Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (57) (Два гроба)

53.

Доковете на Алсдорф, доколкото можеха да се нарекат така, се намираха покрай Рио Итажаи-Аку — широка кафява миризлива река, течаща от покритата с джунгли вътрешност на най-южните провинции на Бразилия. Доковете бяха оживено място, пълно с рибари, които разтоварваха улова си в огромни дървени ръчни колички, прекупвачи, които крещяха и размахваха пачки пари, продавачи на лед, които караха ледени блокове, курви, пияници и улични търговци, бутащи колички, натоварени с меки гевреци, наденички, задушено говеждо и, което бе още по-странно, кебап от пиле тандури.

Сред това множество си проправяше път странна фигура — леко прегърбен мъж, облечен целият в каки, с прошарена брада като на Ван Дайк и коса, скрита под широкопола шапка. На гърба си мъкнеше раница, от която стърчаха мрежи за пеперуди, капани, буркани, фунии, тръби и друго екзотично оборудване за лепидоптеристи. Мъжът се опитваше да слезе до кейовете и си пробиваше път през тълпата, като протестираше с пискливия си свадлив глас на развален португалски, докато се буташе през множеството на път към една барака в края на плаващия кей, на която имаше изписан на ръка надпис ALUGUEL DE BARCOS^[1].

Белмиро Пасос, кльощав мъж по тениска, шорти и джапанки, седеше в бараката, ядеше голям мек геврек и гледаше приближаващата фигура. Зад Пасос имаше лодки, предимно очукани скифове „Каролина“ с разпадащи се двигатели „Ямаха“, които можеха да бъдат наети от всеки за почти всякаква цел, законна или незаконна. Клиентите му бяха предимно пътници, тръгнали нагоре или надолу по течението към някое труднодостъпно село, или рибари, чиито лодки бяха повредени. От време на време Белмиро даваше под наем лодка на някой авантюристично настроен турист, естествоизпитател или любител на спортния риболов. Щом видя приближаващия човек, той незабавно го определи като естествоизпитател и по-точно като колекционер на пеперуди — в щата Санта Катарина идваха много като него, тъй като районът се славеше с разнообразната си и екзотична популация на пеперуди.

Развълнуваният мъж най-сетне се освободи от множеството рибари и приближи запъхтян. Белмиро го посрещна с широка усмивка.

— Yo… eu… quero alugar um barco! Alugar um barco? — извика мъжът, като се препъваше в думите и смесваше испански и португалски, създавайки почти нов език.

— Тук говорим и английски — тихо каза Белмиро.

— Слава богу! — Мъжът смъкна раницата си. Дишаше тежко. — Господи, колко е горещо! Искам да наема лодка.

— Разбира се — отвърна Белмиро. — За колко време?

— Четири дни, може би шест. Трябва ми и водач. Аз съм лепидоптерист.

— Лепидоптерист?

— Събирам и изучавам пеперуди.

— А, пеперуди! И къде отивате?

— Към Нова Годои.

Тук Белмиро се сепна.

— Това е много далеч нагоре по Рио Итажаи до Сул, дълбоко в джунглата. Пътуването е опасно. И Нова Годои е закрита територия. Никой не ходи там. Неканени гости не се приемат.

— Няма да безпокоя никого! И знам как да се оправям с такива хора. — Мъжът потърка пръсти, намеквайки за пари.

— Но защо Нова Годои? Защо не Националният парк Сера Герал, в който има много редки пеперуди?

— Защото кратерът на Нова Годои е мястото, където е била забелязана последната пеперуда Кралица Беатрис през хиляда деветстотин трийсет и втора. Казват, че е изчезнала. Аз твърдя, че не е, и смятам да го докажа!

Белмиро изгледа мъжа. Във воднистите му очи блестеше фанатизъм. Това можеше да се окаже доста доходоносно, стига да изиграеше добре картите си, макар че най-вероятно щеше да изгуби една лодка и може би щеше да се забърка в неприятно разследване.

— Нова Годои. Много скъпо.

— Имам пари! — каза мъжът и извади дебела пачка банкноти. — Но, както казах, имам нужда от водач. Не познавам реката.

Бавно кимане. Водач до Нова Годои. Още един проблем. Но не и нерешим. Имаше хора, готови на всичко за пари.

— Какво ще кажете? — попита мъжът. — Ще ме заведете ли дотам?

Белмиро поклати глава.

— Имам работа тук, doutor. Не добави, че има и жена и деца, които би искал да види отново. — Но ще ви намеря водач. И ще ви дам лодка. Сега ще се обадя.

— Ще чакам — каза мъжът и почна да си вее с шапката.

Белмиро отиде в дъното на бараката и се обади. Наложи се да убеждава няколко минути, но въпросният човек беше един от онези, чиято алчност не познаваше граници.

Върна се с широка усмивка. С наема, който смяташе да поиска, можеше да си купи две запазени лодки втора ръка.

— Намерих ви водач. Майкъл Джексън Мендонка. — И като видя невярващата намръщена физиономия на мъжа, добави: — В Бразилия имаме много Майкъл-Джексъновци, певецът е изключително популярен. Името е често срещано.

— Както и да е — каза мъжът. — Но преди да го наема, искам да се срещна с този… ъ-ъ-ъ, Майкъл Джексън.

— Ще дойде скоро. Говори добре английски. Живял е в Ню Йорк. А дотогава да приключим нашия бизнес. Цената на лодката е двеста реала на ден, doutor, с депозит от две хиляди, които ще ви върна, когато ми върнете лодката. Това не включва тарифата на сеньор Мендонка, разбира се.

Фанатизираният естествоизпитател започна да брои банкнотите, без да му мигне окото.