Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (7) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 6
Ад при Чатъм Бар

С огромно безпокойство Уебър, Ливси, Фицджералд и Маска потеглят от спасителната станция на Чатъм към рибарския кей. Уебър паркира камиона и излиза на снега. През дебелата снежна пелена мъжете едва виждат как малката дървена спасителна лодка, с която ще поемат на своето пътуване, се люлее силно в далечината. Те тръгват по пристана и слизат по стълба в гребната лодка. Тъкмо хващат греблата, когато Уебър чува някой да ги вика от пристана.

„Момчета, най-добре не се отдалечавайте много“, вика местният рибар Джон Стело. Това е неговият начин да им каже да се върнат възможно най-бързо. Стело е капитан на лодката „Джийни С“, кръстена на жена му, той е врял и кипял в морето и е признат за „хайлайнър“, термин, който означава, че е толкова успешен рибар, че лодката му натежава от риба и ватерлинията й се покачва. Той е един от чатъмските рибари, които са принудени да останат на брега, докато яростната буря се вихри в морето. През изминалите години Стело и Уебър са станали близки приятели и живеят един срещу друг на Сий Вю стрийт. „Обади се на Мириам и й кажи какво става“, вика Уебър в отговор. Той не е говорил с жена си от два дни и при мисълта, че лежи болна у дома, сърцето му се свива. Оглежда лицата на тримата мъже в лодката и се чуди дали ще издържат онова, което предстои. Отново се сеща за жена си и се пита как ще се справя, ако остане вдовица. Бърни е готов да рискува живота си в мисия, която изглежда самоубийствена, но го залива силна емоция, когато мисли за живота, който е започнал да изгражда с Мириам.

* * *

Връзката на Бърни и Мириам е продукт на огромно упорство, най-вече от нейна страна. Тя започва с един телефонен разговор две години преди 1950-а. Уебър и двама негови приятели потеглят с неговия плимут с две врати от 39-та към Провинстаун, за да се срещнат с три местни момичета, но стигат само до Орлиънс, защото колата се разваля. Уебър намира телефон, обажда се на приятелката си и й обяснява какво се е случило. Явно планираната вечер в града няма да се състои, старият плимут е откаран с влекач в Чатъм, а възможността за романтика е отминала. След няколко нощи една млада жена се обажда в спасителната станция на Чатъм и търси господин на име Уеб. Оказва се, че бърка името, но не и човека. Бърни сграбчва телефона и започва да говори с мистериозната жена, която не се представя и не му дава никаква информация за себе си, само закачливо му казва, че го е виждала и знае кой е. Играта продължава с още няколко телефонни обаждания и любопитството на Уебър нараства. По време на дългите разговори тя все го прекъсва с думите: „Чакай малко“, и го оставя на линията за няколко секунди. Мистерията е разбулена, когато жената най-сетне му признава, че е телефонистката, която е свързала обаждането му до неговата приятелка в нощта, когато колата му се чупи на пътя за Провинстаун. „С времето научих, че е руса, а и други нейни качества засилиха интереса ми“, пише Уебър през 1985 г. в спомените си: „Чатъм — спасителите“. Той я кани да се срещнат, но за негова изненада тя отказва. Това се повтаря още няколко пъти, докато Бърни се вбесява и й поставя ултиматум: „Или ще се видим, или няма да ми се обаждаш повече“.

Мистериозната жена най-сетне отстъпва, но при условие че срещата ще бъде двойна. Уебър и приятелят му Мел Гътро отиват с плимута до дрогерията на Боб Мъри на главната улица в Уелфлийт. Това се случва в студена януарска вечер, но Бърни все пак се поти от вълнение. Когато влиза в дрогерията, забелязва две млади жени — едната зад бара, а другата на столче до него, но и двете не отговарят на описанието на мистериозната жена. Той пита барманката дали е виждала момиче на име Мириам и тя му посочва телефонната кабина в дъното на дрогерията. Уебър чака пред нея, докато вратата най-сетне се отваря навътре и от кабината излиза загадъчната непозната. Решителният Уебър е поразен. Първата среща води до целувки, а втората до запознанство с родителите й Ото и Олга Пентинен, сърдечни финландци, които са имигрирали в САЩ преди няколко години. След няколко месеца във вихрения им любовен роман настъпва преломен момент. Докато седят в паркирания на Наусет Бийч плимът, Мириам пита стреснатия Бърни: „Ще се ожениш ли за мен?“. Уебър е твърде смаян и единственият отговор, който изниква в ума му, е „Не“, и той неволно го изрича. Мириам казва невъзмутимо: „Добре тогава, закарай ме у дома“. Напълно замаян, Уебър потегля към дома на родителите й на Крос стрийт в Уелфлийт. Спира на алеята пред къщата, построена в типичен за Кейп Код стил, и главата му най-сетне се прояснява. Той знае, че обича Мириам и не иска да я изгуби. Спира колата, обръща се към нея и казва: „Добре“. „Какво добре?“ — пита тя. „Добре, ще се оженя за теб.“ Бърни очаква тя да се хвърли в прегръдките му, но Мириам пита: „Кога?“. Той вече е напълно объркан, затова предлага тя да избере дата. Мириам отвръща на мига: „На 16 юли“.

