Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (88) (Два гроба)

84.

Пендъргаст спря катера до един кей, скочи и се затича. Неколцина от Бригадата на близнаците охраняваха пристанището и се взираха в окончателното унищожение на острова. Хаосът от последната ужасна експлозия вече отшумяваше и на трептящата светлина на изригванията Пендъргаст видя, че няколко съда с различни размери са успели да избегнат унищожението и се движат към града. Един малък бърз катер приближи кея на максимална скорост. В него имаше учени или техници в лабораторни престилки. Катерът се блъсна в каменния кей и хората наскачаха на сушата. Бяха с изцъклени очи, зашеметени, неколцина с опърлени коси и вежди, целите в сажди, кашляха и се давеха. Тръгнаха към градчето, без да кажат нито дума. Бригадата на близнаците ги гледаше, но не ги спря. Вместо това насочиха оръжията си към втората лодка, в която имаше няколко души с нацистки униформи.

Щом лодката приближи кея, бригадата зае позиции и откри огън. Отначало нацистите също отвръщаха със спорадични изстрели, но престрелката свърши почти веднага. Нацистите хвърлиха оръжията си и слязоха на кея с вдигнати ръце. Отделение близнаци ги отведе под стража.

Пендъргаст погледна към езерото, чиято черна повърхност сега бе огнено отражение на острова, превърнал се в зейнал, бълващ лава конус. Само отделни останки от крепостта продължаваха да се издигат по краищата му. Малък катер се носеше по водата, приближавайки кея под ъгъл, колкото се може по-настрани от трептящата светлина на пламъците. Пендъргаст се вгледа по-внимателно. Вътре имаше само един човек, застанал на кърмата, с ръка върху кормилото. Беше висок, як, с гъста бяла коса, която сякаш сияеше в огнените отблясъци.

Фишер.

Пендъргаст извади пистолета си и се затича по кея към приближаващия катер. Фишер обаче го забеляза и даде газ, зави рязко и продължи покрай брега към гората. Пендъргаст стреля, но пропусна; Фишер също извади пистолет и отвърна на огъня, но изстрелът му беше неточен поради движещата се лодка. Пендъргаст спря и се прицели внимателно, като този път улучи външния двигател, който веднага се закашля и забълва гъст черен дим в изпълнения с пепел въздух. Фишер се опита да обърне катера към средата на езерото, но Пендъргаст стреля трети път. Фишер се олюля, хвана се за гърдите и с вик се прекатури през борда.

Горящата лодка продължи да се носи по водата, докато Пендъргаст тичаше по брега към каменистия плаж срещу мястото, където тялото на Фишер бе паднало във водата. Стигна три големи скали, издигащи се от езерото непосредствено до кея, скочи на първата и огледа тъмните води.

Проехтя изстрел. Пендъргаст усети остро парене, сякаш нагорещен нож беше порязал ръката му под раната на рамото, нанесена му от Албан. Той падна назад върху хлъзгавата скала, като едва не изпусна оръжието си. Проклинаше се за непредпазливостта си. Когато успя да намери прикритие и се огледа, осъзна, че Фишер е заел позиция зад една от другите скали — онази, която бе най-навътре в езерото.

Куршумът само беше одраскал ръката на Пендъргаст, но въпреки това той усети как топлата кръв потече надолу към лакътя му.

— Изглежда, ви подцених — разнесе се гласът на Фишер. — Успяхте да забъркате ужасна каша. И какво смятате да правите сега?

— Да ви убия.

— Един от двама ни ще умре — но това няма да съм аз. Въоръжен съм и не съм ранен. Прекатурването през борда беше представление, както може би сте се досетили.

— Вие убихте жена ми. Трябва да умрете.

— Тя принадлежеше на нас и никога не е била ваша. Тя бе наше творение. Част от великия ни проект.

— С проекта ви е свършено. Лабораториите ви, базата ви са унищожени. Дори опитните ви образци се обърнаха срещу вас.

— Може би. Но нищо няма да убие мечтата ни, мечтата за усъвършенстване на човешката раса. Това е най-голямата, върховната научна цел. Ако си мислите, че това е краят, жестоко се заблуждавате.

