Майкъл Туджиъс, Кейси Шърман
Часът на героите (26) (Историята на най-героичната спасителна операция на бреговата охрана на САЩ)

Бележки и източници на авторите

Майкъл Туджиъс

Преди началото на проекта „Часът на героите“ не се познавах с Кейси Шърман. И двамата се интересувахме от историята на „Пендълтън“ и „Мърсър“ и бяхме започнали проучвания. При своето Кейси научил, че „има и друг автор, Майкъл Туджиъс, който прави същото“. Кейси се свърза с мен и ми предложи да работим заедно по книгата, което ми се стори чудесна идея, най-вече защото понякога проучването беше много трудно.

Първо се запознах с доклада на разследващата комисия на Бреговата охрана за инцидентите с „Мърсър“ и „Пендълтън“. Също толкова важно бе и „Проучване на загубата на танкерите «Форт Мърсър» и «Пендълтън» на Бреговата охрана“, в което бяха включени и много страници със записи на комуникацията по радиото по време на спасителните акции.

След тази първоначална информация започнах да чета и да правя копия на вестниците от 1952 година, които отразяваха инцидента. Някои от най-добрите статии се бяха появили в „Бостън Глоуб“, „Бостън Хералд“, „Кейп Код Таймс“, „Ню Йорк Таймс“, „Портланд Хералд“, „Провидънс Джърнъл“. Техните репортери бяха ходили на пристанището и бяха взели интервюта от спасените и от спасителите. Десетина статии от списания ми предоставиха интересни гледни точки, но най-важното е, че ми служиха като припомняне колко важно събитие е било това през 1952 г. Фактът, че по това време страната е затънала в блатото на Корейската война, която се проточва месец след месец, вероятно е една от причините спасяването на „Пендълтън“ и „Мърсър“ да стане толкова голяма новина. Защото това е събитие, което показва колко организирани и експедитивни са военните, когато трябва да се спасят животи, и всичко е протекло само за няколко дни.

След това прочетох и книгата на Бърни Уебър „Чатъм — спасителите“ и тя ми помогна да видя онова, което вестниците не са били в състояние да отразят. Още една отлична книга, която включва и глава за „Пендълтън“ и „Мърсър“ е „От Хайланд до Хамърхед“, написана от Чарлс Хатауей, един истински джентълмен, който се откъсна от работата си, за да ми помогне да намеря очевидците. Други книги, които обсъждат спасителната акция са „Пътнико, внимавай“, „Корабокрушения до Кейп Код“, „Пазители на морето“ и брошура със заглавие „Спасени в морето“.

Когато усетих, че вече знам достатъчно за събитията, започнах да издирвам живите очевидци, участвали в тях. Бърни Уебър беше на първо място в списъка ми. Обясних му какво проучване правя и че вече съм преминал към етапа с интервюиране на участниците. Той любезно отговори на предварителните ми въпроси и ми даде телефонните номера на Ричард Ливси и Анди Фицджералд. Прекарах един ден с Ричард Ливси в дома му във Флорида, като записах вълнуващото интервю на диктофона си. (За съжаление Ричард почина в деня, в който с Кейси завършихме ръкописа). С Анди Фицджералд общувахме по телефона, по имейла и накрая лично — в дома ми в Масачузетс. Бърни, Анди и Ричард проявиха невероятно търпение: те искаха историята да бъде разказана точно както се е случила, без излишно драматизиране.

В началото на проучването аз успях да открия Мел Гътро, който за мен бе богат източник на сведения и кураж. Повечето мъже, с които разговарях, бяха пръснати из цялата страна, но Мел живееше само на няколко километра от дома ми. Той пазеше снимки, направени от него или от фотографа на Бреговата охрана, и ми разказа подробности за всяка от тях.

Спасеният Чарлс Бриджис също прояви голямо търпение към многото ми телефонни обаждания и въпроси. Той ми позволи да видя спасителните операции от друга перспектива и изключително много ми помогна да подредя правилно поредицата от събития. Щастливец съм, че Чарлс бе запазил толкова ясни спомени за чувствата, мислите и действията си през онези ужасни часове, когато животът му е висял на косъм на кърмата на „Пендълтън“.

