Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (13) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Глава 12
Хаос в Чатъм

Вярата е знание в сърцето, което не подлежи на доказателства.

Халил Джубран

CG36500 сега следва курс, който ще върне екипажа и трийсет и двамата оцелели от „Пендълтън“ на рибарския пристан на Чатъм. Но все още им предстои да преодолеят Чатъм Бар, където едва не загиват само преди часове. Този път обаче лодката ще се носи с вълните и когато наближават плитчините, екипажът забелязва, че ревът на прибоя вече не е толкова силен. Прожекторът им озарява разбиващите се вълни, които също не изглеждат така големи…

Уебър ускорява леко, насочва носа на лодката през пяната и те преодоляват плитчините. После се обажда на станцията в Чатъм и съобщава на оператора настоящата им позиция. Смаян, той не може да повярва, че лодката наистина е успяла да се добере до Олд Харбър. Операторът веднага изпраща съобщение до другите съдове на Бреговата охрана:

CG36500 Е СПАСИЛА 32 МЪЖЕ ОТ КЪРМАТА НА ТАНКЕРА, ВСИЧКИ С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ЕДИН, КОЙТО Е ПОТЪНАЛ В МОРЕТО. НЕ ЗНАЯТ ЗА ДРУГИ ЛИПСВАЩИ ЧЛЕНОВЕ НА ЕКИПАЖА. НА НОСА ТРЯБВА ДА СА ОСТАНАЛИ ОКОЛО ШЕСТИМА ДУШИ…

Следва лавина от инструкции, докато операторът се опитва да води Уебър към пристанището. Бърни не се нуждае от инструкции. „Аз познавах много добре Олд Харбър и често бях влизал и излизал от него — пише той в мемоарите си. — Знаех къде има плитчини и кога трябва да заобиколя. Не бях в настроение да слушам брътвежите по радиото.“

Новините за спасените хора обаче предизвикват нещо повече от брътвежи по рибарския пристан, където жителите на Чатъм чакат с нетърпение някакви новини. Там гръмват силни аплодисменти и хората започват да се прегръщат и да плачат, докато чакат лодката да се появи.

Сълзи се проливат и на борда на CG36500. Бърни чува, че натъпканите в предното отделение на лодката мъже плачат. Въпреки по-спокойните води и вероятно силното клаустрофобично чувство, оцелелите остават в кабината и отказват да излязат навън, докато не стигат до пристанището.

Хората на пристана вече виждат малката, но здрава спасителна лодка и започват да се бутат, за да я огледат по-добре. Фотографът Дик Келси наглася големия си скоростен фотоапарат и започва да снима кадрите, които ще се превърнат в едни от най-значимите изображения в историята на Кейп Код. Келси улавя на лента изстрадалата лодка, която се приближава до дървените пилони. Той вижда лицата на изплашените, но благодарни мъже да надничат през разбитото стъкло и от всеки илюминатор.

В този момент Бърни вдига очи към рибарския пристан и вижда над сто местни жители там. Мъжете, жените и децата на Чатъм като че ли протягат ръце, за да хванат въжетата на лодката. Там с децата си е и Дейвид Райдър, дългогодишен рибар от Чатъм, който познава добре Бърни и знае, че той е повече от способен. И все пак Райдър не е бил особен оптимист относно спасителната операция тази нощ. „Силно се съмнявах, че екипажът ще се справи — спомня си той. — Не се съмнявах, че той (Бърни) е способен човек и има опит с плитчините, но никой от нас не беше виждал такава буря.“ Като повечето хора, сгушени на пристана, Райдър също не може да повярва на очите си, когато вижда малката лодка да се прибира у дома. „Тя газеше много ниско и аз бях смаян колко хора слязоха от нея.“

Щом CG36500 е здраво завързана за пристана, жителите на Чатъм помагат на изтощените оцелели да слязат от лодката. Тя толкова е натежала от товара си, че Ричард Ливси има чувството, че се издига след слизането на всеки мъж от борда. Изтощеният Бърни Уебър стои на кърмата, облегнал лакът на покрива на кокпита и подпрял глава на ръката си. Умът му е изпълнен с ужасни образи от последните няколко часа. Той мисли за Майърс Дребния и за изражението в очите му секунди преди да умре. Мисли и за трийсет и двамата оцелели на борда. Мисли и за Мириам, и как ще се върне при нея след всичко това. Пръстите му започват да треперят от умората, а след малко се разтреперва целият, започва да плаче и да благодари на Господ, че ги е върнал у дома. Дик Келси го гледа смълчан и осъзнава, че този така личен за Уебър момент символизира изпитанието, през което всички са преминали. „Той остана на лодката — казва по-късно Келси. — Вече всички мъже бяха слезли, но той остана там. Изглеждаше замаян. Какво невероятно нещо беше сторил!“

