Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (29) (Два гроба)

25.

Отвътре бараката се оказа изненадващо уютна, спретната и дори очарователна по един очукан, селски начин. Баща й — наричаше го Джак, защото просто не можеше да произнесе „татко“ — я разведе с нескрита гордост. Постройката се състоеше от две помещения — кухня и дневна в едно и мъничка спалня, в която едва се побираше паянтово двойно легло, писалище и умивалник. Нямаше водопровод и електричество. За отоплението се грижеше стара камина. Котлон за къмпинг на стойка, работещ на газ, служеше за готвене, а до него имаше стар умивалник от стеатит, чийто канал просто се изливаше на земята под дъските на пода. Водата за пиене се съхраняваше в пластмасови туби, подредени пред входната врата, пълнели се от един извор на няколкостотин метра от бараката.

Всичко беше на мястото си, чисто и подредено. Кори не забеляза никакви бутилки от алкохол или бирени кутии. Завеси на червени индийски шарки създаваха приповдигната обстановка, а грубата кухненска маса бе покрита с карирана покривка. Но онова, което изненада Кори най-много (макар да го премълча), беше огромният брой снимки в рамки, окачени на стената над масата — всичките бяха нейни. Кори нямаше представа, че съществуват толкова много нейни снимки от детството й.

— Настанявай се в спалнята — каза Джак и отвори вратата. — Аз ще спя на канапето.

Кори не тръгна да спори с него. Тръшна раницата на леглото и отиде при баща си в кухнята. Той стоеше над котлона.

— Ще останеш ли за известно време? — попита я Джак.

— Ако нямаш нищо против.

— Абсолютно нищо против. Кафе?

— Господи, да.

— Да те предупредя, не е френско еспресо. — Той се разсмя, сипа няколко лъжици кафе в емайлиран чайник с вода, разбърка го и го сложи да заври.

Засега, като се изключи емоционалната среща в началото, двамата някак успяваха да се сдържат да задават въпроси. Макар че на Кори страшно й се искаше да го направи — и знаеше, че същото се отнася и за Джак. Но като че ли никой от двамата не искаше да пришпорва нещата.

Той си тананикаше, докато работеше, извади кутия понички и ги подреди в поднос. Тя внезапно си спомни този негов навик да си тананика — нещо, за което не беше помисляла през изминалите петнайсет години. Наблюдаваше го крадешком, докато той шеташе. Беше по-слаб и изглеждаше изумително по-нисък, но това несъмнено се дължеше на факта, че самата тя е пораснала. Никой човек не може да се смали от гигант, какъвто го помнеше, до някакви си метър и шейсет и пет. Косата му бе рядка, с един наперен кичур, стърчащ на темето; лицето му бе силно набръчкано, но си оставаше поразително красиво по един искрящ, весел, ирландски начин. А той бе само една четвърт ирландец — в произхода му имаше шведска, полска, българска, италианска и унгарска жилка. Кори си спомни как веднъж й беше казал, че е мелез.

— Мляко, захар? — попита той.

— Имаш ли сметана?

— Пълномаслена.

— Идеално. Много пълномаслена сметана и три лъжици захар.

Той донесе двете димящи чаши, остави ги на масата и седна. Известно време двамата пиха мълчаливо и Кори, след като откри, че почти е приключила с кафето, изяде една поничка. Навън чуруликаха птици, лъчите на следобедното слънце хвърляха шарена сянка през шептящите листа, миришеше на гора. Изведнъж всичко й се стори толкова съвършено, че тя се разплака.

Като типичен мъж, Джак веднага се паникьоса и скочи на крака.

— Кори! Какво има? Загазила ли си? Ще ти помогна.

Тя му махна да седне, избърса очи и се усмихна.

— Нищо. Забрави. Просто… просто съм малко стресирана.

Все още объркан, той седна и понечи да я прегърне, но тя се дръпна.

— Аз… остави ме за момент. Трябва да свикна с това.

Той побърза да дръпне ръката си.

— Да. Разбира се.

Огромната му загриженост я трогна. Тя си издуха носа. Последва неловко мълчание. Никой от двамата не искаше да зададе първия въпрос.

— Добре си дошла да останеш тук колкото искаш — най-сетне започна Джак. — Няма да има никакви въпроси, можеш да идваш и да си отиваш по всяко време… Ъ-ъ-ъ, имаш ли кола? Не видях.

Тя поклати глава. И после каза, без изобщо да иска да го прави:

— Чух, че си ограбил банка.

Настъпи мъртвешка тишина.

— Ами — рече той, — не съм.

Кори незабавно усети как нещо в нея изстива. Той вече започваше да я лъже.

— Наистина не съм. Насадиха ме.

— Но ти си… избягал.

Той се плесна по главата и непослушният кичур на темето му се развя.

— Да, избягах. Като някакъв проклет идиот. Пълна глупост, знам. Но не съм го направил. Моля те, повярвай ми. Разполагат с всички онези доказателства, но само защото ми скроиха номер. Ето какво стана…

— Чакай — вдигна ръка тя. — Чакай! — Не искаше да слуша повече лъжи — ако наистина бяха лъжи.