Докато събирах историите на тези мъже и четях докладите и статиите, някои аспекти от тази трагедия ми се сториха особено тъжни, като например самотният Хърман Гатлин, чието тяло е открито на носа на „Пендълтън“. Той не е имал друг вариант в ужасния студ, освен да използва торба със стърготини и вестници, в отчаян опит да се спаси от хипотермията. Ако беше оцелял, вероятно щеше да добави основната липсваща част към тази сага: какво се е случило с капитан Фицджералд и другите на носа? Вместо това той бе загинал сам, вероятно убеден, че Бреговата охрана няма да рискува да излезе в морето в такава буря, и така и не е разбрал за героичните усилия на Доналд Бангс, Еймъри Хейнс, Антонио Балерини и Ричард Чиконе.

Историята на Бангс и хората му, които остават в морето цяла нощ с 36-футова лодка, връхлитани от петнайсетметрови вълни, сняг, лед и при температури под нулата, сама по себе си е история за героично оцеляване. Тези мъже, също като екипажа на Бърни и Ормсби, са големи щастливци, че са се завърнали живи, и ме карат да се съмнявам в мъдростта на офицерите от Бреговата охрана, които са ги изпратили в бурното море с тези малки лодки.

Не по-малко притеснителен от смъртта на Майърс Дребния и Хърман Гатлин е тъжният край на радиста на „Мърсър“ Джон О’Райли. Той така и не получава шанс да избере дали да остане на кораба, или да скочи в морето, когато „Якутат“ пристига. Подхлъзва се по мостчето, докато се опитва да се добере до предната част на кораба, и така се превръща в първата жертва на „Мърсър“. О’Райли е единственият от екипажа на танкера, с когото радистът на „Истуинд“ Лен Уитмор е можел да комуникира.

Мъжете на танкерите също са имали късмет, както посочи Дорис Фораанд, чийто баща Елгър Джонсън е бил на обречената рибарска лодка „Паолина“. „Истуинд“, „Унимак“ и другите съдове на Бреговата охрана са били изпратени да търсят именно нея близо до Нантъкет и затова са били в региона и в състояние да помогнат на „Мърсър“.

В началото на проучването си не можех да не се възхитя на тихия кураж, показан от Ървин Маска, който по никакъв начин не е бил задължен да тръгва с Бърни към „Пендълтън“. Той е чакал да го откарат на плаващия фар „Полък Рип“ и по една случайност е бил в станцията на Чатъм, когато е вдигната тревога. Спокойно е можел да остави Бърни да събира екипаж, но вместо това е рискувал живота си без колебание.

Точно по това време на проучването ми с Кейси научихме един за друг и решихме да работим заедно. Той беше прочел много от същите статии, доклади и книги, които бях прочел и аз, затова, когато обединихме усилията си, усетихме, че вече сме запознати добре с историята и можем да посветим вниманието си на откриването и разговорите с очевидци, чиито имена рядко се появяваха в материалите, които бяхме проучили. Аз се концентрирах основно върху „Мърсър“ и първият, с когото говорих, беше Лен Уитмор, който бе служил на „Истуинд“ и беше радиооператорът, получил първия зов за помощ. С Лен вечеряхме заедно, паметта му беше изключително добра и ме снабди с много полезна информация, затова реших, че той ще е моят „консултант“, който ще прочете онази част от черновата, която бе свързана с „Мърсър“. Капитан Ръс Уебстър по-късно също ми помогна след изчитането на първите глави за „Пендълтън“. Още ключов принос дойде от: Джон Милбауер, Албърт Чарет, Сид Морис, Бен Стейбил, Уейн Хигиос, Лари Уайт, Бил Блейкли, Джордж Малони, Гил Кармайкъл, Чик Чейс, Фил Бангс, Дейвид Консидайн, Мелвин Гътро, Пийт Кенеди, Ръс Уебстър, Джордж Уагнър, Питър Джоузеф, Боб Джоузеф, Стивън Мейг, Мат Суенсън и Санди Хауъртън. Особено полезни бяха писмените показания за случилото се на капитан Джон Джоузеф.

Неведнъж чувах от близки на вече покойни спасители (като Доналд Бангс и Антонио Балерини) това, което си спомняше и дъщерята на Ралф Ормсби: „Татко не говореше за това. Той го смяташе за част от работата си“. Почти всички, с които говорих, мислеха по този начин. Просто са сторили това, което е трябвало да сторят.

Сигурен съм, че работата с двама автори, вместо с един, не е била особено лесна за агента ни Ед Напман и за редактора Колин Харисън, но техните насоки и предложения бяха изключително полезни и приемани с благодарност. Благодаря и на близките си, които ме окуражаваха и ме изслушваха, когато щастливо обявявах: „Открих още един очевидец!“.