Сватбата е на 16-и юли 1950 година, в дома на семейство Уебър в Милтън, Масачузетс. Бащата на Бърни, преподобният А. Бърнард Уебър, провежда церемонията. Младоженците заживяват в малък апартамент на горния етаж на сграда до текстилна фабрика в Уелфлийт. През първите месеци от брака им Бърни почти не вижда съпругата си, защото прекарва по десет дни в спасителната станция и само два у дома. Те почти веднага осъзнават, че този график трябва да се промени. По-късно се местят в просторна къща близо до спасителната станция на Чатъм и така Бърни може да прекарва повече време с Мириам. Службата в Бреговата охрана не предлага много средства за препитание, затова Мириам започва работа във Фърст Нешънъл Стор, за да помага за сметките. Двамата градят живота си в Чатъм и Бърни Уебър има за какво да е благодарен, но тяхното семейно щастие е съчетано с опасна служба и се оказва, че за него трябва да се плаща цена.

Докато екипажът се отдалечава с гребната лодка от пристанището, Уебър вижда CG36500, която сякаш също се взира в него от далечината. От тази дървена спасителна лодка се очаква твърде много. Животът на тримата останали на кърмата на „Пендълтън“ и бъдещите деца, които той планира да имат с Мириам, зависят от CG36500. „Готова ли си за предизвикателството, старо момиче?“, мисли си той. Като всички спасителни лодки с тази форма и размер, 36500 е построена в корабостроителницата на Бреговата охрана в Къртис Бей, Мериленд. Там са произведени 138 лодки за почти двайсет години, от 1937 до 1956 година. Тази в Чатъм е конструирана през 1946 г. и това означава, че е само на пет години и в отлично състояние. Дълга е 36 фута и 8 инча, десет фута широка и три фута драфт.

Лодката тежи девет тона и е в състояние да се изправя и балансира сама благодарение на деветстотинкилограмовия бронзов кил. Формата й е проектирана така, че да устои на всичко, пред което я изправи Майката Природа, но Бърни се чуди дали създателите й са предвидили и зимен ураган като този, който сега връхлита бреговете на Нова Англия.

* * *

Спасителните лодки претърпяват голяма еволюция от появата си през 1790 г. в Саут Шийлдс, Англия. Бившият чирак в корабостроителница и корабен дърводелец на име Хенри Грейтхед създава първата трийсетфутова спасителна лодка с шест чифта гребла, която изисква дванайсетима гребци. Тя няма рул, а дълго кормилно весло, което се движи отдясно наляво. Изобретението на Грейтхед е родено от голяма трагедия. През 1789 г. корабът „Адвенчър“ засяда в Хърд Сенд, опасна плитчина до Тайнърмоут, Англия, близо до дома на Грейтхед в Саут Шийлдс. Макар че корабът се вижда от брега, всички от екипажа загиват, защото няма нито една подходяща лодка, с която да се осъществи спасителна акция в бурното море. След това бедствие британските власти предлагат награда за най-добър дизайн на лодка. Изобретението на Грейтхед печели конкурса. С времето дизайнът се развива и след сто години стандартът за спасителни лодки е 35-футов „Райдър“ с трима души екипаж и десетима гребци. Спасителните лодки се появяват в САЩ през 1851 г., когато доброволци излизат с 26 или 30-футови гребни лодки на спасителни мисии в морето. Първата моторизирана спасителна лодка е създадена петдесет години по-късно, през 1899 г., когато мъжете от спасителната станция в Маркет на езерото Сюпириър инсталират бензинов двигател на 34-футова спасителна лодка. До 1908 г. 36-футовите спасителни лодки се използват във всички станции в Америка, включително и петте в Масачузетс: Глостър, Хъл, Провинстаун, Кътихънк и Мономой в Чатъм. До 1952 г. дизайнът на лодките е подобрен отново. Последната версия е Н-серията моторни спасителни лодки с двоен корпус и затворено отделение за двигателя в средата, наречена „Модел Т“.