— Боя се, че вие сте заблуденият, mein Oberstgruppenführer — разнесе се глас зад Пендъргаст. Той се обърна и видя Албан да приближава откъм гората. Беше вир-вода, ризата му бе изцапана с кръв, половината от доскоро красивото му лице беше ужасно изгоряла, розова и черна, кожата на няколко места беше стопена, а на други се виждаха мускули и дори кост. В ръката си държеше Р38.

Албан скочи пъргаво на третата скала и се изправи, очертан на фона на горящия остров. Макар да бе изгорен и ранен, се движеше с предишната бързина и грациозност.

— Търсех ви, хер Фишер — рече той. — Исках да докладвам, че нещата не се развиха точно по начина, по който бяхте планирали. — Той кимна към горящите останки от острова. — Както може би сте забелязали.

Запрехвърля пистолета от ръка в ръка и се изкиска странно. Държеше се като смахнат.

— Я по-добре изпълзете от скривалищата си и се изправете един срещу друг като истински мъже. Краят на играта трябва да е честен — нали, хер Фишер?

Фишер реагира пръв. Без да каже нито дума, се изправи и се качи на скалата. След малко Пендъргаст направи същото. Тримата, окъпани в адско оранжево сияние, се гледаха един друг.

Фишер се обърна към Албан и каза горчиво:

— Ти си виновен за всичко това повече и от баща си. Ти ме разочарова, Албан. Ужасно ме разочарова. След всичко, което направих за теб, след поколенията генетичен подбор и усъвършенстване, след петнайсет години вълнуващо и старателно възпитание — ето как се представяш.

И се изплю във водата.

— И как точно съм се провалил, хер Фишер? — В гласа на Албан се долавяше някаква странна нова нотка.

— Провали се в последното изпитание за зрелост. Имаше много възможности да убиеш този човек, баща ти, но не го направи. Поради това цветът на нашата младеж, семето, което щеше да засее Четвъртия райх, се пръсна. Би трябвало да те застрелям като куче. — Пистолетът на Фишер трепна в посока към Албан.

— Момент, mein Oberstgruppenführer. Аз все още мога да убия баща си. Ще го направя сега. Гледайте. Позволете да го застрелям — и да си възвърна благоволението ви.

Албан вдигна оръжието си към Пендъргаст.

Един безкраен миг тримата стояха като замръзнали, всеки на една от трите стърчащи от езерото скали. Пистолетът на Албан беше насочен към Пендъргаст. Пендъргаст отклони собственото си оръжие от Фишер и се прицели в сина си.

Цяла агонизираща минута стояха един срещу друг, с вдигнати пистолети, окъпани в адското сияние, сред грохота на изригването на острова и спорадичната стрелба от града.

— Е? — най-сетне не издържа Фишер. — Какво чакаш? Точно както подозирах. Не ти стиска да стреляш.

— Мислите ли? — попита Албан. Внезапно, с бързината на нападаща змия, завъртя пистолета към Фишер и дръпна спусъка. Куршумът го улучи в корема. Фишер изпъшка, притисна раната, изпусна оръжието си и падна на колене.

— Вие сте провалът — рече Албан. — Вашият план беше несъвършен. Фундаментално несъвършен. Изобщо не е трябвало да позволявате дефектните да живеят. Сега го разбирам. Запасът от резервни органи е твърде висока цена за братската връзка, която така и не сте успели да изкорените. Вие се провалихте, mein Oberstgruppenführer. И много отдавна ме научихте каква трябва да бъде цената за провала.

Отново се прицели и простреля Фишер втори път, право в челото. Тилът на Фишер отлетя в облак от кръв, кост и мозък; тялото му безмълвно падна назад, плъзна се по скалата и изчезна във водите на езерото.

Пендъргаст видя, че затворът на пистолета е изтеглен назад — синът му беше останал без патрони.

Албан също го забеляза.

— Май са ми свършили патроните. — И затъкна пистолета в колана си. — Излиза, че в крайна сметка няма да те убивам. — Усмихна се криво, макар че това със сигурност му причиняваше ужасна болка. — А сега, ако ме извиниш, трябва да тръгвам.

