Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (25) (Два гроба)

21.

Д-р Джон Фелдър караше — бавно, много бавно — по Централната улица, а мъртвите декемврийски листа се виеха след колата му. Държеше главата си наведена, сякаш не му се искаше да гледа над таблото на волвото. Обзелото го униние беше много по-силно от разочарованието, което бе изпитал току-що. Даде си сметка, че вече си мисли, че това еднократно пътуване до Кънектикът може да се окаже краят на търсенето му.

Все още имаше надежда. Можеше да се случи какво ли не.

Къщите се плъзгаха покрай него с техните свежо боядисани фасади и добре поддържани дворове с подготвени за зимата растения. После пред него започна да се смрачава, сякаш внезапно слънцето се бе скрило зад облак… и ето я и нея. Фелдър трепна. Погледна оградата от ковано желязо с проядени шипове отгоре; мъртвите замръзнали бурени в предния двор; самото ужасно имение с твърде стръмния му покрив, извисяващ се над потъмнелия и обезцветен камък на фасадата. Почти си представи, че може да различи огромна пукнатина, минаваща от основите до покрива; достатъчен беше само един по-силен порив на вятъра от неподходяща посока и цялата постройка можеше да се превърне в купчина развалини.

Спря, изключи двигателя и слезе от колата. Докато отваряше портата, тя изскърца глухо, оставяйки по дланите му червени парченца ръжда и люспи от черна боя. Той тръгна по напуканата и нагъната бетонна пътека, като се мъчеше да измисли какво да каже.

Осъзна, че макар по професия да е психиатър, никак не го бива в манипулирането на хора. Беше ужасен лъжец и лесно можеше да бъде подведен, както много ясно бяха показали последните събития. Дали да продължи да се представя за изследовател, както беше направил в историческото дружество? Не — щом беше отпратила делегация от Харвард, старата госпожица Уинтур едва ли щеше да обърне внимание на самотен учен, забравил акредитивите си.

Може би щеше да е по-добре да заиграе с фамилната й гордост, да й каже, че иска да възкреси от забравата репутацията на Александър Уинтур като голям художник. И това не — тя бе имала предостатъчно възможности да го направи и сама.

Какво да й каже, за бога?

Стигна до стъпалата, без да е решил нищо. Зиданите камъни се клатушкаха коварно под краката му. Озова се пред масивна черна врата, доста очукана, с люпеща се боя. На нея се мъдреше голямо месингово чукче, оформено като глава на грифон. Гледаше го заплашително, сякаш се канеше да го захапе. Нямаше звънец. Фелдър пое дълбоко дъх, предпазливо хвана чукчето и почука.

Зачака. Никакъв отговор.

Почука отново, този път по-силно. Ударите отекнаха някъде в недрата на имението.

Пак нищо.

Облиза устни, изпитвайки почти облекчение. Още един опит и ще си тръгне. Хвана здраво чукчето и почука по-решително.

Отвътре се чу неразбираем глас. Фелдър зачака и след малко долови стъпки по мрамор. Последва дрънчене на вериги, дърпане на резета, отчаяно нуждаещи се от смазване, и вратата се открехна.

Вътре беше много тъмно и Фелдър не успя да види нищо. После погледът му се насочи надолу и той забеляза нещо като око. Да, наистина беше око. То го изгледа от глава до пети и се присви подозрително, сякаш го беше взело за активист на Свидетелите на Йехова или за търговски представител.

— Е? — остро попита тънък глас от тъмното.

Фелдър успя да раздвижи челюст.

— Аз…

— Какво искате?

Фелдър прочисти гърлото си. Май се очертаваше още по-трудно, отколкото беше предполагал.

— За къщата за гости ли идвате? — поинтересува се гласът.

— Моля?

— Попитах, портиерната ли искате да наемете?

„Възползвай се от възможността, глупак такъв!“

— Портиерната ли? А, да. Да, точно така.

Вратата се затръшна в лицето му.

Фелдър остана да стои ошашавен цяла минута преди вратата да се отвори отново, този път по-широко. Пред него застана миниатюрна жена. Беше облечена в лисиче палто, леко проядено от молци, и носеше шантава широкопола шапка от онези, с които една дама би могла да излезе на плажа. От кльощавата й ръка висеше скъпа на вид черна кожена чанта.

Мракът зад нея се раздвижи, след което цялото антре сякаш се премести. Накрая Фелдър осъзна, че различава очертанията на мъж. Беше много висок, най-малко два метра, с телосложението на централен защитник. Чертите и цветът на кожата му загатваха, че е от Фиджи или някой друг остров в Южния Пасифик. Носеше странно безформено облекло на оранжеви и бели шарки, косата му бе подстригана много късо, а лицето и ръцете му бяха покрити с груби, но забележително сложни татуировки. Гледаше многозначително Фелдър, но не каза нито дума. „Това трябва да е прислужникът“ — помисли си Фелдър, преглътна смутено и се опита да не зяпа татуировките. На тази грамада й липсваше само костта в носа.

— Имате късмет — каза жената, докато надяваше бели ръкавици. — Тъкмо се канех да спра обявата. Идеята ми се стори добра — в края на краищата за кого не би било чест да наеме подобно място? Но пък, от друга страна, никой не може да разбере мисленето на модерния човек. Обявата върви вече два месеца в „Газет“, което си е чисто пилеене на пари. — Тя мина покрай него, слезе по стълбите и се обърна. — Е, елате, елате.