* * *

Уебър и екипажът му най-сетне стигат до CG36500 и се качват на борда. Те завързват малката гребна лодка за шамандурата и се приготвят за трудното пътуване, което им предстои. Уебър, Фицджералд и Ливси са добре запознати с CG36500. Ливси я е управлявал няколко пъти, за да превози провизии до плаващите фарове „Полък Рип“ и „Стоунхорс“, които са закотвени на около два километра от брега. Все пак Ливси знае кой е шефът и отстъпва, когато Уебър заема мястото си в кабината на кормчията. Те напускат рибарския пристан на Чатъм в 5:55 ч. следобед. Сивото на небето започва да потъмнява. Светлините на брега стават все по-малко, докато четиримата мъже прекосяват пристанището на Чатъм. Те вече виждат вълните, които се разбиват на Норт Бийч, и всеки се опитва да прецени колко големи са шансовете им да преодолеят Чатъм Бар. Уебър слага дълъг кожен колан на кръста си и се завързва за кабината. Лодката завива към канала, където мъжете са посрещнати от лъча на чатъмския плаващ фар. В далечината Уебър вижда мъждукащите светлинки на главната сграда на станцията. „Какво ли става там?“, пита се той. За миг му се приисква да получат заповед по радиото да се върнат. Взема радиото и се обажда в станцията, за да докладва на Клъф, с надеждата, че той ще отмени заповедта. „Продължавайте според заповедите“, отвръща Клъф с носовия си южняшки акцент. Уебър и хората му продължават напред. Те вече се борят със силния студ и усещат изморените си крака като ледени блокове в гумените ботуши. На излизане от Чатъм Харбър чуват рева откъм плитчините, където разбиващите се вълни създават акри жълтеникавобяла пяна. „Това няма да свърши добре“, мисли си Ричард Ливси. Тътенът става още по-силен, Ливси е обзет от силното предчувствие, че това са последните му мигове на тази земя, и вече се готви за смъртта, когато лодката достига до плитчините. Анди Фицджералд, който насочва прожектора, монтиран на предната извита преграда, също изтръпва, когато чува засилващия се рев на вълните. Той се осланя на опита на Бърни и на конструкцията на лодката, която винаги е смятал за истински плаващ танк — бавна, но много сигурна във всякакво време. Сега този малък танк е единственото, което ги защитава от ледения океан.

Когато се приближават още повече, прожекторът отчасти осветява плитчините и четиримата виждат какво ги очаква. Уебър не може да повярва колко високи са вълните и сега лодката му се струва по-малка от всякога. Изплашен и измръзнал почти до смърт, той е принуден да вземе решение, което може да струва живота на екипажа му. „Да обърна ли, или да продължа? Какво да направя?“ Уебър знае, че няма да го накажат, ако се върне. Защо да увеличават трагедията, като изпратят още четирима към сигурна смърт в Чатъм Бар? Той опитва да проясни главата си и насочва мислите си към мъжете, които искат да спасят. Представя си екипажа на „Пендълтън“ в неговия огромен стоманен капан и осъзнава, че той и хората му са единствената им надежда.

Мислите му се връщат две години назад, към друга спасителна операция в също толкова опасни условия. Той е толкова завладян от тази трагедия, че почти вижда лицата на онези забравени мъже в гребена на всяка надигаща се вълна. Подобно на екипажа на „Пендълтън“, екипажът на базирания в Ню Бедфорд кораб за лов на миди „Уилям Дж. Ландри“ също става жертва на страховития североизточен вятър. Бурята го връхлита една ранна пролетна утрин на 1950 г. и ясно показва, че зимата няма намерение да пусне Нова Англия от хватката си. Силен сняг се сипе като пелена над Кейп Код, покривката в някои райони вече достига двайсет сантиметра, а свирепата буря се разразява още повече с ветрове, които достигат до 110 км в час и вдигат високи вълни. „Уилям Дж. Ландри“, който наскоро е минал през ремонт на стойност 40 хиляди долара, започва да се пълни с вода, докато се опитва да заобиколи Мономой към Нантъкет Саунд. Екипажът трескаво изсипва водата с кофи през борда на дървения рибарски траулер. По време на тази криза капитан Арне Хансен успява да излъчи зов за помощ, който е приет от плаващия фар „Полък Рип“ и предаден на спасителната станция в Чатъм.

