Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (81) (Два гроба)

77.

Албан се заслуша за известно време в мрака, докато баща му бавно се отдалечаваше. Изходът към езерото не беше далеч; можеше да стигне дотам за няколко минути. Сърцето му биеше силно, всичките му сетива бяха изострени до максимум, мисълта му течеше гладко и бързо. Това бе най-вълнуващото нещо, което бе правил — странна, неочаквана тръпка. Сега разбираше какво бе имал предвид Фишер с оценяването на по-изтънчените неща. Преди няколко години като предизвикателство по случай възмъжаването му Фишер го бе пратил в гората, въоръжен само с нож, да убие ягуар. Забележително изживяване. Но това — ловуването на човек, при това не на друг, а на собствения му баща — беше върховното предизвикателство.

Замисли се каква ще е следващата стъпка на баща му. Отговорът бе лесен. Нямаше да остане на острова, където бе напълно безпомощен и изправен срещу толкова много въоръжени противници. Щеше да продължи към брега. При това на запад, към лагера на дефектните. Защото щеше да поиска да намери другия си син, Четирийсет и седем, близнака на Албан. Онзи, който вече си имаше име — Тристрам.

Тристрам. Нещо в това име — самото му съществуване — събуждаше дълбок гняв у Албан.

Затича се по пътеката към една едва забележима метална врата в ниша. Бързо завъртя ключа в добре смазаната ключалка и продължи по тесен тунел, за който знаеше, че води диагонално към брега. След няколко секунди излезе от друга врата на рушаща се каменна платформа над брега на езерото, заобиколена от тръстики. Изкачи се на няколко метра нагоре по вулканичния хълм, обърна се и огледа езерото. Почти веднага зорките му очи забелязаха баща му. Плуваше на запад към брега, точно както беше предвидил.

Албан вдигна оръжието си и погледна баща си през оптичния мерник. Разсеяно си помисли, че макар целта му да се намира на триста метра от него, в този безветрен и приятен следобед и предвид точността си със сигурност ще улучи.

Свали оръжието, без да стреля, и се поздрави отново за силното чувство за чест и справедливост. Баща му беше велик човек, който щеше да умре от добра смърт, а не застрелян в гърба и отдалеч. Разстоянието, което трябваше да преплува, бе около осемстотин метра и със скоростта, с която се движеше с раненото си рамо, щяха да са му нужни най-малко петнайсет минути да стигне до блатото от другата страна. Албан имаше предостатъчно време да подготви по-равнопоставен, по-интересен сблъсък.

Метна пушката на рамо и тръгна по добре отъпканата пътека около острова. След няколко минути стигна малък кей, на който бяха привързани няколко катера с външен двигател. Албан отиде при тях, огледа ги и избра най-лекия и най-маневрения — петметров катер от фибростъкло с плоско дъно и двутактов двигател. Скочи вътре, провери горивото, запали двигателя и излезе в езерото.

Плоскодънният катер бързо се отдалечаваше от брега, като пляскаше водата; Албан стоеше на руля и се взираше напред, наслаждавайки се на свежия прохладен вятър. Толкова ниско над водата му бе трудно да види баща си, но знаеше къде би трябвало да бъде. И наистина, когато стигна средата на езерото, различи фигурата му в следобедната светлина — ритмично движещите се ръце, ритащите крака.

Баща му го зърна и се гмурна. Албан намали скоростта и обърна лодката леко на юг. Под водата баща му можеше да смени посоката. Не, нямаше да го направи. Това щеше да е изненадата му — щеше да продължи да се движи в същата посока.

Колко ли дълго можеше да задържи дъха си?

Цели две минути по-късно — Албан направо не можеше да повярва — той се появи точно там, където беше очаквал, в същото направление, почти сто метра по-близко до брега. Албан можеше да преплува сто и петдесет метра под вода, но и сто бяха необичайно постижение, особено за човек на възрастта на баща му.

Обърна лодката към плувеца. Защо просто не го прегази?

Защо наистина? Можеше да се получи забавно състезание. Разбира се, баща му щеше да се гмурне. И пак да се гмурне. Албан даде пълна газ и полетя към фигурата. Баща му се гмурна в последния момент и Албан рязко завъртя руля, направи пълно дясно завъртане и се насочи там, където щеше да се появи Пендъргаст.

Не мислеше да убие баща си по този начин. Но щеше да го изтощи, да го остави без сили.

Пък и най-хубавото бе, че се получаваше добро състезание — и за двамата.