Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (28) (Два гроба)

24.

Колибата не принадлежеше на баща й и никога не бе принадлежала. Джак Суонсън не беше от хората, които притежават разни неща. Успяваше да ги заеме с уговорки и след това се държеше така, сякаш са негови. По типичния за него начин се беше натъкнал на занемарената барака в дърводобивната гора, собственост на „Роял Пейпър“ при вододела на Делауер, от страната на Ню Джърси. Според историята, която бе чула Кори, Джак се сприятелил с някакъв началник от „Роял Пейпър“, с когото се запознали по време на риболов и който уж му казал, че ако Джак иска да си уреди местенце, може да използва бараката, стига да си трае и да не се набива много на очи. Кори беше сигурна, че трансакцията е включвала много бири и рибарски истории, както и голяма доза от несъмнения чар на баща й. Колибата нямаше отопление, вода и електричество; прозорците й бяха изпочупени, а покривът бе целият в дупки и никой не бе възразил, когато Джак цъфнал при бараката, стегнал я набързо, колкото да стане горе-долу обитаема, нанесъл се като истински собственик и започнал да я използва като база за риболовните си излети до намиращото се недалеч езеро Лонг Пайн.

Естествено, Кори никога не я беше виждала, но знаеше за съществуването й, защото майка й мърмореше горчиво след откритието, че „рибарската колиба на езерото в Ню Джърси“ всъщност не била негова, когато се стигна до подялба на несъществуващото им имущество по време на развода.

Кори бе сигурна, че баща й се е сврял именно там. Не притежаваше колибата и никаква официална проверка не можеше да го проследи до нея. Освен това беше сигурна, че новината за дребния му банков обир едва ли е стигнала от Алънтаун чак до селцата из гората Уортингтън в Ню Джърси.

Колко ли езера на име Лонг Пайн имаше в района? Според Гугъл Мапс беше само едно и Кори страшно се надяваше то да е правилното.

Слезе от ужасно скъпото такси, което бе взела от автогарата в Ийст Страудсбърг и което я беше докарало до селския магазин, известен като „Магазинчето на Франк в Олд Фаундри, Ню Джърси“ — най-близката точка до Лонг Пайн, до която можеше да се стигне с кола, отброи сто и двайсет долара, плати на шофьора и влезе в магазина.

Беше точно такъв, какъвто се беше надявала — едно от онези тесни магазинчета, продаващи блесни, стръв, евтини въдичарски пръчки, хладилни чанти, лодкарски принадлежности, вързопи дърва за огрев, газ и — естествено — бира. Цяла стена бира.

Капанче точно по вкуса на баща й.

Докато вървеше към тезгяха, бирените кореми, висящи около касовия апарат, се смълчаха. Несъмнено причината беше пурпурната й коса. Кори беше уморена, раздразнена и доста нещастна, че трябваше да се раздели със сто и двайсет долара за едно возене с такси. Много се надяваше милите чичковци да не я тормозят допълнително.

— Търся Джак Суонсън — каза тя.

Отново тишина.

— Така ли? — най-сетне се обади явно самозваният клоун на компанията. — Какво… Джак да не те е чукнал или нещо такова? — Изсмя се и погледна приятелите си за одобрение.

— Аз съм му дъщеря, малоумна бърсалка за гъз такава — отвърна тя с висок глас, който изпълни магазина и накара всички да се смълчат.

Сега бе ред на приятелите да се изсмеят. Бирения корем се изчерви, но нямаше какво да направи.

— Този път си намери майстора, Мърв — каза един, който не приличаше толкова много на маймуна като останалите, и сръчка с лакът другарчето си.

Кори зачака със скръстени на гърдите ръце.

— Значи ти си хлапето, за което не престава да говори — каза човекоподобният с дружелюбен тон.

Това, че баща й непрекъснато говорел за нея, изненада Кори, но тя не го показа. Дори не погледна към Мърв, който явно беше позасрамен.

— Значи всички познавате баща ми, така ли?

— Сигурно е горе в бараката си — каза по-приятният.

„Бинго!“ — помисли си Кори. Беше се оказала права.

Заля я облекчение, че усилията й не са били напразни.

— Къде е това?

Мъжът я упъти. Бараката се намирала на около километър и половина нагоре по пътя.

— С удоволствие ще те закарам — рече той.

— Не, благодаря. — Тя вдигна раницата си и тръгна към изхода.

— Наистина ще се радвам да го направя. С баща ти сме приятели.