Бързо е изготвен спасителен план, който разчита на уменията и смелостта на екипажа на плаващия фар и на Бреговата охрана. Стратегията е основана на два вероятни сценария. Ако рибарският траулер някак успее да стигне до фара, екипажът на „Полък“ трябва да изстреля буксирно въже и да ги закачи за носа. После ще прехвърлят на кораба помпи, с които да изхвърлят водата. В същото време станцията в Чатъм ще изпрати екип с моторна спасителна лодка, за да доведе мъжете на брега или да помогне на „Ландри“, ако не успеят да стигнат до фара. Планът изглежда достатъчно прост, но съдбата решава друго. За екипажа на „Полък Рип“ задачата се оказва непосилна, защото плаващият фар постоянно се върти и подскача в бурята. Един от мъжете едва не пада зад борда, докато се опитва да развие буксирното въже по заледената палуба на плаващия фар. На хората в Чатъм не им е по-лесно. Бърни Уебър е част от четиричленния екипаж, воден от ветерана Франк Масачи, тогава главен старшина и командир на станция Чатъм. Те получават заповеди да излязат с моторната спасителна лодка 36383, която е закотвена в Стейдж Харбър, но се оказва, че дори опитът да стигнат до нея е борба на живот и смърт. Обикновено спокойният Стейдж Харбър сега е покрит с пелена от страховита бяла пяна, която е достатъчно предупреждение за всеки здравомислещ човек да остане на брега.

Уебър и другарите му заключват греблата със скоби в малката лодка и я извличат във водата. Избутват я навътре и си помагат взаимно да се качат в нея. Уебър и Мел Гътро се хващат за греблата и започват битката си с бурното море, а Масачи и Антонио Балерини сядат приведени в лодката. Още когато се насочват към CG36383, лодката започва да се пълни с вода. Щеше да е много по-лесно, ако бяха избрали CG36500 за тази мисия, защото тя е закотвена в Олд Харбър и е по-близо до целта им, но според командващите офицери 36383 има по-големи шансове в такава силна буря. Все пак тя така и не успява да докаже предполагаемото си превъзходство над CG36500. Гребната лодка се преобръща и Уебър и останалите падат в ледените води, преди да са достигнали спасителната лодка. Първоначалната паника бързо утихва, защото обучението им инстинктивно взима връх. Мъжете от Бреговата охрана изритват тежките си ботуши и се хващат за дъното на обърнатата лодка. Обучението им казва, че е безсмислено да се опитват да плуват в тези ужасни условия, защото това физическо усилие ще лиши телата им от топлина много по-бързо, отколкото ако са неподвижни. Те се оставят вълните да ги изтласкат към брега и лодката е изхвърлена на Морис Айланд, от другата страна на Стейдж Харбър. Уебър и останалите се надяват да намерят подслон в стар навес за лодки, но макар че се борят с ужасния студ и краката им вече се сковават, Франк Масачи отказва да изостави мисията. Уебър и останалите младежи в Бреговата охрана изпитват голям респект към него, затова, когато им нарежда да обърнат 19-футовата гребна лодка, да намерят гребла и да опитат отново да стигнат до CG36383, те веднага се подчиняват. Но храброто им усилие е безуспешно: този път скобите на греблата се откачат, лодката се обръща и мъжете пак падат в ледената вода. Връщат се на Морис Айланд и най-сетне успяват да се стоплят в навеса.

Докато търкат измръзналите си ръце и крака и включват стария бензинов генератор „Кохлер“, Франк Масачи върти ръчката на стария телефон, за да се свърже с централата на станцията в Чатъм. Той успява да докладва за ситуацията и научава, че „Уилям Дж. Ландри“ още плава, но продължава да се пълни с вода, докато се приближава към фара „Полък Рип“. Два други съда на бреговата охрана са се включили в операцията; 125-футовият катер „Легъри“ и 180-футовият „Хорнбийм“. Те са поели съответно от Бъзардс Бей и Удс Хоул и са на около деветдесет километра от траулера. В тези сурови условия ще им трябват няколко часа дори да наближат бедстващия „Ландри“. Но Арне Хансен и хората му са още живи и тази крехка надежда като че ли влива носи сили у Франк Масачи, който казва на екипажа си, че ще направят трети опит да стигнат до спасителната лодка. Те намират няколко дръжки на метли и издялкват от тях нови скоби за греблата. Изморени и премръзнали, мъжете отново се спускат към брега и навлизат в ледената вода. Лодката им се обръща за трети път, защото греблата се чупят, и всички падат в черното море. Опитват се да стигнат до Морис Айланд, но вече е съвсем ясно, че не са в състояние да помогнат на екипажа на „Ландри“. В този момент самите те трябва да бъдат спасявани от природните стихии, след като вече три пъти се разминават на косъм със смъртта.