Той замълча.

Тя отпи голяма глътка кафе. Беше чудесно. Взе още една поничка и я захапа. „Остани в настоящия момент“. Опита се да се отпусне, но истинският въпрос, който искаше да зададе, онзи, който избягваше, непрекъснато я тормозеше и накрая тя преглътна и го зададе.

— Какви са онези пакети и писма в гардероба ти?

Джак я зяпна.

— Значи си ги видяла?

— Какво всъщност е станало? Защо просто си тръгна и… не се обади нито веднъж? Цели петнайсет години?

Той я погледна. На лицето му бяха изписани изненада и мъка.

— Дюет не ми позволяваше да ти се обаждам, каза, че не искаш да говорим и… и аз го разбирах. Но ти пращах по нещо почти всяка седмица, Кори. Подаръци, когато можех да си ги позволя. Докато растеше, се опитвах да позная как я караш, какво ти харесва. Кукли, детски книжки. За всеки рожден ден ти пращах по нещо. Нещо хубаво. А когато не можех да си позволя подаръци, ти пишех. Изпратих ти сигурно хиляда писма — разказвах ти какво правя, какво се случва в живота ми, съветвах те за нещата, с които си мислех, че се занимаваш. И всички те се връщаха. Всички. Реших, че Дюет ги връща. Или че може би се е преместила, без да остави новия си адрес.

Кори преглътна.

— Тогава защо си продължил да ми пращаш неща, щом си знаел, че няма да ги получа?

Джак провеси глава.

— Защото се надявах, че някой ден ще мога да ти ги дам лично. Всичките. За мен те са нещо като дневник. Дневник на живота ми и… може да ти прозвучи странно, но и на твоя живот, какъвто си го представях. Как растеш. От какво се интересуваш. Дали си започнала да излизаш с момчета. И… — Той замълча смутено. — Всички тези писма и колети, дори да бяха върнати… ами, след известно време едва ли не имах чувството, че и ти си при мен. Лично. — Замълча отново. — Винаги съм се надявал, че ще ми пишеш.

Когато бе видяла пълния с писма и пакети гардероб, Кори бе предположила — всъщност беше се надявала, — че обяснението ще е точно такова. Но последното изобщо не й беше хрумвало — че през цялото време, когато бе чакала вест от татко си, той е чакал вест от нея.

— Тя каза, че си отказал да плащаш издръжка, че си се хванал с някаква друга жена, че не можеш да се задържиш на работа и само киснеш по баровете.

— Нищо от това не е истина, Кори, или поне… — Той се изчерви. — Наистина прекарвах доста време по баровете. И имаше… жени. Но вече девет години съм чист и трезвен. И се опитвах да плащам издръжка, когато можех. Честно. Понякога се лишавах от залъка си, за да й изпратя чека.

Кори поклати глава. Разбира се, че нещата, които й бе наговорила майка й през годините, не бяха истина. Как може да е била толкова наивна, че да й повярва — да повярва на лъжливата си, огорчена, алкохолизирана майка? Изведнъж се почувства ужасна глупачка. И виновна — за това, че петнайсет години си е мислила лоши неща за баща си.

И в същото време основното чувство бе на облекчение.

— Съжалявам — рече тя.

— За какво?

— Че не съм осъзнавала всичко това. Че съм била… толкова пасивна.

— Та ти беше просто хлапе. Не си го знаела.

— На двайсет и две съм. Отдавна трябваше да се сетя.

Той махна с ръка.

— Минало бешело.

Тя не се сдържа и се усмихна.

— Никога не съм бил добър в речите и изразите. Но въпреки това живея според една философия, при това добра.

— И каква по-точно?

— Прощавай всичко на всеки.

Кори не беше сигурна, че би прегърнала подобна философия. Никак даже.

Джак си допи кафето, стана и взе чайника.

— Още?

— С удоволствие.

Той наля отново и седна.

— Кори, искам да ти разкажа за така наречения банков обир. Изиграл ме е някой от работата ми, но не зная кой. Сигурен съм, че е свързано с измамите им при продажбите и с допълнителното скубане на клиенти. Така трупат парите си, нали разбираш — с плащанията. Проблемът е, че всички го правят. С изключение на един — Чарли, единственият свестен там.

— Но ти си избягал — повтори тя.

— Знам. Винаги съм постъпвал глупаво и импулсивно. Реших, че мога да се скрия на това място, докато разбера каква е истината. Но тук нямам дори телефон, а трябваше да изхвърля мобилния си, за да не ме проследят по него. Така че няма как да разследвам нещата — а бягството само ме уличава като виновник. В безизходица съм.

Кори го погледна. Искаше й се да му повярва.

— Аз обаче не съм в безизходица — рече тя. — Мога да проуча нещата.

— Я стига — разсмя се той. — Ти? Та ти си нямаш ни най-малка представа какво е да си детектив.

— Нима? За твое сведение, уча криминалистика в Джон Джей Колидж, пълна отличничка съм, а в Медисин Крийк работех като асистент на един от най-добрите агенти на ФБР по случай със сериен убиец.

Джак се опули.

— О, не! Собствената ми дъщеря… ченге?