И разбира се, благодаря на Кейси Шърман, който ме караше да продължавам и поддържаше ентусиазма ми към тази история. Беше удоволствие да работя с него.

Кейси Шърман

Израснах в Кейп Код през 70-те и 80-те и все пак не знаех за невероятната история със спасението на „Пендълтън“. Любопитството ми се събуди един летен ден, докато давах автографи при представяне на книгата си „Роза за Мери: Преследването на Бостънския удушвач“ в малка красива книжарница в центъра на Чатъм, наречена „Жълт чадър“. Брат ми Тод се отби и започнахме да обсъждаме някои бъдещи проекти, от които се интересувах. По това време пишех роман и той ме попита дали имам някакви планове да се върна към документалистиката. „Само ако се появи подходящата история“ — отвърнах аз. „Мисля, че имам такава“, усмихна ми се той. През следващите няколко часа Тод ми разказа всичко, което знаеше за спасяването на „Пендълтън“, и аз се запалих. Веднага открих Пийт Кенеди и той ми предложи обиколка с лодката, която съм описал в пролога на тази книга. Кенеди ми даде и някои документи и вестникарски статии, за да ми помогне да започна проучването си. Освен това ми каза, че и друг писател се интересува от историята, и спомена името на Майк Туджиъс. Бях чел книгите му „Десет часа до зазоряване“ и „Виелицата през 78-а“. В този момент трябваше да взема решение. Да продължа ли сам и да се опитам да напиша по-добра книга от него? Или можехме да работим заедно? За мое щастие избрах втория вариант и се обадих на Майк.

Писателите са странна порода и аз нямах представа какво да очаквам от него. Бях приятно изненадан, когато се оказа, че и неговият главен мотив не е да види името си на корица на книга. Майк искаше да разкаже тази история по възможно най-подробния и правдив начин. Решихме да комбинираме проучванията си, таланта и идеите си, за да започнем съвместен проект, който доведе до появата на тази книга. По време на работата Майк бе истински професионалист и предизвикателство за мен да стана по-добър писател, за което има вечната ми благодарност.

Неколцина други също заслужават да бъдат изрично споменати. Искам да благодаря на Бърни, Анди и Ричард за огромното търпение, с което отговориха на безбройните ми въпроси. Бърни в началото се противопостави на проекта ни. „Няма нищо за разказване“, каза ни той. Първата ни мисъл бе, че играе ролята на твърде скромен герой, докато не открихме с какви емоционални рани е трябвало да продължи живота си. Когато четеше черновата, той призна, че е сбъркал. „Да, това си струва да бъде разказано“. Похвали работата ни и точно неговата похвала ни е най-скъпа. Бих искал да благодаря на Чарлс Бриджис и Мел Гътро, че споделиха с нас спомените си. Признателен съм и на Анита Джевни, че ни разказа за баща си Ървин Маска. Тази книга нямаше да съществува без нейната проницателност. Благодарен съм и на Джон Фицджералд III, който ни разказа за баща си и как майка му е понесла трагедията. Благодаря на Ед Семприни, че отдели време да обясни какво е било медийното присъствие на събитието. Благодаря на Ралф Морис и съпругата му за приятните разговори с мен и мама! Благодаря на Тони О’Нийл, че сподели спомените си за Ървин Маска. Признателен съм и на вече споменатите Пийт Кенеди, Дон Сейнт Пиер и Бил Куин, че ми разказаха за реставрирането и връщането на вода на CG36500. Искам да изкажа благодарностите си и на Бенгт Форнберг, който се постара да обясни науката, която стои зад огромните вълни, на един лаик, който е започнал кариера в журналистиката именно защото математиката никак не му върви. Благодаря и на Джо Никърсън и семейство Райдър от Чатъм, че обрисуваха така живо случилото се на рибарския пристан онази нощ. Майк спомена и няколко книги, които ни послужиха в нашия проект: „Бедствието с «Пендълтън» до Кейп Код“; „Спасителите от Кейп Код“, от Дж. У. Далтън и „Докато морето ги освободи“, Робърт Фръмп.

Разбира се, след всяка книга аз трябва да благодаря и на хората, които ме подкрепяха по всяка стъпка от пътя. На съпругата си Лора — обичам те. На скъпите ми дъщери Изабела и Мия — прегръдки и целувки от татко. На майка ми Даян — благодаря ти, че поемаше телефонните разговори. На брат ми Тод — благодаря за вдъхновението. На страхотния екип от „Бордърс Експрес“ в Хановер и академията във Фрайбург: благодаря ви отново за огромната помощ.