Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
По пътя на отмъщението (27) (Два гроба)

23.

Лейтенант Д’Агоста седеше приведен напред във видеолаборатория на деветнайсетия етаж на Полис Плаза 1. Беше напуснал местопрестъплението само преди час и се чувстваше като боксьор след петнайсетия рунд срещу световния шампион.

Обърна се към човека, който работеше с апаратурата — мършав досадник на име Хонг.

— Записът от петнайсети етаж. Върни шейсет секунди назад.

Хонг затрака на клавиатурата и черно-бялата картина на централния монитор се промени, като бързо препусна отпред назад.

Загледан в екрана, Д’Агоста мислено си повтори как е било извършено престъплението. Убиецът беше влязъл насила в апартамента — ако се съдеше по записите от охранителните камери, сякаш беше знаел кога точно ще се отвори вратата — и беше завлякъл злощастната жена в спалнята. Убил я бе и се бе заел с гадните си занимания. Цялата работа му беше отнела по-малко от десет минути.

Но тогава съпругът на жертвата се върнал в апартамента. Убиецът се скрил в банята. Мъжът открил тялото на жена си и обезумелите му викове били чути от служител на охраната, който влязъл в апартамента, видял тялото и веднага се обадил на полицията. В настъпилата суматоха убиецът се измъкнал. Всичко това се потвърждаваше от записите и от откритите в апартамента улики, както и от свидетелствата на съпруга и охранителя.

Всичко изглеждаше напълно ясно. Но дяволът, или по-точно наистина шантавите неща, се криеха в подробностите. Например как убиецът е разбрал, че трябва да се скрие в банята? Ако е бил прекъснат от изщракването на входната врата, нямаше как да стигне до банята, без да бъде забелязан от съпруга. Това означаваше, че се е скрил преди вратата да бъде отключена с електронната карта. Явно е бил предупреден от нещо друго.

Нямаше съмнение, че този тип си има съучастник. Но къде е бил той?

— Почни оттук — каза Д’Агоста на Хонг.

Загледа може би за десети път как съпругът влиза в апартамента. Пет секунди по-късно вратата се отвори отново и убиецът, с тренчкот и с мека шапка, излезе навън. А в следващия момент, отново противно на всяка логика, се шмугна обратно в апартамента. Секунди по-късно от ъгъла се показа човекът от охраната на хотела.

— Спри за момент — нареди Д’Агоста.

Проблемът беше, че нямаше съучастник, който да види новодошлия. Коридорът бе празен.

— Пусни нататък — каза той.

Загледа мрачно как охранителят влиза в стаята, разтревожен от виковете на съпруга. Почти незабавно убиецът отново се измъкна навън и тръгна към асансьора. Натисна копчето за слизане, изчака малко, след което сякаш размисли, продължи към края на коридора и излезе през вратата за стълбището.

Секунди по-късно вратата на асансьора се отвори и от кабината излязоха трима мъже в костюми.

— Стоп — каза Д’Агоста. — А сега пусни записа от тринайсети етаж. Започни от същия час и минута.

— Дадено, лейтенант — отвърна Хонг.

Вече бяха прегледали записите от четиринайсетия етаж — точно по онова време там бяха работили няколко камериерки и количките им запълваха коридора. Д’Агоста загледа как убиецът излезе от стълбището на тринайсетия етаж, отиде при асансьорите, натисна отново бутона и зачака. Остави единия асансьор да бъде повикан, след което отново натисна бутона. Този път, когато вратата се отвори, влезе в кабината.

— Стоп — каза Д’Агоста.

Беше го гледал отново и отново. Къде се намираше съучастникът? В едни случая нямаше никакви хора, а в други имаше потенциални наблюдатели, но Д’Агоста не можеше да открие прилика помежду им. Никой не можеше да се превърне за петнайсет секунди от прегърбен осемдесетгодишен господин в дебела чистачка от Доминиканската република. Освен ако убиецът нямаше няколко съучастници.

Това беше наистина, ама наистина шантаво.

— Камерата във фоайето — промърмори Д’Агоста. — От същия час и минута.

Мониторът трепна, картината отново се смени и показа от птичи поглед дискретното и елегантно фоайе. Вратата на асансьора се отвори и убиецът излезе от кабината — сам. Тръгна към главния изход, после сякаш размисли, обърна се и седна на едно кресло, като скри лицето си зад вестник. След седем секунди покрай него изтича униформен служител от охраната. Веднага след това убиецът стана, но вместо да продължи към главния изход се насочи към необозначена врата към сервизните помещения. Точно преди да стигне до нея вратата се отвори и от нея излезе пиколо. Убиецът се измъкна, докато вратата се затваряше — не му се наложи дори да я задържи.

Д’Агоста гледаше как убиецът изчезва зад затварящата се врата. Други камери го бяха засекли как излиза от товарната зона на хотела. Многократните преглеждания на записите от фоайето и от другите камери отново не показваха възможен партньор на извършителя на убийствата.

Хонг спря записа на своя глава.

— Искаш ли да видиш още нещо?

— Да. Да ти се намира серия от „Подставени лица“? — Д’Агоста уморено се изправи. Чувстваше се остарял.

Тъкмо излизаше, когато му хрумна нова идея. Нямаше нужда съучастникът да е на някое от тези места. Ако имаше достъп до камерите, той би могъл да види всичко, което бе видял и Д’Агоста. И съответно да предупреди убиеца. Така че ставаше въпрос или за човек от охраната, или някой беше хакнал системата и я следеше в реално време — може би дори по интернет, ако камерите са вързани с Мрежата. В такъв случай съучастникът можеше дори да е извън Ню Йорк.

Окрилен от блестящата идея, Д’Агоста веднага започна да мисли как да се възползва от нея.