Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (61) (Два гроба)

57.

След дъждовната нощ утрото беше прохладно, мъглите се носеха над реката.

Мендонка, вкиснат и мъчен от махмурлук, управляваше лодката. Естествоизпитателят Фосет отново беше заел мястото си на носа, но вече не четеше книгата си, а се оглеждаше за пеперуди. От време на време викаше на Мендонка да намали, когато забележеше пеперуда покрай реката, а веднъж дори настоя да преследват една с лодката, като самият той се беше пресегнал от носа и размахваше мрежата си, докато не улови летящата гадина.

Последното селище на реката беше тъжна, мръсна, ужасна дупка на име Колония Маримбондо. Там Мендонка беше разпитал за Нова Годои — къде се намира, как да разбере къде точно да акостира. Беше събрал повечето си информация в местната cervejaria, бирарията, където бе принуден да харчи от спечелените с пот пари и да купува безброй питиета, за да развърже езиците на селяните. Онова, което успя да изстиска от тях, го беше смутило много. Повечето разкази несъмнено бяха плод на суеверието и пълното невежество, но въпреки всичко му подействаха изнервящо.

Потеглиха рано, малко след изгрев-слънце. Шумът на двигателя отекваше от стената араукарии, от чиито клони продължаваше да капе вода след нощния порой. Мендонка усещаше как влагата се събира в косата и брадата му и как се просмуква в дрехите му.

Господи, как само му се искаше това да приключи по-скоро.

По пладне стигнаха до широк завой на реката. На десния бряг имаше плаващ док с рампа, водеща нагоре към разхлопан дървен кей. Зад високия бряг имаше частично обрасла поляна с няколко ръждясващи бараки „Куонсет“ и паянтов дървен склад. Всичко изглеждаше точно така, както го бяха описали селяните.

— Пристигнахме — каза Мендонка, като наблюдаваше кея за някакви признаци на живот. За негово огромно облекчение мястото изглеждаше изоставено.

Намали скоростта и се насочи към брега, изравни се с дока, скочи и завърза лодката. Остана горе, докато естествоизпитателят, тромав както винаги, измъкна раницата си и я остави на дъските, после се качи и застана несигурно, като се оглеждаше.

— Пристигнахме — повтори Мендонка и успя да се усмихне. После протегна ръка. — Останалите пари, ако обичате, o senhor?

— Ама чакайте малко — каза Фосет и брадата му се разлюля раздразнено. — Нали се разбрахме — две хиляди авансово и…

— И хиляда като пристигнем — довърши Мендонка вместо него. — Нали си спомняте?

— О. — Естествоизпитателят се намръщи. — Така ли се разбрахме?

— Да, точно така.

Последва още мърморене.

— Трябва да изчакате, докато се върна. Разбрахме се за двупосочен курс, общо шест дни.

— Няма проблем — каза Мендонка. — Ще изчакам. Но ще ми платите сега.

— Откъде да съм сигурен, че няма да си тръгнете?

Мендонка се изпъчи.

— Защото съм човек на честта.

Това като че ли задоволи Фосет и той бръкна в раницата си, започна да рови, извади пачката пари и отдели две банкноти по петстотин реала. Мендонка ги грабна и ги напъха в джоба си.

Естествоизпитателят вдигна раницата.

— И къде е градчето?

Мендонка посочи към черния път, който пресичаше поляната, минаваше покрай бараките и изчезваше в гората. По-нататък зеленият балдахин се издигаше по склоновете на хълмовете, достигайки до вулканична калдера, която се губеше в ниските облаци.

— Нагоре по пътя. На около пет километра. Това е единственият път.

— Пет километра? — Фосет се намръщи. — Защо не ми го казахте по-рано?

— Помислих си, че вече го знаете — сви рамене Мендонка.

Фосет го изгледа намръщено.

— Чакайте ме тук. Ще се върна след три дни — седемдесет и два часа — по пладне.

— Ще остана при лодката, ще спя в нея. Имам всичко необходимо. — Мендонка се ухили и запали пура.

— Добре тогава.

Естествоизпитателят с мъка си сложи раницата, нагласи ремъците и се затътри по калния път; фигурата му ту изчезваше, ту се появяваше в мъглата. Веднага щом изчезна окончателно в гората, Мендонка забърза към лодката, отвърза въжето, запали двигателя и потегли обратно по течението към Алсдорф с най-голямата скорост, на която беше способен.