата. Веднага след разкъсването инженерите изключват двигателя, но сега екипажът вижда, че вълните блъскат носа право към тях като таран. По чудо инженерите успяват да стартират отново двигателя и включват витлото на заден ход, като успяват да отдалечат кърмата, преди носът да я връхлети. Но проблемите им тепърва започват.