Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (31) (Два гроба)

27.

Специален агент Пендъргаст влезе в приемната на апартамента си в сграда „Дакота“. Спря нерешително, заслушан в шепота на водата върху камък. След малко пристъпи до малка картина на Моне и я изправи, макар че си беше идеално окачена на бледорозовата стена. След това отиде до едно извито дръвче бонзай, взе от масата миниатюрна, ръчно изработена градинарска ножица и внимателно подряза няколко нови филиза. Ръката му леко трепереше.

След като приключи, закрачи неспокойно напред-назад, като спря да подреди лотосовите цветчета, носещи се в малкия басейн под водопада.

Имаше нещо, което трябваше да направи, но перспективата беше почти непоносима.

Накрая пристъпи към вратата, водеща към самия апартамент. Отвори я и тръгна по коридора покрай множество други врати. Кимна на госпожица Ишимура, която си почиваше в дневната си и четеше книга на японски, и скоро стигна края на коридора, където той завиваше под прав ъгъл надясно. Пендъргаст отвори първата врата отляво след завоя и влезе в стаята.

Стените от двете страни бяха скрити от високи до тавана книжни лавици, пълни с подвързани в кожа книги от осемнайсети и деветнайсети век. Стената пред него представляваше облицована в махагон ниша с две банкетни кресла с мека тапицерия, поставени едно срещу друго. Между тях имаше голям прозорец с изглед към кръстовището на Сентръл Парк Запад и Седемдесет и втора. Зад него се простираше самият Сентръл Парк с голи и ясно открояващи се на зимното слънце дървета.

Пендъргаст затвори очи, остави тялото си да се отпусне и успокои дишането си. Външният свят бавно започна да избледнява — първо стаята, после апартаментът, сградата, островът, а накрая и целият свят, в разширяващ се кръг от дирижирано забвение. Целият процес продължи петнайсет минути. Когато приключи, Пендъргаст остана увиснал в пълния мрак в очакване на абсолютната пустота, на абсолютния покой. Щом го постигна, бавно отвори очи — не физически, а умствено. Бавно, много бавно.

Малката стая му се разкри в пълно съвършенство, до най-дребната подробност. Но си оставаше празна.

Пендъргаст не си позволи лукса на изненадата. Беше много вещ в изкуството чонг ран, древна хималайска техника на медитиране, на чието овладяване бе посветил години. Рядко му се случваше да не успее да постигне стонг па ниид, състоянието на абсолютната пустота. Явно някъде в подсъзнанието му се спотайваше съпротивление.

Налагаше се да отдели повече време — много повече време.

Отново регулира дишането си и забави сърдечния си ритъм до четирийсет удара в минута. Изпразни ума си, накара вътрешния си глас да замлъкне, освободи се от всички надежди и желания, забрави дори целта на идването си в тази стая. В продължение на един дълъг момент остана да се носи отново в празното пространство, в пълна безтегловност. След това, този път безкрайно по-бавно, започна да изгражда съвършен мислен модел на остров Манхатън, като започна от апартамента си и продължи навън. Премина от стая на стая, от сграда на сграда, след това — с пълно внимание — пресечка по пресечка. Пендъргаст познаваше топографията на Манхатън като собствената си длан и си позволи да се забави при всяка сграда, на всяко кръстовище, на всяко малко известно местенце, представляващо архитектурен интерес, в хармонична мислена плетка на памет и реконструкция, като сглобяваше всички детайли в цялото и ги задържаше заедно в ума си. Стъпка по стъпка огромната мислена конструкция растеше, разширяваше се, докато не стигна до река Хъдсън на север, до Батъри Парк на юг и Спуйтън Дювил на север. Дълго задържа целия остров в главата си, всяка подробност съществуваше едновременно с всички останали в мислената му реконструкция. И след това, след като се увери в съвършенството й, той я изпари за миг. Реконструкцията изчезна. Угасна. Не остана нищо, освен мрак.

Сега той отново отвори мислено очи. Бяха минали пет часа. И Хелън Естерхази Пендъргаст седеше в креслото до прозореца срещу него. От всички стаи в апартамента в „Дакота“ тази беше любимата й. По принцип не си падаше особено по Ню Йорк и това малко леговище с неговия уют, създаван от книгите, миризмата на полирано дърво и изгледа към парка, беше мястото, на което обичаше да се оттегля.

