Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (84) (Два гроба)

80.

Пендъргаст се промъкваше през гората, като много добре си даваше сметка, че Албан го преследва, макар че не чуваше зад себе си нито звук. И че несъмнено скоро ще го настигне.

Докато бързаше напред, се замисли за откровението си. Смяташе, че вече разбира необичайната способност на Албан. Самият той, както и другите хора, също я притежаваха — но в закърняла, слаба форма. У Албан тя бе много подсилена. Трябваше да внимава как ще използва това откритие; трябваше да изчака, да не позволява на Албан да разбере, че е наясно със специалното му преимущество — не можеше да си позволи да прибегне до изненадата в неподходящ момент.

Стигна до пътека, водеща към лагера на дефектните, и затича по нея с всички сили. Пътеката се изкачваше на зигзаг и след няколкостотин метра Пендъргаст прехвърли възвишението, което обкръжаваше полетата и лагера. Продължи направо от другата страна, без да престава да тича и без да следва завоите, като се спускаше презглава по стръмния склон.

Изскочи от гъсталаците покрай обработваемата земя. Нивата с висока царевица му предлагаше известно прикритие и той се хвърли към нея; редовете минаваха под прав ъгъл на посоката, в която се движеше. Пендъргаст продължи напред през високите стъбла, като намали съвсем леко скоростта. Но вече чуваше преследвача си — шумоленето зад него приближаваше все повече и повече.

Пендъргаст зави под прав ъгъл и се затича по един от редовете; после бързо смени тактиката и се хвърли през редовете, като се движеше на зигзаг от един на друг. Напразно — нямаше начин да се откъсне от Албан, нито можеше да му устрои засада. Албан беше въоръжен; Пендъргаст не. Това нямаше да приключи добре.

Изскочи от другия край на нивата. Без да спира да тича, пресече нива с памук, но тук ниските растения не му осигуряваха никакво прикритие. Чуваше как Албан тича задъхан зад него. Преследването вече се беше превърнало в състезание по спринт — и Пендъргаст щеше да го изгуби.

Още докато осъзнаваше, че няма да стигне до входа на подземния лагер, забеляза така наречените дефекти, които се стичаха объркани от далечните ниви, облечени в дрипи, с измачкани сламени шапки на главите и инструменти на рамо. Бяха странна, мълчалива, безредна тълпа. Онези отпред спряха и зяпнаха изумено, загледани в гонитбата. Пендъргаст потърси сред тях Тристрам, но не успя да го види.

В същото време за своя изненада чу пеене — при това не друго, а военен марш. Погледна надясно и видя как откъм доковете към работниците се стичат десетки войници — близнаците. Бяха стотина, тоест колкото дефектните — мъже и жени, момичета и момчета, на възраст от четиринайсет-петнайсет до около четирийсет, облечени в прости сиви екипи и водени от неколцина офицери със спретнати нацистки униформи. Бяха въоръжени и докато приближаваха, плавно влязоха в строй и извисиха гласове:

Es zittern die morschen Knochen

Der Welt vor dem groβer Krieg.

Това беше, осъзна Пендъргаст. Не можеше да надбяга сина си. Спря и се обърна към него.

На стотина метра отзад Албан премина в тръс и на лицето му се появи усмивка. Той свали пушката и забави още повече крачка.

Войниците приближаваха.

Wir haben den Schrecken gebrochen,

Für uns war’s ein groβer Sieg.

Но Албан не го застреля. Когато приближи, Пендъргаст разбра по изписаното в очите му тържество, че той иска да удължи края, да се наслади на момента на победата, а не да го довърши преждевременно с някакъв жалък изстрел. Сега си имаше публика. Сега — имаше драма, шанс за Албан да се докаже — пред всички.

На Пендъргаст му призля при мисълта колко добре разбира сина си.

Wir werden weiter marschieren

Wenn alles in Scherben fällt.

Изключително самоуверен, Албан приближи Пендъргаст, претърси го и взе последното му оръжие — малко ножче. Вдигна го високо във въздуха, после го пъхна в джоба си — като сувенир.

Маршируващите войници спряха пред тях — млади, грейнали, розовобузи, пращящи от здраве и сила. Застанали в редици, те довършиха песента си:

Denn heute da hört uns Deutschland

Und morgen die ganze Welt.

Командирът Шеерман, облечен в униформа на Waffen-SS, мина пред вече мълчаливата редица войници, обърна се и погледна първо Пендъргаст, после Албан и бавно ги обиколи.

— Отлично — каза на Албан на отличен английски. — Той е последният. Оставям го на теб.

— Благодаря, mein Oberführer — отвърна Албан.

После се обърна с усмивка към Пендъргаст.

— Е, това беше, татко.

Пендъргаст зачака. Погледна към полските работници, близнаците роби, които се бяха скупчили в безредна тълпа и зяпаха с увиснали челюсти. Сякаш нямаха абсолютно никаква представа какво става. Униформите, войниците, двете групи близнаци, взиращи се едни в други през непреодолимата пропаст на биологията, на генетиката…

Като гледаше войниците и робската работна ръка, Пендъргаст видя много еднакви лица от двете страни. Само че лицата на дефектните бяха обезсърчени и кухи, докато войниците имаха вид на хора, които са намерили мястото си в света и са изключително доволни от него. Всичко беше така, както трябва да бъде. Всичко беше на мястото си.

Ужасът на всичко това стегна гърлото му. Почти не можеше да понесе мисълта, че жена му е дошла от това място, че е била развъдена тук, че е била ранен вариант на този огромен експеримент по евгеника, продължил най-малко три поколения, от концлагерите на Втората световна война до горите на Бразилия. Развъдена, несъмнено, с върховната цел да създаде истинска господарска раса, способна да изгради и поддържа Четвърти райх, лишен от несъвършенствата на жалките човешки предци — милостта, състраданието, късогледството.

Идеята беше чудовищна. Чудовищна.

— Албан? — тихо каза оберфюрер Шеерман. — Чакаме.

Албан пристъпи напред. Усмивката му стана още по-широка. Хвърли кратък поглед на оберфюрера, замахна с юмрук и удари Пендъргаст в слепоочието с такава сила, че агентът рухна на колене.

— Бий се — каза момчето.

Пендъргаст се изправи. От устата му течеше кръв.

— Боя се, че не мога да ти доставя това удоволствие, Албан.

Втори удар отново просна Пендъргаст на земята.

— Бий се. Няма да позволя баща ми да умре като някакво страхливо псе.

Пендъргаст пак се изправи и погледна сина си със светлите си очи. Юмрукът отново замахна. Пендъргаст отново се озова на земята.

Сред тълпата парцаливи роби се разнесе вик. И сякаш от нищото се появи Тристрам.

— Престани! — извика той. — Това е баща ми. И твоят баща!

— Именно — отвърна Албан. — И се радвам, че си тук да видиш това, Schwächling.

Обърна се и отново удари Пендъргаст.

— Ама че страхливец е баща ни. Колко разочароващо.

Тристрам се хвърли към Албан, но ужасно тромаво.

Албан пъргаво отстъпи назад, като му направи марка — типичен училищен трик — и Тристрам се просна на земята.

Войниците се разсмяха грубо.

Пендъргаст се изправи и застана мълчаливо в очакване на следващия удар.