Кори се сдържа и не го попита какво представлява баща й. Начинът не беше този — трябваше да разбере сама. Поколеба се и огледа мъжа. Изглеждаше искрен, навън бе кучешки студ, а раницата й тежеше цял тон.

— Добре. Стига Дръв, тоест Мърв, да не се помъкне също. — И посочи Бирен корем номер едно.

Това предизвика смях.

Накара го да я остави на мястото, откъдето започваше прекият път до бараката — стръмна пътека през боровата гора, в началото на която имаше голяма кална локва, която трябваше да заобиколи. Трябваше да измине около осемстотин метра до целта си и докато вървеше по пътеката, като от време на време пресичаше серпентините на шосето, водещо до Лонг Пайн, усети как започва да й олеква, да се отпуска за първи път от цяла вечност. Беше типичен ден за началото на декември — слънцето светеше през клоните на дъбове и борове, хвърляйки шарена сянка върху земята около нея, а въздухът бе изпълнен с аромата на смола и мъртви листа. Ако имаше чудесно място да се криеш от ченгета (или нацисти), то бе именно тук.

Но когато се замисли за баща си и за това какво ще си кажат един на друг, стомахът й започна отново да се свива. Едва си спомняше как изглежда и нямаше никаква представа какъв ще е сега — майка й беше изхвърлила албума със снимки. Нямаше абсолютно никаква представа какво да очаква. Значи той вече е банков обирджия? Господи, нищо чудно да е алкохолик или наркоман. Един от онези престъпници, изпълнени със самосъжаление, които оправдават постъпките си и хвърлят цялата вина за делата си върху лошите си родители или лошия си късмет. Може дори да съжителстваше с някоя долнопробна кучка.

И какво щеше да стане, ако го хванат и открият, че тя живее в бараката с него? Кори вече беше намерила в интернет постановление 18 USC/1071, което изискваше от федералните да докажат, че тя го е укривала и е направила опит да попречи на издирването или ареста му. Не беше достатъчно само да живее с него, за да се окаже зад решетките. Но все пак как всичко това щеше да се отрази на бъдещата й кариера в правоприлагащата система? Несъмнено катастрофално.

С две думи, това беше тъпа идея. Изобщо не я беше премислила. Трябваше да остане в къщата му, където щеше да е в пълна безопасност, и да го остави да живее неговия си живот. Забави крачка, спря, свали раницата и седна върху нея. Защо изобщо й беше хрумнало, че идеята си я бива?

Трябваше още сега да обърне кръгом, да се върне в Алънтаун — или по-скоро в Западна Куяхога — и да забрави всички тези глупости. Стана, метна раницата през рамо и понечи да се обърне. Но после се поколеба.

Беше стигнала твърде далеч, за да бяга точно сега. И искаше да научи — наистина искаше да научи — за онези писма в гардероба. Пощальонът от Медисин Крийк си беше тъп… но Кори се съмняваше, че е чак толкова тъп.

Обърна се и продължи нагоре. Пътеката се отдалечи доста от шосето, направи един завой и изведнъж излезе на слънчева поляна, на която се издигаше бараката — самотна, без абсолютно никакви други постройки наоколо. Кори спря и впери поглед в нея.

Не беше очарователна гледка. Дзифтова хартия, закрепена за безразборни парчета дърво. Прозорците от двете страни на вратата бяха счупени, единият бе закован с дъски, а другият — запушен с парцал. Отзад между дърветата се виждаше външен клозет. От покрива стърчеше ръждив кюнец.

Дворът отпред обаче бе спретнат, с окосена трева. Вътре в постройката някой се движеше.

„Господи, започва се“. Кори отиде до вратата и почука. Настъпи внезапна тишина. Нима баща й щеше да се опита да побегне от задната страна?

— Ехо? — извика тя с надеждата, че ще спре опита му за бягство.

Пак тишина. Накрая отвътре се чу глас.

— Кой е?

Тя пое дълбоко дъх.

— Кори. Дъщеря ти. Кори.

Поредно дълго мълчание. После вратата рязко се отвори и навън изскочи мъж — тя го позна моментално, — и я грабна в прегръдките си с такава сила, че едва не я смаза.

— Кори! — задавено извика той. — Колко години се молех за този момент! Знаех, че някой ден ще се появиш! Господи, молех се — и ето че се сбъдна! Моята Кори! — И избухна в ридания от щастие, ридания, които сигурно щяха да я смутят, ако не беше толкова сащисана.