Фелдър я последва през сухите, шумолящи на зимния вятър бурени. От разказа на жената от музея беше очаквал, че госпожица Уинтур ще се окаже някаква съсухрена дърта вещица. Тя обаче изглеждаше в началото на шейсетте, с лице, смътно приличащо на застаряваща Бети Дейвис^[1] — добре поддържана, дори привлекателна. Имаше и съответния акцент, който я свързваше със северния бряг на Лонг Айланд от едно по-добро време, откъдето произлизаше и собственият му род. Докато вървеше, Фелдър много добре усещаше мрачното присъствие на прислужника, който ги следваше мълчаливо.

— Как е? — попита ненадейно тя.

— Извинете — отвърна той. — Кое как е?

— Името ви, разбира се!

— О. Извинете. Казвам се… Фелдман. Джон Фелдман.

— А професията ви?

— Доктор съм.

При тези думи тя спря и се обърна към него.

— Можете ли да представите препоръки?

— Предполагам, че да. Ако е необходимо.

— Има формалности, които трябва да се изпълняват, млади човече. В края на краищата това не е просто портиерна. Проектирана е от Станфорд Уайт^[2].

— Станфорд Уайт ли?

— Единствената портиерна, която е проектирал. — Погледът й отново стана подозрителен. — Пише го в обявата. Не сте ли я чели?

— А, да — побърза да каже Фелдър. — Изскочи ми от главата. Извинете.

— Хм — изсумтя жената, сякаш тази подробност е трябвало да се запечати в паметта му, и продължи през мъртвата трева и бурените.

Заобиколиха имението и портиерната се появи пред тях. Беше построена от същия камък като основната сграда и пазеше вход и алея, които вече не съществуваха. Прозорците бяха напукани и покрити с мръсотия, някои дори бяха заковани. Фелдър забеляза, че двуетажната постройка има изящни линии, но те почти се губеха от разрухата.

Жената го поведе към единствения вход — врата, заключена с катинар. Затършува в чантата си, извади ключ, посочи с театрален жест и каза гордо:

— Вижте това!

Фелдър надникна вътре. Носещите се във въздуха прашинки почти поглъщаха слънчевата светлина, която едва успяваше да проникне през прозорците. Фелдър успя да различи някакви неясни форми, но нищо повече.

Старицата, явно раздразнена, че не е паднал на колене от възторг, влезе вътре, включи осветлението и рече сърдито:

— Влизайте, влизайте!

Фелдър пристъпи вътре. Зад него прислужникът спря на прага — изпълваше целия вход — и остана там със скръстени на широките си гърди ръце, препречвайки изхода.

От високия таван висеше една-единствена гола крушка. Фелдър чу шумолене на мишки, разтревожени от появата им. Огледа се. От первазите висяха тежки паяжини, а по-голямата част от помещението беше затрупана с боклуци от отдавна отминала епоха — детски колички, тенджери под налягане, шивашки манекен. При всяка стъпка се вдигаше малко облаче прах. Зеленикавосива плесен пълзеше по стените като шарките на пантера.

— Станфорд Уайт — гордо повтори домакинята. — Никъде не можете да видите подобно нещо.

— Много е красиво — промърмори Фелдър.

— И още как. — Тя обгърна с жест помещението. — О, има нужда от известно почистване, но това може да се свърши и за един следобед. Пет хиляди месечно.

— Пет хиляди — повтори Фелдър.

— Къщата е обзаведена и наемът е доста нисък, ако питате мен! Мебелите обаче не бива да се местят. Разбира се, в цената не влизат сметките за вода и ток. Ще трябва да плащате и за въглищата за котела. Но сградата е построена толкова добре, че сигурно няма да ви се наложи да я отоплявате.

— М-м-м — измънка Фелдър. Температурата вътре едва ли беше много над нулата.

— Спалнята и банята са горе, кухнята е в съседното помещение. Искате ли да ги разгледате?

— Не, не мисля. Благодаря все пак.

Жената се огледа гордо, напълно сляпа за прахта, мръсотията и плесента.

— Много съм придирчива относно хората, които допускам на територията на имението. Не търпя никакво разгулно поведение и гости от другия пол. Това е паметник на културата, а и трябва да пазя честта на семейството, разбира се. Сигурна съм, че ме разбирате.

Фелдър кимна отсъстващо.

— Но вие ми изглеждате свестен младеж. Може би — ще видим по-нататък — ще се срещаме от време на време на следобеден чай в предния салон.

„В предния салон“. Фелдър си спомни думите на жената от музея: „Веднъж дойде цяла делегация от Харвард, за да проучи писмата на Бийрщат. Предложили й солидна сума, или така се говори. Тя не ги допуснала дори до входната врата“.

Осъзна, че госпожица Уинтур го гледа намръщено и с очакване.

— Е? Излизането не ми действа особено здравословно, нали разбирате. Пет хиляди месечно плюс разноските.

Изуменият Фелдър чу собствения си глас, сякаш някой друг говореше вместо него.

— Съгласен.