Оцелелите се качват на автомобили, за да стигнат до спасителната станция в Чатъм. Трийсет и четири годишният Джо Никърсън, местен жител на Чатъм, качва двама от оцелелите в своя форд седан. „Качих един висок чернокож — спомня си Никърсън. — Той ми каза, че е бил в предната част на кораба, когато той се разцепил на две. Успял да се спаси, защото прескочил огромната пролука към кърмата. Ако не го бил направил, щял да остане на носа.“ Все пак оцелелите от „Пендълтън“ отказват да приемат, че техният капитан и осмината им другари са изчезнали, и все още се надяват, че те ще бъдат открити живи.

Спасените отиват в станцията, където са прегледани от местния лекар д-р Каръл Кийни. Тя веднага разбира, че повечето от тях са в състояние на шок. „Едно от момчетата, което докарах, просто се свлече на пода още щом влезе в станцията — спомня си Джо Никърсън. — После стана като при домино: друг падна, а след него трети. Накрая осем души лежаха в безсъзнание на пода.“ Д-р Кийни се притича на помощ на падналите моряци с помощта на Лирой Андерсън и неговата група от Червения кръст. Шивачът Бен Шуфро, управител на „Пуритан Клотинг“ на главната улица в Чатъм, е закачил шивашки метър на врата си и започва да взима мерки на мъжете, които още се държат на краката си, за да им донесе нови дрехи. Преподобният Стив Смит от Обединената методистка църква също е там, готов да се моли за оцелелите. Неговото присъствие действа особено добре на Уолъс Куайъри. Той се приближава до свещеника и му казва, че е изгубил библията си, докато всички трескаво са се опитвали да излязат на палубата. Преподобният Смит кима и му дава своя екземпляр на Светото писание.

Джон Стело, приятел и съсед на Бърни Уебър, се обажда в дома му и съобщава новините на Мириам, която все още е на легло. Съпругът й е обявен за герой и Стело й обяснява защо.

* * *

Новинарят от WOCB Ед Семприни пък е оцелял след мъчителното пътуване по затрупаното със сняг шосе 28. Лошото време си остава непроменено по дългия трийсет и три километра път от Хаянис до Чатъм. Семприни пристига в спасителната станция, където се среща с техника си Уес Стидстоун. Двамата са готови за запис, когато оцелелите от „Пендълтън“ пристигат. Семприни знае, че няма много време, трябва да вземе интервюта възможно най-бързо, за да се върнат в радиостанцията в Ярмът и да предават на живо. Той поднася микрофона си към почти всеки от изморените мъже, които пият топло кафе и ядат понички. „Те не говореха много разбираемо — спомня си Семприни. — Мисля, че всички бяха от Юга.“ Акцентът им обърква новинаря, който все още не е свикнал съвсем и с местното наречие. „Един оцелял от Луизиана ме попита дали семейството му ще го чуе по радиото“. Семприни му обяснява, че по-късно интервютата ще бъдат предадени из цялата страна по новинарската мрежа. Всички от интервюираните тази нощ не намират достатъчно думи за стореното от Бърни Уебър и неговия екипаж. „Те го наричаха чудо“, спомня си Семприни с усмивка.

Междувременно Уебър сяда на леглото си в станцията, все още разтреперан от дългите часове борба с най-огромните вълни в най-страшната буря в живота му. Навежда се, изритва ботушите и се обажда на Мириам: „Добре съм и ще се ти се обадя утре“. А после решава, че една чаша „тиня“ и поничка ще му дойдат добре. Слиза до кухнята, където среща Анди, Ричард и Ървин. Мъжете си кимат, никой не казва и дума. Ще оставят думите на началник Даниел Клъф, който ги поздравява и признава, че не е вярвал, че ще ги види живи. Ед Семприни търси Бърни и накрая го намира на излизане от кухнята. Уебър е обявен за героя на тази операция и новинарят разбира защо. Бърни отговаря на няколко въпроса възможно най-разбираемо. Той е допил кафето си и е изял една поничка, но сега иска само да поспи. Връща се горе и се свлича на леглото. Вече е в безопасност, но докато се унася в сън, мисли единствено за онези, които още се борят с морето.