Пендъргаст го зяпаше; едва сега започваше да проумява какво се беше случило току-що. Запита се как синът му, въпреки ужасните изгаряния и рани, въпреки огромните загуби, продължава да бъде все така арогантен и самоуверен.

— Нямаш ли прощални думи за сина си, татко?

— Никъде няма да ходиш — бавно каза Пендъргаст, който все още държеше пистолета си насочен към Албан. — Ти си убиец. От най-лошия вид.

Албан кимна.

— Така е. И съм убил много повече хора, отколкото можеш да си представиш.

Пендъргаст се прицели.

— И сега ще трябва да умреш заради престъпленията си.

— Нима? — Албан се изсмя. — Ще видим. Зная, че си се досетил за уникалното ми темпорално сетиво. Прав ли съм?

— Копенхагенският прозорец — отвърна Пендъргаст.

— Именно. Произлиза от Копенхагенската интерпретация на квантовата механика. Несъмнено знаеш за нея, нали?

Пендъргаст кимна едва-едва.

— Според интерпретацията бъдещето е просто разширяващ се набор от вероятности, линии на вероятности, които непрекъснато колапсират в една реалност в момента на наблюдение или измерване. Това е стандартното тълкуване на квантовата механика, каквато се преподава в университетите.

— Изглежда, че умът ти по някакъв начин е в състояние да използва това — рече Пендъргаст. — Да поглежда в близкото бъдеще и да вижда тези разклоняващи се възможности.

Албан се усмихна.

— Блестящо! Виждаш ли, повечето хора имат само смътно усещане за непосредственото бъдеще, може би най-много за следващите няколко секунди. Долавяш, че колата пред теб намалява на предупредителния знак, и интуитивно усещаш дали ще спре, или ще продължи. Или може да ти се случи да познаеш какво ще каже някой миг преди да го каже. Нашите учени осъзнали важността на тази способност преди повече от половин век и се заели да я усъвършенстват през поколенията чрез генно манипулиране. Аз съм финалният продукт. — В тона на Албан се долавяше явна гордост. — Способността ми да долавям разклоняващите се възможности е много по-развита, отколкото на останалите. Мога да виждам до петнайсет секунди в бъдещето и умът ми може да възприеме десетките разклоняващи се възможности, сякаш през прозорец, и да избира най-вероятната. Това може и да не изглежда кой знае какво, но как само променя нещата! В известен смисъл мозъкът ми може да се настрои към самата вълнова функция. Но това не е същото като да предсказваш бъдещето. Защото, разбира се, според Копенхагенската интерпретация не съществува определено бъдеще. И както така проницателно си се сетил, моята способност може да бъде спъната от внезапно, нелогично или непредсказуемо поведение.

Усмивката му, вече така ужасна от страшните изгаряния, стана още по-широка.

— Но дори без да използвам специалното си умение да предвиждам бъдещето, аз зная съвсем ясно едно нещо, татко — ти няма да ме убиеш. Сега ще си тръгна. В гората. За да ме спреш, ще трябва да ме застреляш — а ти няма да го направиш. Така че auf Wiedersehen.

— Не се лъжи, Албан. Ще те убия.

Младежът разпери ръце.

— Чакам.

Последва дълго мълчание, след което Албан продължи почти жизнерадостно:

— Der Bund вече го няма и аз съм свободен. Едва на петнайсет съм и ме чака дълъг и плодотворен живот. Светът, както се казва, е пред мен — и ти обещавам, че ще стане много по-интересно място с мен в него.

И с тези думи скочи пъргаво от скалата в плитката вода.

Пендъргаст го проследи с пистолета, докато Албан излезе спокойно на брега. Стоеше неподвижно, кръвта капеше от пръстите на лявата му ръка, а Албан продължи напред, без да бърза, към ниската дига, изкачи я, продължи по тревата и най-сетне се стопи в черната стена от дървета. Едва тогава Пендъргаст много бавно и с трепереща ръка свали оръжието.