* * *

Масачи води хората си през канала между Морис Айланд и Чатъм, където има отлив, или поне те така си мислят. Водата тук е по-топла и мъжете поемат по дългия път през канала, но силното течение блъска скованите им крака и едва не ги събаря на всяка крачка. Те продължават, а водата става много по-дълбока, отколкото са очаквали. Тя вече стига до брадичката на Уебър. Той и Мел Гътро са най-високите в екипажа, затова се налага да пренесат Франк Масачи и Антонио Балерини. Дори след този тежък рейд до станцията Масачи не иска да признае поражението си. За изумление на Уебър и останалите млади мъже, той и Алвин Е. Нюкомб, тогава командващ офицер на спасителната станция на Чатъм, обсъждат планове да използват CG36500, за да стигнат до бедстващия „Ландри“. Още щом се връща в станцията и влиза тежко в командната зала, изтощеният екипаж трябва отново да се впусне в действие заради зов за помощ от „Ландри“. По радиото се чува разговор между траулера и „Полък Рип“. Капитанът на „Ландри“ Арне Хансен докладва, че корабът му е на около 800 метра от плаващия фар, но вече е почти изцяло наводнен въпреки всички усилия на екипажа. Капитанът на фара Гай Емро казва, че неговите хора ще са готови с буксирното въже, когато траулерът ги наближи. Арне Хансен се опасява, че използването на буксирно въже в толкова бурно море може да разкъса кораба, но осъзнава, че няма друг избор, и продължава към „Полък Рип“.

Все още има шанс мъжете да бъдат спасени. След като дава на хората си няколко минути да се стоплят и преоблекат, Масачи им нарежда да тръгнат към Олд Харбър, където ги чака CG36500, за да предприемат вече четвърти опит да спасят траулера. В това време екипажът на плаващия фар най-сетне вижда „Ландри“ в далечината. Това са добрите новини. Лошите новини са, че бурята се засилва и вълните стават още по-високи. Докато екипажът на „Ландри“ се опитва да улови буксирното въже от плаващия фар, мощна вълна удря и двата съда и нанася още поражения на рибарския траулер. След 24-часова борба за живота си мъжете на „Ландри“ са вече физически и емоционално изтощени. Капитанът обявява, че прекратяват опитите да се вържат за плаващия фар и възлагат единствената си надежда на хората от Бреговата охрана. Капитанът на плаващия фар Гай Емро обявява решението на Хансен по радиото и получава смущаващ отговор: „О, господи!“. И нищо друго. След част от секундата светът на Емро се преобръща, защото една чудовищна вълна завърта плаващия фар на сто и осемдесет градуса. Докато се опитва да се ориентира в случилото се, той получава едно последно съобщение от „Ландри“. Капитанът го информира, че машинното вече е под вода и те се отказват да се борят. Последната вълна е била кинжалът в сърцето на екипажа. „Ще слезем долу да се молим и да хапнем нещо — казва изтощеният капитан.

— Ако умрем, поне да е на пълен стомах. Но ви благодаря. Господ да благослови всички ви.“ Гай Емро съобщава новините на станцията в Чатъм и после гледа как морето поглъща „Уилям Дж. Ландри“. Телата на екипажа никога не са намерени, макар че по-късно останки от техния обречен траулер са изхвърлени на брега на Нантъкет.

Тази трагедия оставя горчив вкус в устата на Бърни Уебър, както и безумието, което я последва. Офицери от Бреговата охрана идват чак от Бостън, за да разпитват и критикуват всички замесени в провалената спасителна акция. Ако бяха видели решителността в очите на Франк Масачи онази нощ, те са щели да се убедят, че са положени всички възможни усилия мъжете на „Ландри“ да бъдат спасени. В онези мрачни часове на 4 април 1950 година Франк Масачи стига далеч отвъд мислимата граница на човешкия кураж.