Разбира се, Хелън я нямаше в буквалния смисъл, но съществуваше във всяко друго отношение — всичко в ума на Пендъргаст, което се бе докоснало до нея, всеки спомен, всеки мъничък детайл беше част от това мислено построение, което бе толкова пълно, че тя съществуваше едва ли не автономно.

Такава бе силата и прелестта на чонг ран.

Ръцете на Хелън бяха отпуснати в скута й и тя носеше рокля, която той помнеше добре — черен сатен с коралова бродерия по ниското деколте. Беше по-млада — горе-долу на възрастта, на която бе по време на ловния инцидент.

Инцидент. Иронията беше, че наистина бе инцидент — само че не такъв, за какъвто го бе смятал толкова много години.

— Хелън — каза той.

Тя вдигна очи и погледите им се срещнаха за момент. После тя се усмихна и отново сведе поглед. Усмивката го накара да трепне от болка и мъка; сцената се люшна и едва не се разпадна. Пендъргаст я изчака да се стабилизира и сърцето му отново да се успокои.

— В града се е развилнял сериен убиец — каза той. Чуваше треперенето на собствения си глас наред с официалния тон, така нехарактерен за обичайните му разговори с нея. — Извърши три убийства. Като всеки път оставяше послание. Второто беше „Честит рожден ден“.

Последва тишина.

— Второто убийство беше извършено на моя рожден ден. Поради това, както и поради някои други подробности, започвам да подозирам, че убийствата са дело на брат ми Диоген. Това като че ли се потвърди, когато сравних своята ДНК с тази на убиеца и открих, че между двама ни има значително сходство. Достатъчно, за да бъдем братя.

Той млъкна, за да види въздействието на казаното върху жена му. Но Хелън продължи да гледа надолу с ръце в скута.

— Но след това проверих и резултатите от анализа на митохондриалната ДНК. И те ми показаха нещо друго. Убиецът не е само мой роднина. А също и твой.

Хелън вдигна глава. Или не можеше, или не искаше да говори.

— Помниш ли онова твое пътуване до Бразилия? Около година преди да се оженим. Нямаше те доста време, почти пет месеца. Тогава ми каза, че заминаваш на мисия за Крилатите доктори. Но си ме излъгала, нали? Истината… истината е, че си отишла в Бразилия, за да родиш тайно дете. Нашето дете.

Думите увиснаха във въздуха. Хелън отвърна на погледа му. На лицето й бе изписана болка.

— Мисля, че дори зная кога е било заченато детето. На онова първо изгряване на луната, което гледахме заедно, две седмици след като се запознахме. Прав ли съм? А сега… сега ме остави да се справя с факта, че имам не просто син, когото не познавам, син, когото никога не съм виждал… а и син, който е сериен убиец.

Хелън отново сведе поглед.

— Видях също и документи, които показват, че семейството ти — както и самата ти, а същото така и брат ти Джъдсън — сте участвали в експерименти в областта на евгениката, започнали още по времето на нацисткия режим. Бразилия; Джон Джеймс Одюбон; Менгеле и Волфганг Фауст; „Лонгитюд Фармасютикълс“; Заветът, Der Bund — дълга, грозна история, която тепърва започвам да подреждам. Джъдсън ми обясни част от нея, малко преди да умре. Каза ми: „Аз станах онова, което съм роден да бъда. Онова, в което съм роден — и то е извън моя контрол. Само да знаеше ужасите, на които бяхме подложени с Хелън, щеше да разбереш“.

Замълча за момент, преглътна.

— Но истината е, че аз не разбирам. Защо си скрила толкова много неща от мен, Хелън? Бременността ти, детето ни, миналото на семейството ти, ужасите, за които говореше Джъдсън — защо не ми позволи да ти помогна? Защо през всички онези години държа детето ни далеч от мен и може би поради това той е станал… онова, което е сега? Както много добре знаеш, тези тенденции са тъмна жилка, която върви в рода ми от поколения. Истината е, че никога, нито веднъж не спомена за него, докато не изрече последните си думи: „Той идва“.

