Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (10) (Два гроба)

6.

Киоко Ишимура вървеше бавно по коридора и метеше полирания дървен под с традиционна конопена метла. Коридорът беше безупречно чист, но госпожица Ишимура въпреки това го метеше всеки ден, както правеше от дълго време. Апартаментът — всъщност три апартамента, съединени в един от собственика — тънеше в дълбока напрегната тишина. Шумът от трафика по Западна Седемдесет и втора едва проникваше през дебелите каменни стени на пет етажа над улицата.

Тя прибра метлата в килера, извади вълнена кърпа, направи още няколко крачки и влезе в малка стая с килими от Табриз и Исфахан на пода и украсен таван. Помещението бе пълно с чудесно подвързани ръкописи и стари печатни издания, прибрани в махагонови шкафове с оловни стъкла. Госпожица Ишимура избърса първо шкафовете, после стъклото, а след това с отделна специална кърпа и самите томове, като внимателно докосваше гръбчетата им и позлатените ръбове. Книгите също бяха чисти, но тя въпреки това ги избърса. Не беше просто навик — когато бе разтревожена от нещо, госпожица Ишимура намираше утеха в чистенето.

Откакто се беше прибрал преди четири дни без никакво предупреждение, работодателят й се държеше странно. По принцип си беше странен човек, но това ново поведение бе изключително смущаващо. Прекарваше дните си в просторния апартамент, облечен в копринена пижама и един от английските си копринени халати, не казваше нито дума и часове наред се взираше в мраморния водопад в дневната или прекарваше по-голямата част от деня в дзен градината си, напълно неподвижен, сякаш в ступор. Беше престанал да чете вестници, да вдига телефона и да общува по какъвто и да било начин, включително и с нея.

И не ядеше — не хапваше абсолютно нищо. Тя се бе опитала да го изкуши с любимите му ястия мозуку и шиокара, но те си останаха недокоснати. Най-тревожното бе, че беше започнал да гълта хапчета. Тя тайно прочете етикетите на шишенцата — „Дилаудид“ и „Лево-Дроморан“, — потърси ги в интернет и с ужас откри, че са силни наркотици. А той показваше ясни признаци, че злоупотребява с тях.

Отначало й се струваше, че е обхванат от дълбока, почти невъобразима мъка. Но дните отминаваха и той като че ли започна да рухва и физически — кожата му посивя, бузите му се отпуснаха, очите му станаха тъмни и пусти. Докато потъваше все повече в мълчание и апатия, тя усети, че в него не е останало никакво друго чувство освен мъката. Сякаш някакво ужасно изживяване бе изгорило всичките му емоции, оставяйки след себе си само суха и празна черупка.

До вратата замига малка синя светлинка. За госпожица Ишимура, която бе глухоняма, това бе сигнал, че телефонът звъни. Тя отиде до масичката в ъгъла и погледна номера. Беше полицаят, лейтенант Д’Агоста. Звънеше за пореден път.

Около пет секунди тя се взира в звънящия телефон. После импулсивно вдигна, въпреки изричното нареждане да не го прави. Постави слушалката на един от телетипите, които използваше, и написа съобщение: „Изчакайте, моля. Ще го извикам“.

Излезе от стаята, мина по дългия коридор, зави, продължи по втори коридор, спря, почука леко на шоджи — преградата от оризова хартия, служеща за врата — след което я плъзна и влезе.

В стаята имаше голяма японска вана офуро от светло дърво хиноки. Агент Пендъргаст се беше изтегнал в нея и само главата и тесните му рамене стърчаха над димящата вода. Зад него като войници бяха подредени бутилки с хапчета и френска минерална вода. Гол той изглеждаше още по-шокиращо — с ужасно изпито лице и тъмни кръгове около светлите очи, почти като синини. На широкия ръб на ваната до тежък блестящ бръснач лежеше томчето „Четири квартета“ на Т. С. Елиът. Беше го виждала как точи разсеяно бръснача в банята, понякога часове наред, докато острието му не започваше да искри зловещо. Водата във ваната беше възрозова — явно раната му беше започнала да кърви отново. Той не й обръщаше абсолютно никакво внимание, въпреки настойчивите й увещания.

Тя му подаде бележка: „Лейтенант Д’Агоста“.

Пендъргаст едва я погледна.

Тя му подаде телефона и устните й оформиха дума: „Дозо“.

Той не отговори.

„Дозо“ — повтори тя, този път по-настоятелно.

Накрая той й каза да включи спикърфона на стената. Тя се подчини и почтително се дръпна назад. Не можеше да чува, но беше в състояние да чете идеално по устните. И нямаше намерение да напуска помещението.

— Ало? — Гласът звучеше малко пискливо по спикърфона. — Ало? Пендъргаст?

— Винсънт — тихо отвърна Пендъргаст.

— Пендъргаст. Боже мой, къде беше? От дни се опитвам да се свържа с теб!

Пендъргаст не отговори, а само се настани по-удобно във ваната.

— Какво стана? Къде е Хелън?

— Убиха Хелън — отговори Пендъргаст с равен, безизразен, ужасен глас.

— Какво?! Как така? Кога?

— В Мексико. Погребах я. В пустинята.

Чу се ахване, последвано от кратко мълчание. Накрая Д’Агоста заговори отново.

— Ох, господи. Господи! Кой я уби?

— Нацистите. Куршум в сърцето. От упор.

— Ох, господи. Съжалявам, ужасно съжалявам. Ти… пипна ли ги?

— Един се измъкна.

— Ясно. Ще го пипнем тоя кучи син. Ще го изправим пред съда…

— Защо?

— Защо ли? Как така защо?

Агент Пендъргаст погледна към госпожица Ишимура и с леко помръдване на показалеца показа, че иска да затвори телефона. Икономката — която напрегнато бе следила устните му по време на краткия разговор — пристъпи малко колебливо, натисна копчето за прекъсване на разговора, отстъпи назад и много тихо плъзна шоджи обратно, за да остави Пендъргаст отново сам.

Вече знаеше какъв е проблемът. Но това изобщо не й помагаше. Никак даже.