Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (16) (Два гроба)

12.

На пръв поглед библиотеката на болница за психично болни престъпници „Маунт Мърси“ приличаше на обикновена читалня на някой клуб за джентълмени — тъмно полирано дърво, барокови лампиони, дискретно осветление. При по-внимателно вглеждане обаче можеха да се открият някои уникални разлики. Креслата и дървените маси не можеха да се местят, тъй като бяха завинтени за пода. Не се виждаха никакви остри или тъпи тежки предмети. Списанията, преглеждани от посетителите, бяха с извадени скоби. И при единствената врата на помещението стоеше мускулест мъж с униформа на санитар.

Д-р Джон Фелдър седеше на малка кръгла масичка в дъното на библиотеката и кършеше ръце, явно нервен.

Нещо се раздвижи при вратата и той бързо погледна натам. Констанс Грийн стоеше на прага заедно с човек от охраната. Тя се огледа, видя го и отиде при него. Беше облечена скромно, с бяла плисирана пола и бледолилава блуза. В едната си ръка държеше писмо, в другата — плик от въздушна поща.

— Доктор Фелдър — каза тя с отсечения си глас, докато сядаше срещу него. Прибра писмото в плика и го постави на масата с лицето надолу, но не преди Фелдър да забележи, че върху плика като че ли имаше една-единствена дума. Беше на странна писменост — санскрит, марати или нещо подобно.

Той вдигна поглед от писмото към Констанс.

— Благодаря, че дойдохте.

— Не очаквах да се върнете толкова скоро.

— Аз също. Моля за извинение. Причината е… — Той млъкна и се огледа, за да се увери, че никой не ги подслушва. Въпреки че наоколо нямаше никого, сниши глас. — Констанс, много ми е трудно да продължавам, когато знам, че… че не ми се доверявате.

— Не разбирам защо това би трябвало да ви смущава. Аз съм просто бивш пациент, несъмнено един от многото.

— Бих искал да намеря някакъв начин да се реванширам. — Фелдър не беше свикнал да говори за чувствата си, особено с пациент, поради което изпитваше смущение и срам. — Не очаквам да ви лекувам занапред, уважавам желанието ви в това отношение. Просто ми се иска… ами, иска ми се да компенсирам за случилото се… за онова, което направих. Да поправя нещата. За да ми се доверявате отново.

Последните думи ги изрече на един дъх. Констанс го погледна с хладните си преценяващи виолетови очи.

— Защо това е толкова важно за вас, докторе?

— Аз… — Фелдър осъзна, че не знае защо. Или пък не беше анализирал достатъчно внимателно чувствата си, за да разбере.

Мълчанието се проточи. Накрая Констанс заговори.

— Преди известно време ми казахте, че вярвате, че наистина съм родена на Уотър стрийт през седемдесетте години на деветнайсети век.

— Да, наистина го казах.

— Още ли вярвате?

— Ами… струва ми се странно, много трудно за проумяване. И въпреки това не видях нищо, което да противоречи на твърдението ви. Всъщност намерих независими доказателства в подкрепа на думите ви. Освен това зная, че не сте лъжкиня. А когато се занимавам с клиничните въпроси, когато наистина ги разглеждам, се питам дали изобщо страдате от някакво психично заболяване. Вярно, възможно е да сте емоционално разстроена, но съм сигурен, че става въпрос за някаква минала травма, която продължава да ви тормози. Но просто не вярвам, че страдате от делюзия. И все повече започвам да се съмнявам, че изобщо сте изхвърлили детето си от онзи кораб. Бележката ви до Пендъргаст като че ли намекваше, че бебето е все още живо. Имам чувството, че тук става нещо, че има някаква уловка или може би по-голям план, който тепърва предстои да бъде разкрит.

Констанс седеше абсолютно неподвижна и понеже не каза нищо, той продължи:

— Става дума само за косвени доказателства, разбира се, но те са доста убедителни. Да не забравяме също и това.

Извади портфейла си, отвори го и измъкна малко листче. Разгъна го и го подаде на Констанс. Беше стара вестникарска гравюра, изобразяваща градска сцена с мърляви деца, играещи стикбол на квартална улица. Отстрани имаше друго дете, слабо и уплашено, с метла в ръка. Дете, което можеше да е малката Констанс Грийн.

— Това е от „Ню Йорк Дейли Инкуайър“ от хиляда осемстотин седемдесет и девета — каза Фелдър. — Озаглавена е „Играещи гамени“.

Констанс се загледа в гравюрата. После я погали леко, почти обичливо с върха на пръстите си, преди да я сгъне и да я върне на Фелдър.

— В портфейла си ли я държите, докторе?

— Да.

— Защо?

— Аз се… консултирам се от време на време с нея. Опитвам се да разгадая мистерията, предполагам.

Констанс продължи да го гледа изпитателно. Фелдър си помисли, че може и да си въобразява, но хладният й преценяващ поглед като че ли се смекчи и след малко тя каза:

— По времето, когато беше отпечатана тази гравюра, вестникарските илюстрации се изработваха от художници на място. Те правеха скици с мастило, моливи, въглен, с каквото и да е на сцени, които смятаха за колоритни или заслужаващи си да бъдат публикувани. Изпращаха работите си във вестниците, където професионални гравьори ги копираха във вид, годен за печат.

И кимна към сгънатата изрезка, която Фелдър все още държеше в ръката си.

— Спомням си кога беше направена тази рисунка. Художникът илюстрираше поредица статии за жилищните квартали на Ню Йорк. Направи тази скица и после, може би заинтересуван от външността ми, поиска да ми нарисува портрет. Родителите ми вече бяха мъртви, така че попита по-голямата ми сестра. Тя се съгласи. Когато приключи, той й даде първоначалните скици вместо заплащане.

— Къде са тези скици? — развълнувано попита Фелдър.

— Отдавна ги няма. Но в знак на благодарност сестра ми му даде кичур от косата ми. По онова време подобни подаръци се правеха много често. Спомням си как художникът прибра кичура в малък плик и го скри в подвързията на папката си.

Тя замълча за момент.

— Художникът се казваше Александър Уинтур. Ако можете да намерите папката му, може би кичурът още е там. Признавам, че е малко вероятно да успеете. Но ако все пак се получи и кичурът е там, най-обикновен ДНК тест би доказал онова, което казвам — че съм на почти век и половина.

— Да — промърмори Фелдър и поклати глава. — Да, би доказал. — Записа си името на художника на гърба на гравюрата, сгъна я и я прибра в портфейла си. — Отново благодаря, че се срещнахте с мен, Констанс. — И стана.

— Няма за какво, докторе.

Фелдър се ръкува с нея и излезе от библиотеката. Походката му бе станала пружинираща. За първи път от дни усещаше прилив на свежа енергия.

А после, на стъпалата на „Маунт Мърси“, спря. Защо Констанс правеше това? Винаги беше изглеждала абсолютно безразлична към това дали хората й вярват, или не. Нещо се беше променило.

Но какво? И защо?