Хелън отказа да го погледне, само стискаше и отпускаше юмруци в скута си.

— Иска ми се да вярвам, че не си замесена, или си замесена най-много косвено в смъртта на сестра ти. Иска ми се също да вярвам, че Ема Гролиър, както беше известна тя, вече е била мъртва, да се надяваме подложена на евтаназия, когато ти си научила за плана. Много се надявам случаят да е бил такъв. Това определено би ми помогнало да преглътна по-лесно цялата постановка… Но защо изобщо е трябвало тя да умира за теб? Дълго се питах това и мисля, че разбирам какво се е случило. След като си научила за трагедията на семейство Доан и жестокия начин, по който са били използвани, Чарлз Слейд и „Лонгитюд“, а съответно и Der Bund, вероятно са се уплашили, че ще разкриеш аферата с наркотика на Одюбон. И затова са взели решение да те убият, за да ти затворят устата. Прав ли съм?

Ръцете на Хелън трепереха.

— Със задачата е бил натоварен Джъдсън, собственият ти брат. Но той не е можел да го направи — и самото назначение несъмнено го е накарало тайно да скъса със Завета. Вместо да изпълнява, той е замислил начин, сложен начин да те запази жива. Знаел е, че твоята увредена сестра близначка е смъртно болна — едва днес успях да го установя от медицинската й история в публичните досиета. Затова уредил онзи ловен инцидент с Червения лъв с идеята да представи тялото на сестра ти за твоето. Казал е на началниците си, че оръжието ти е заредено с халосни патрони. Казал им е, че ти ще поведеш лова. Der Bund са останали удовлетворени от това. Намерил е лъв, който да те отмъкне, без да те нарани, но който също би могъл да разкъса по команда тялото на сестра ти. И Джъдсън е криел този план от теб до самия край, нали? Именно затова през онази последна вечер в Африка сякаш не си била на себе си — той е бил там, недалеч от лагера, с укротителите на лъва и тялото на наскоро починалата Ема. Извикал те е и ти е разказал всичко. Само че нещата не минали точно така, както е очаквал — лъвът не се придържал точно към плана и ти си изгубила ръката си, докато той те е отвличал. Добре, че веднага след това тялото на сестра ти е било разкъсано до такава степен, че Джъдсън е можел да остави твоята собствена ръка заедно с пръстена като допълнително доказателство за смъртта ти. Трябва да е имал невероятно самообладание, за да го направи.

Пендъргаст поклати горчиво глава.

— Какъв дяволски сложен заговор — но е трябвало да бъде сложен, за да не предизвика никакви подозрения. Ако случилото се не беше изглеждало абсолютно, неоспоримо достоверно, нямаше да намеря покой, докато не разбера истината. Точно както нямам покой сега.

Последва момент на ужасна тишина.

— Но пък, от друга страна, защо просто не дойде при мен онази вечер в лагера? Защо не ми позволи да ти помогна? Защо, защо ме изключи от всичко това?

Той замълча.

— Има и нещо друго. Нещо, което трябва да знам. Обичаш ли ме, Хелън? Обичала ли си ме изобщо някога? Винаги съм чувствал в сърцето си, че ме обичаш. Но сега, след като научих всичко това, откъде мога да съм сигурен? Иска ми се да повярвам, че при първата ни среща просто си искала да се добереш до информация за Одюбон, а след това най-неочаквано си се влюбила в мен. Но дали не греша? Дали бракът ни не е бил просто една хитрина? Дали не съм неволна пешка в някакъв голям план, който не разбирам напълно? Хелън, моля те, кажи ми. За мен е… същинска агония да не зная.

Хелън продължи да седи неподвижно като статуя. Една-единствена сълза се отрони от окото й и се търкулна по бузата й. Това беше нещо като отговор.

Пендъргаст я изгледа дълго, изпълнен с очакване. Накрая с едва доловима въздишка затвори очи. Когато ги отвори отново, в стаята беше останал само той.

И тогава някъде отдалеч, от предната част на апартамента, се разнесе приглушен писък.