Сега, след по-малко от две години, неговото протеже се изправя пред подобно отчаяно предизвикателство. Готов ли е Бърни Уебър да доведе хората си до предела и отвъд него, за да спасят тримата на „Пендълтън“?

* * *

Докато се взира в страховития Чатъм Бар, Бърни Уебър получава прозрение. Той вярва, че Провидението го е изпратило тук точно сега. Мисли си за желязната воля на Франк Масачи и за хилядите проповеди, произнесени от баща му. Всичко го е подготвяло за този момент. Спомня си разочарованието в очите на баща си, когато отказва да тръгне по неговите стъпки. Преподобният Уебър е искал най-малкият му син да служи на Бог. В тази бурна нощ Бърни вярва, че служи на Бог. По-късно си спомня чувството така: „Получаваш сила и кураж и разбираш какъв е дългът ти. Осъзнаваш, че трябва да опиташ да ги спасиш. Роден си за това. Това ти е работата“.

Докато спасителната лодка се бори с огромните вълни, Уебър и екипажът му спонтанно започват да пеят. Те запяват от решителност и страх под напора на снега и леденото море. Четирите гласа се сливат в хармония, която се издига над воя на вятъра. Уебър не може да се сети за по-уместен химн^[1] в тази ситуация от:

Вековна скала си, от всяка стихия

нека, Господи, в Теб да се скрия,

нека кръвта от раната свята,

що за недостойните беше пролята,

за душата ми грешна е утешение

очисти ме от гнева, дай ми спасение.

Дори да се трудя от сутрин до мрак

не ще се спася от вечния враг.

Ни с мъка, ни с плач ще се утеша,

чакам пощада от Твойта ръка.

Аз нищо нямам и нищо не искам,

само Кръста в ръцете си стискам.

Гол при теб ида, Ти ми даваш одежда,

безсилен съм, в Теб намирам надежда.

Към вечния извор нечист се стремя,

Господи, помогни ми, или ще умра.

Песента утихва и мъжете замлъкват, когато Уебър насочва лодката към плитчините. Прожекторът пронизва мрака и снежната пелена и Анди вижда — и усеща, — че вълните връхлитат от всички посоки. Стяга се, готов за предстоящия сблъсък.

Когато стигат до плитчините, малката дървена лодка се врязва в гигантска осемнайсетметрова вълна. Мъжете имат чувството, че са се забили с шеметна скорост в бетонна стена. Планина от смразяваща вода повдига лодката и я подхвърля във въздуха като играчка. За миг всички застиват в нищото.

Лодката и екипажът й се стоварват отново във водата, но ги връхлита още една гигантска вълна. Този път тя залива мъжете и ги поваля на палубата. Свирепата вълна разбива предното стъкло на лодката и в лицето и косата на Уебър се забиват остри стъкла, когато той полита назад.

Вълната завърта напълно CG36500 и носът й сега е насочен към брега. Това е най-опасната позиция за лодката и екипажа. Уебър бързо се изправя и опитва да обърне отново лодката към морето, преди да се е преобърнала и всички да загинат. Той изтърсва стъклата от лицето си и с другата ръка стиска здраво руля. Сега, когато предпазното стъкло е счупено, пръските нахлуват право в кабината, жилят с лед лицето му и подлютяват раните му. Снегът го блъска толкова силно, че той едва успява да отвори очи. Докато се опитва да се ориентира, поглежда към мястото, където трябва да се намира компасът, но единственият им навигационен инструмент е изчезнал — откъснат е от стойката си — и Уебър вече трябва да разчита единствено на инстинкта си.

Заслепен, той насочва лодката към следващата вълна и когато тя се стоварва върху тях, Ливси има чувството, че спасителната лодка е напълно погълната от стената от солена вода. Лодката се извърта настрани и за един ужасен миг Ливси се чуди дали тя ще се изправи отново.

Вълната освобождава лодката от хватката си, Уебър събира всичките си останали сили изправя отново лодката, форсира двигателя и изминават още няколко скъпоценни метра. След секунди следващата вълна се стоварва отгоре им и пак ги накланя на една страна, под ъгъл от четиридесет и пет градуса.

Уебър успява да си върне контрола над лодката и тогава, въпреки рева на океана, мъжете осъзнават, че е станало по-тихо. Моторът е изгаснал, а следващата вълна вече ги връхлита.