Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (6) (Два гроба)

2.

Мъглата отново се разпръсва и мъжът се усмихва. Сваля предпазителя на пистолета си и се прицелва.

— Auf Wiedersehen^[1]. — Кривата му усмивка се разтегля още повече, той явно се наслаждава на момента.

Младата жена, все още с ръка в чантата, намира онова, което й трябва, сграбчва го.

— Чакайте… Документите. У мен са.

Колебание.

— Документите от… от Лауфер. — Спомня си името, което е видяла на един от документите, избира го съвсем случайно.

— Невъзможно! Лауфер е мъртъв. — Мъжът, нацистът, изглежда изненадан, жестоката самоувереност на лицето му се сменя с тревога и несигурност.

Пръстите й се свиват около някои от листата, смачкват ги и тя ги вади от чантата, само колкото да се види черната свастика на бланката.

Мъжът пристъпва нетърпеливо напред и посяга да ги вземе. Сред листата обаче е скрит нейният флакон защитен спрей, който е взела, докато е събирала документите. Докато той поглежда надолу към листата, тя натиска бутона и струята попада право в лицето му.

Мъжът залита назад с нечленоразделен вик и пистолетът му пада на земята, докато той вдига ръце към лицето си и изпуска листата. Тя бързо ги грабва, изритва оръжието настрани и хуква към вратата, прекосява подобната на олтар съседна стая към стълбището и се втурва надолу по стълбите към втория етаж, като взема по три стъпала наведнъж. Усеща тежката раница като воденичен камък на раменете си. И тогава започва — усещане за унасяне, тежест в краката, частична парализа. Отгоре се чуват резки гърлени немски думи, чува се тропот на тежки стъпки.

Тя тича през стаята за фалшифициране, покрай спалните, като през цялото време чува зад себе си тропота на преследвача си. Стига до първия етаж, задъхана, все още странно бавна, сякаш скована от страх, но успява да стигне външната врата, хваща дръжката.

Заключено. И всички прозорци на първия етаж са с решетки.

Докато се обръща, зад нея се чува изстрел и от касата на вратата се разхвърчават трески. Тя се мята в дневната, скрива се зад голяма витрина, която е дръпната напред, сякаш се готвят да я преместят. Притиснала гръб към стената, хванала се за ръба на ламперията, тя вдига крака и ги свива; секунда по-късно мъжът влиза и тя рита с двата си крака и блъсва витрината към него. Той отскача настрани, когато фаянс, метални подноси, книги и стъкло политат като на забавен кадър; мъжът се спасява на косъм да бъде смазан, горният край на падащата витрина го удря в коляното и той рухва на земята с яростен вой.

Тя прескача витрината и се втурва навън от трапезарията. Проехтява нов изстрел и тя изведнъж усеща удара отстрани, последван от толкова силно парене, че болката едва не я кара да рухне на колене.

Наполовина изтичва, наполовина пада по тясното стълбище към мазето, пробива си път през купчини книги, скача на стола, който е поставила по-рано, надига се към тесния прозорец. Горе чува тропот — мъжът отново се е изправил, но се движи по-бавно и по-тежко, явно щади ранения си крак.

Тя се мята на паянтовата маса, избутана до високата два и половина метра тухлена стена, покатерва се, изритва прозореца и скача в задния двор на приятелката си Маги.

Спира за момент. Всичко е спокойно. Въпреки това трябва да продължи. Качва се на задната веранда, влиза в кухнята на Маги, затваря тихо вратата и оставя лампите изгасени.

Един след полунощ — Маги още не се е върнала от работа. Тя поглежда хълбока си, който кърви обилно, и с облекчение открива, че куршумът само я е одраскал.

Продължава бързо през тъмното смълчано жилище към изхода. Внимателно, много внимателно открехва вратата и надниква навън. Ийст Енд авеню е тихо, само редки коли минават под меката светлина на уличните лампи. Тя изскача навън, затваря вратата и забързано тръгва на север, като се оглежда за такси. Драскотината я боли, тежката раница я измъчва. Не се виждат никакви таксита.

И тогава се случва. Както всички предишни пъти — писък на спирачки, затръшване на врата, тропот на крака.

— Halt! — чува се рязък вик. — Hände hoch!^[2]

Друг мъж тича към нея с пистолет в ръка.

Тя надава приглушен вопъл на отчаяние и безсилие и се втурва към най-близката отворена врата — денонощен магазин за деликатеси. Дори в този късен час той е пълен с хора, които се редят на опашка пред тезгяха или се трупат около салатения бар на самообслужване. Тя се втурва вътре, като събаря след себе си купчини консерви, преобръща салатите и разпилява хлъзгавото им съдържание по пода, само и само да забави преследвача си. Магазинът се изпълва с възмутени викове. Тя изтичва през кухнята, изхвърча през отворената врата вдясно, втурва се по къс коридор и се озовава в друга кухня, която е по-голяма и тъмна — явно в долепената сграда има по-официален ресторант. Тя се хвърля през притихналото заведение, минава покрай постланите с бели покривки маси, готови за утрешните посетители, отключва предната врата и се озовава отново на Ийст Енд авеню, на петнайсет метра от мястото, от което е тръгнала.

Оглежда се трескаво. Няма никакви таксита. Само след минути или може би секунди нацистът ще се появи. Погледът й зърва нещо в зеленината на парка „Карл Шурц“ от другата страна на булеварда — тухлена стена със затворен портал, а зад нея — жълтата грамада на голяма сграда във федерален стил.

