Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (67) (Два гроба)

63.

Бразилската гора още тънеше в царството на нощта. Мъглата пълзеше между гъсто растящите дървета и цъфналите нощни орхидеи. Пендъргаст безшумно се върна там, където беше оставил Егон, и скоро откри следите му — изпочупени клонки, скъсани листа, отпечатъци в покритата с мъх земя. Тръгна бързо по следите, докато не го чу — Егон продължаваше да го вика и да се щура наоколо. Пендъргаст го заобиколи отдалеч и излезе от обратната посока.

— Ето ме! — извика той и размаха фенерчето. — Насам!

— Къде бяхте? — заплашително попита Егон, като го приближаваше с подозрение, насочил лъча на фенера си в лицето му.

— По дяволите, вие къде бяхте? — гневно извика Пендъргаст. — Дадох ви изрично нареждане да ме следвате, а вие не се подчинихте! Часове се скитах в тая джунгла, изгубих се и изпуснах шанса да уловя Кралица Беатрис. Започвам да се чудя дали да не ви докладвам на началниците ви!

Както очакваше Пендъргаст, възпитаният в култура на авторитет и подчинение Егон моментално се уплаши.

— Съжалявам — заекна той, — но вие хукнахте толкова бързо, а после изчезнахте…

— Стига извинения! — извика Пендъргаст. — Една нощ беше изгубена! Този път ще си затворя очите, но никога повече не се отделяйте от мен! Можеше да ме убие някой ягуар или да ме изяде анаконда! — Замълча, като сумтеше гневно. — Да се връщаме в градчето. Можете да ми покажете квартирата. Трябва да поспя.

Върнаха се в града мокри и мръсни, докато слънцето се издигаше над ръба на кратера и лъчите му докоснаха долната част на облаците, обагряйки ги в кораловочервено. Щом светлината озари калдъръма, градчето с формата на лунен сърп заживя като по часовник — отваряха се врати, запушиха комини, улиците се изпълниха с хора, тръгнали целенасочено по задачите си. Островът в средата на езерото си оставаше все същият — черен, мрачен, страховит, с металното потракване на машини.

Докато вървяха по оживените улици, Пендъргаст отново забеляза, този път с тръпка на ужас, че някои от лицата, които бе видял в подземното гето, си имат огледален образ сред тези красиви заети хора.

Егон го поведе към малка къща, долепена до сградата на градския съвет. На почукването отговори жена, която бършеше ръце в престилката си; отвътре се носеше аромат на печено тесто.

— Herzlich willkommen^[1] — поздрави тя.

Вътре завариха две рошави момчета, които закусваха с хляб, конфитюр и рохки яйца в кухнята. Те замръзнаха и зяпнаха Пендъргаст със същото изумление и любопитство, с което го бяха гледали и другите жители на градчето.

— Никой не знае английски — каза Егон по обичайния си стегнат начин, без да обръща внимание на жената и дружелюбния й поздрав, докато минаваше покрай нея към тясното стълбище. Отведе Пендъргаст два етажа нагоре до приятна таванска стаичка с дантелени завеси, стръмно наклонен таван и капандури, гледащи към градчето.

— Вашата стая. Ще останете тук до залез-слънце. Тогава жената ще ви даде вечеря. Аз ще ви чакам долу. Не напускайте стаята.

— Нима трябва да остана затворен тук до вечерта? — извика Пендъргаст. — Та на мен са ми достатъчни само четири-пет часа сън. Бих искал да се разходя из града, да го разгледам.

— Ще останете тук до залез-слънце — рязко повтори Егон и затвори вратата. Пендъргаст чу как ключът се завърта в ключалката.

Докато стъпките на Егон се отдалечаваха надолу, Пендъргаст огледа с едва доловима усмивка старомодната ключалка. После насочи вниманието си към раницата и бурканите. Извади множеството образци, които беше събрал по пътя насам и по време на нощния излет в гората, и подреди пеперудите по дъсчиците с помощта на плоски пинцети, като ги задържаше на място със специални скоби. Когато приключи, легна с дрехите на оправеното легло и моментално заспа.

Събуди се час по-късно, когато някой почука на вратата.

— Да? — отвърна той на английски.

От другата страна се разнесе напрегнатият глас на хазяйката.

— Herr Fawcett, hier sind einige Herren, die Sie sprechen möchten^[2].

Докато ставаше, Пендъргаст чу как ключалката изщраква. Вратата се отвори и неколцина мъже със сиви униформи без отличителни знаци, всичките въоръжени и с насочени към него оръжия, водени от Шеерман, влязоха бързо и координирано и го обкръжиха. Операцията бе извършена с безупречна ефективност, без да му оставят възможност да реагира или да се опита да се измъкне.

Пендъргаст присви очи. Отвори уста, уж за да протестира.

— Не мърдайте — нареди Шеерман, без това да е необходимо. — Ръцете настрани.

Докато стоеше мълчаливо с ръце настрани, Пендъргаст беше съблечен и облечен в раирана памучна дреха и груби панталони, подобни на онези, които беше видял в подземието. Стражите го поведоха надолу по стълбите и го избутаха на улицата, като през цялото време държаха оръжията си насочени към него. Поведоха го към пристанището. Странно, но с това затворническо облекло жителите на градчето му обръщаха много по-малко внимание, отколкото когато носеше цивилни дрехи. Явно гледката не им беше непозната.

Никой не говореше. Качиха го на носа на малък кораб, като стражите се подредиха в полукръг около него. Парните двигатели изреваха, съдът бавно потегли и се насочи към мрачната крепост, като оставяше зад себе си разпенена диря.