Грейси Маншън.

Претичва през булеварда и се покатерва по напречните железа на портала. Знае, че сегашният кмет не живее тук, а предпочита собствения си ултралуксозен апартамент — но че въпреки това резиденцията е охранявана.

Поглежда през рамо и вижда втория нацист да излиза от магазина за деликатеси. Той я забелязва и се втурва напред.

Като проклина бавните си реакции, тя скача от другата страна на оградата и тича към имението. Сградата е тъмна, но стените й са осветени от прожектори. Тя се втурва към униформения полицай, застанал на ъгъла.

— Здравейте, полицай — казва тя, като се мъчи да овладее дишането си и намества раницата така, че да скрие кървавото петно под ръката си. — Бихте ли ме упътили как да стигна до Таймс Скуеър?

Ченгето я зяпва, сякаш е побъркана.

Тя застава между къщата и полицая.

— Изгубих се и се опитвам да намеря пътя до хотела си. Можете ли да ми помогнете?

Зад ченгето вижда втория нацист да наднича над стената към тях.

Полицаят я поглежда намръщено.

— Госпожице, имате ли представа къде се намирате?

— Ами… Сентръл Парк?

Полицаят вече е убеден, че е друсана.

— Това е забранен за достъп район. Ще трябва да ви задържа.

— Добре, полицай.

Тя тръгва с ченгето към предната страна на сградата. Поглежда през рамо и вижда, че нацистът е изчезнал. Сега обаче трябва да се измъкне от ченгето — не може да рискува името й да попада в полицейския архив. Изчаква да приближат източната страна на имението. Ченгето отключва портата и я повежда към служебната си кола. Тя забавя крачка. И изведнъж се втурва към дърветата покрай границата на парка.

— Хей! — вика ченгето. — Връщайте се веднага!

Но тя не се връща. Тича и тича през дърветата, по опустели улици, по тъмни алеи. Тича, докато не започва да й се струва, че сърцето й ще се пръсне…

Събуди се със задавен вик. За момент остана объркана, без да има представа къде се намира. После видя олющените стени и затворената врата, подуши вонята на стари лайна и спомените се върнаха. Беше заспала в кабинка на женската тоалетна на Пен Стейшън. Беше сънувала отново… същия онзи отвратителен, ужасен, безкраен сън, който не беше сън — защото се беше случил точно по този начин преди две седмици.

Тръсна глава, за да разпръсне мъглата на страха. Бяха минали две седмици. Нищо не се беше случило. Несъмнено беше в безопасност.

Стана. Коленете й запротестираха. Задникът й бе изтръпнал от шестте часа седене върху тоалетната чиния. Поне драскотината от куршума беше зараснала.

Излезе от кабинката, изплакна лицето и ръцете си, изми зъбите си и среса косата си с тоалетните принадлежности, които бе купила в „Дюан Рийд“. Огледа се в огледалото. Две седмици на улицата и малко майсторство с грима я бяха превърнали в мръсна бездомна наркоманка.

Беше шест вечерта и гарата гъмжеше от хора, точно както се надяваше. През последните две седмици се движеше единствено в тълпата. Не изпускаше от поглед нищо, оглеждаше се непрекъснато за евентуални преследвачи, винаги беше нащрек в очакване да види онова жестоко лице с тъмните очила. Беше се превърнала в човек от улицата, криеше се по метростанции и черкви, спеше по пейки в парка и в подлези, ядеше боклуците на „Макдоналдс“, събрани от контейнерите за отпадъци зад заведенията след затварянето им. Беше ясно, че се е натъкнала на някаква мощна, добре организирана нацистка групировка или конспирация. Това беше единственото обяснение за тайната квартира, за целия апарат и бумащина — както и за твърдата решимост, с която я бяха преследвали. Те знаеха, че е откраднала документи.

Може би беше прекалено параноична, но й се струваше много вероятно да направят всичко възможно, за да я открият и елиминират.

Би могла да се обърне към полицията. Но това означаваше, че ще трябва да дава обяснения за проникването с взлом — престъпление, което можеше да означава край на кариерата й в правоприлагащите органи, преди още да е започнала. И имаше вероятност да не й повярват или нацистите да са се разделили. Кой би повярвал, че през двайсет и първи век в Манхатън действа нацистка организация?

На няколко пъти се беше опитвала да се свърже с Пендъргаст, но без успех. Имението на Ривърсайд беше затворено. Докато нагласяше познатата вече тежест на раницата на раменете си, си спомни колко е важно да се добере до него. Документите несъмнено бяха важни, макар че самата тя не знаеше немски и не можеше да е напълно сигурна.

На няколко пъти беше следила тайно собствения си жилищен блок и не бе забелязала нищо подозрително. Беше сигурна, че не са открили коя е.

Но още нищо не беше приключило. По един или друг начин трябваше да предаде документите на Пендъргаст и да му каже за тайната квартира. Следващата й спирка щеше да бъде апартаментът в „Дакота“.

Тръгна към метрото на Осмо авеню. Станцията беше претъпкана и влакът тъкмо пристигаше. Тя остана назад, в края на перона, чакаше влакът да се изпразни и да се напълни отново. После остана още известно време, докато влакът не потегли и пътниците не излязоха да вземат влаковете до Лонг Айланд и Ню Джърси. За няколко секунди станцията остана пуста. Кори се огледа за последен път, седна на ръба на перона, спусна се предпазливо на релсите и се вмъкна в мрака на тунела след отдалечаващия се влак.